Сюзън Луис
Италианска афера (22)

Глава двадесет и втора

Въпреки внимателните указания на Том, оказа се почти невъзможно да открие селското убежище на Кърстен. Лейни предположи, че само Кърстен си знаеше защо беше избрала да живее чак толкова уединено.

Докато караше през Херефърдшър тя се бореше с толкова много противоречиви чувства, че осъзнаваше опасността да загуби способност за преценка за нещата. Всичко изглеждаше смущаващо нереално, сякаш този фарс се случваше извън нея.

Стъпка по стъпка, Лейни — предупреди се тя. — Не забравяй, че трябва да си непредубедена, а и имаш доверие на Том, наистина имаш.

Минаваше пладне, когато най-после зави от сенчестата алея, по която беше минала нагоре и надолу вече два пъти. Навлезе по неравен път, водещ към безредно построени паянтови сгради, в средата на които имаше поовехтяла селска къща със старинен сламен покрив. Беше закъсняла половин час…

Тя погледна по-внимателно къщата. Не беше точно жилището, което си представяше за бляскавата Кърстен Бонер, но какво ли знаеше за нея днес?

Забеляза колата на Том до стар „Рейндж Роувър“ и усети, че се стяга в мрачно предчувствие, което само се засили, когато той излезе от къщата да я посрещне. Изглеждаше, сякаш той и колата му бяха съвсем като у дома си тук.

— Бях започнал да се притеснявам — каза той, докато отваряше вратата й. — Загуби ли се?

— Малко се заблудих — призна тя, чудейки се дали Кърстен наблюдава зад пердето.

— Благодаря, че дойде — каза той, като я прегърна. — Добре ли е Питър? Кой е с него?

— Мариголд — отвърна тя, назовавайки една от медицинските сестри от агенцията, към която се обръщаше при нужда.

— Това е добре. Изглежда, той винаги се разбира отлично с нея. Е, гладна ли си? Има малко супа за обяд.

Ненавиждаше начина, по който той се правеше на домакин, като я караше да се чувства така, сякаш е просто случайна посетителка, а не съпругата му, дошла да се срещне с бившата му любовница, и моля те, господи, наистина да е все още бивша…

— Добре съм, благодаря — каза тя. — Изглежда, се чувстваш много удобно тук.

Той присви очи, но явно реши да не казва това, което понечи да изговори. Просто я наблюдаваше как разглежда разхвърляния двор с патици и пилета, извисяващи се бали сено и ръждясали отломки от стара земеделска техника. Зад редицата западнали конюшни стояха два коня, а зад тях до хоризонта се простираше пъстър килим от блестящо зелени поля. Тук определено беше мирно и уединено, помисли си тя.

— Трябва да влезеш — каза той.

Тя се обърна изненадана към него.

— Ами ти?

— Кърстен мисли, че би било най-добре, ако двете поговорите насаме, поне като за начало, така че аз ще разходя конете на Джулия.

— Има ли някой друг вътре? — попита тя.

Той поклати глава.

Лейни погледна към къщата.

— Всъщност не съм сигурна, че искам да говоря с нея насаме.

— Всичко ще бъде наред — увери я той. — Ти винаги си се разбирала страхотно с хората, а тя очаква да се запознаете. Но все още не е възстановила силите си, така че те моля да го имаш предвид.

Не й хареса защитната му реч и попита:

— Колко дълго няма да те има?

— Половин час, предполагам. Виж, знам, че не ти е лесно, нито пък на нея, но повярвай ми, ще я харесаш. И когато си тръгнеш, ще го признаеш.

След като го изгледа как уморено върви към конюшнята, тя се отправи към къщата и влезе през отворената врата. Коридорът беше тесен и сенчест, с ярка наивистична стенопис с фермерска тематика на едната стена и дървена стълба, отвеждаща нагоре — на другата. Мястото миришеше едновременно и на плесен, и свежо, като лимони, изцедени върху стари дрехи. С толкова малко светлина беше трудно да се каже колко е чисто, но усещането за старост и необходимост от ремонт беше очевидно от протритите дъски на пода и ожулената боя на вратите.

Тя не можеше да прецени как точно се чувства сега, освен че е неспокойна и не на място. Премина по коридора към мъгливо петно светлина, което, след като очите й привикнаха, се оказа просторна кухня. С тежките дъбови греди, голямата очукана маса и плочите по пода със сигурност беше уютно място, макар че, изглежда, нямаше много съвременни секции или дори уреди. Изобилие от сушени билки и медни тигани висяха от тавана, а хладилникът беше покрит с рисунки, снимки и магнити. Забеляза на печката тенджера, вероятно със супа, и две купи с поставен отгоре черпак.

— Моля, влезте.

Лейни се огледа, но не можеше да види никого в слабо осветеното пространство, където имаше огромна камина с ниша и с няколко фотьойла наоколо. Под прозореца от едната страна имаше бюро и тя забеляза някакво движение, когато едра жена в дънки и бледосин кафтан пристъпи на светло. Дъхът на Лейни секна, когато осъзна, че вижда Кърстен Бонер. Подпухналото й, обсипано с петна лице беше пародия на това, което някога е било. Обзе я вълна от съжаление…

Кърстен беше толкова красива, стройна и руса… Сега беше подпухнала, покрита с рани и вероятно без коса под тюркоазения копринен шал, увит около главата й.

— Успяхте да прикриете шока си по-добре от повечето хора — каза Кърстен. Гласът й беше по-скоро дрезгав шепот.

Лейни нямаше време да реагира.

— Казах на Том, че сте се загубили, а не катастрофирали, но той беше решил да се притеснява. Искате ли нещо за пиене? Има лимонада и сок в хладилника. Може да пиете чай, ако предпочитате, но се опасявам, че ще трябва сама да го направите.

— Нямам нужда от нищо, благодаря — отвърна Лейни. — Но може би да донеса нещо за вас?

Без да обръща внимание на предложението, Кърстен издърпа един стол и седна до масата, като посочи на Лейни да направи същото.

След като застанаха една срещу друга, Лейни се оказа под смущаващо критично изучаване. Пронизващите сиви очи, които изглеждаха много по-живи от жълтеникавата кожа на лицето на Кърстен, я оглеждаха с почти обидна откровеност. Не беше възможно да разбере какво си мисли жената, но Лейни не чувстваше дружелюбността, която Том я беше накарал да очаква.

— Чудя се — започна Кърстен — дали имаш някаква идея колко често съм си представяла този ден.

Тъй като това съвсем не беше началото, което Лейни очакваше, тя усети, че устата й пресъхва, докато се опитваше да измисли какво да каже.

— Нямаш представа — заяви Кърстен. — Никога през тези години не ти е минавала и една-единствена мисъл за мен и защо, когато имаше това, което искаше? За мен не е минал нито един ден да не съм ненавиждала всяка една кост в тялото ти, до такава степен, че често желаех да си мъртва.

Лейни не можеше да повярва на чутото. Тъй като Том не я беше предупредил за нещо подобно, тя нямаше никаква готовност да реагира на това.

— Каква ирония, нали? — продължи Кърстен. — Желаех смъртта ти, а сега аз съм тази, която най-вероятно ще си отиде по-рано. Не, не ме гледай така, имам рак, ракът убива хора и при мен се случва за втори път. Предполагам, че си го получих заради толкова много лоши мисли за някого, който вероятно дори не знае какво е лоша мисъл.

Лейни едва успя да продума:

— Аз не разбирам защо вие…

— Не, естествено, че не разбираш. Как би могла, когато дори и сега все още нямаш представа какво ми отне тогава? Никой не знаеше. Доверих го само на сестра ми и на Том. — Очите й блестяха предизвикателно и Лейни потръпна…

— Искате да кажете, че Том винаги е знаел, че имате дете? — попита тя предпазливо.

Кърстен се усмихна и красотата на тази усмивка беше почти обида за възпаленото й, подпухнало лице.

— Ти наистина се страхуваш от отговора на този въпрос, нали? — рече тя.

Лейни не можеше да го отрече.

— Откакто разбра за Джулия, се питаш дали ние с Том сме били заедно толкова дълго, колкото и вие, само че тайно, разбира се. Измъчваш се от този страх, представяш си го как води двойствен живот, толкова щастлив с нашата дъщеря, колкото с теб и с вашата, може би дори повече… Това те разкъсва, кара те да искаш да нападаш по начин, по който не си мислила, че си способна. Всъщност аз съм сигурна, че си пожелавала смъртта ми хиляди пъти. Може би трябва да виня теб, че съм в такова състояние.

Лейни я гледаше втренчено и се питаше дали Том има представа колко озлобена беше тази жена. Положително никога не би я оставил да се изправи пред това, ако знаеше.

— Боже, аз ти завиждах — каза безцеремонно Кърстен. — Все още ти завиждам, защото нищо никога не е било трудно за теб, нали? С баща Питър Уинлок и с очарователна майка… Те са правили всичко възможно никога нищо да не липсва на малкото им ангелче. Ти си била ужасно глезена от деня, в който си се родила, никога не е трябвало да работиш за нищо или да се чудиш как да се впишеш в света…

— Ти не знаеш нищо за мен — прекъсна я Лейни, защитавайки се.

Сякаш не я беше чула, Кърстен продължи:

— Между другото, бях впечатлена, когато прочетох как си се грижила за майка си в края й. Не очаквах това от някого, който е свикнал много повече да получава, отколкото да дава.

Очите й се впиха в Лейни, сякаш изискваха отговор.

— Ако това е, което искаш да си мислиш за мен, тогава давай — предизвика я Лейни, с пламъка на майка й, искрящ в очите й.

— Трудно ми е да мисля по друг начин, когато, доколкото ми е известно, си имала всичко, откакто знам за съществуването ти. Идеалното заможно семейство, прекрасен съпруг, две перфектни деца, външен вид, здраве, повече приятели, отколкото можеш да се справиш. В случай че те интересува, аз трябваше да работя усилено за моя успех, колкото и кратко да е било. Нямах родители, които могат да отворят вратите пред мен, да ме пробутат и да ме представят на всички подходящи хора. Когато нещата не вървяха особено добре, в моя свят нямаше никой, освен глухата ми баба и сестра ми Роза. Родителите ни умряха, когато бях на тринайсет, но поне изпитвам удовлетворение, знаейки, че съм направила нещо от себе си със собствени усилия, дори и да не продължи толкова дълго, колкото бих искала.

Лейни се опитваше да асимилира този нов образ на младата Кърстен, за която винаги беше предполагала, че идва от среда, подобна на нейната.

— Разбира се, щеше да продължи повече, ако Том не те беше срещнал и ти не беше забременяла — продължаваше Кърстен. — Тогава щяхме да бъдем заедно, както би трябвало, да отгледаме детето си, може би да имаме още, като продължим кариерите си. Това би се случило, ако беше някоя друга, а не дъщеря на Питър Уинлок. Но за съжаление, това си ти и тъй като момичето на татко винаги получава всичко, което иска, никога не е имало съмнение, че щеше да получи и Том Холингсуърт. Така той се разведе с жена си, ожени се за теб и прекара следващите шестнайсет години, преструвайки се, че обича…

— Няма да слушам повече това! — Лейни се изправи на крака.

— Седни — излая Кърстен.

Оставайки на място, Лейни каза:

— Сега разбирам защо не искаш Том да е тук, докато говорим. Той не би позволил да приказваш така, защото нищо от това не е вярно, и ако знаеше нещо за мен…

— Знам, че би искала да не е вярно — усмихна се Кърстен — но проблемът е, че също не вярваш, че той те обича, нали? Не, не се опитвай да го отричаш…

— Защо правиш това? — прекъсна я ядосано Лейни. — Какво, по дяволите, си мислиш, че ще спечелиш от толкова много обида и злоба?

— Не мисля, че ще спечеля нещо, освен кратко чувство на удовлетворение. Казвам кратко, между другото, не защото може би съм в края на пътя си, а защото разплатата рядко е толкова сладка, колкото сме очаквали да бъде. Например не мога да кажа, че изпитвам особено удовлетворение в момента, въпреки че преди да дойдеш тук, си мислех, че ще е така… — Тя махна с ръка, сякаш да покаже, че може да приеме, че не е права. — Кажи ми — настоя тя — какво е да осъзнаеш, че си била презирана в продължение на години? Знам, че това няма да промени нищо, не можем да върнем времето, но сигурно е съвсем ново преживяване за теб, която винаги си била толкова обожавана и…

— Както казах — прекъсна я рязко Лейни — ти не знаеш нищо за мен. А сега аз отивам да намеря Том. Ако продължим този разговор, мисля, че той трябва да е тук.

— Криеш се зад него?

Лицето на Лейни се изопна.

— Защо нямаш смелостта да ме оставиш да довърша? — поиска да знае Кърстен.

— Да довършиш какво? Да ме накараш да чувствам, че аз съм причината за всичките ти нещастия? Каквото и да се е случило между теб и Том преди шестнайсет години, каквото и да си очаквала, каквото и да е обещавал дори, никога няма да промени факта, че той се ожени за мен. Ако е искал теб, никой не би застанал на пътя му…

— Освен баща ти.

— Не, не и баща ми, защото макар и снизходителен, никога не би искал Том да се ожени за мен, ако смята, че е влюбен в някоя друга. И противно на това, което повечето хора, изглежда, мислят, не би попречил на кариерата на Том, понеже баща ми просто не е такъв. Е, кажи ми, смяташ ли, че Том е бил влюбен в теб тогава? Може би си мислиш, че все още е.

— Аз не мисля, аз знам, че не е. И вероятно никога не е бил. Но това, с което съм наясно, е, че в продължение на години съм вярвала, че е знаел за Джулия и умишлено я е изключил от живота си. И го е направил, защото ти и баща ти сте го накарали.

— Повтарям, баща ми и аз никога не сме го принуждавали за нищо. Дори не знаехме, че Том е имал отношения с теб, още по-малко, че детето ти може да е негово. Що се отнася до Том, той ми се закле, че когато те е попитал дали бебето е от него, ти си му казала, че не е.

Кърстен вирна брадичка, като изчака, за да обмисли това.

— Когато бях бременна, аз му казах това, което той искаше да чуе — рече тя накрая. — Той се ужасяваше, че ще разваля нещата между вас двамата, и повярвай ми, аз се изкушавах да го направя. Проблемът беше, че разбирах добре ситуацията. Дори и да бях в състояние да докажа, че носех неговото дете, това не би имало значение. Той не ме искаше, той желаеше теб и всичко, което ти и баща ти можехте да му предложите.

— Но щом не си му казала, че бебето е негово, как може да прекараш толкова много години, вярвайки, че ви е обърнал гръб?

Кърстен я погледна одобрително.

— Защото след като Джулия се роди, аз му написах писмо. Признах му, че съм излъгала и че тя е негова. А той изобщо не отговори. Той се оправдава сега, че не е получил писмото, и предполагам, след като го виждам с Джулия, че започвам да му вярвам. Той наистина не прилича на мъж, който би обърнал гръб на собственото си дете. Освен ако, разбира се, не е бил принуден. — Тонът й звучеше предизвикателно.

Лейни стисна зъби.

— Сериозно ли смяташ, че някой може да принуди Том да направи нещо против волята си? — извика тя. — Ако го мислиш, тогава наистина не го познаваш.

— Не го мисля сега — призна Кърстен — но много дълго време го мислех.

Изминаха дълги минути, преди някоя от тях да заговори. Лейни гледаше очите на Кърстен, които блуждаеха към място, което само тя можеше да види. След известно време беше сигурна, че усети как борбеността напуска Кърстен, сякаш усилието да отстоява вече загубена позиция й дойде прекалено много…

В крайна сметка тя погледна Лейни и въздъхна неуверено:

— Честно казано, има толкова много неща, които ми се иска да бях направила по различен начин — промърмори тя. — Неща, които бих искала да не съм казала или вярвала, но не би трябвало да си признаваме, че съжаляваме, нали?

Чувайки тъгата в гласа й, Лейни приседна отново.

— Аз съм с впечатлението, че причиняваш повече болка на себе си, отколкото на някой друг — рече тя.

Кърстен не възрази.

— Надявам се, че е вярно, но не мога да отрека, че исках да те нараня днес. Виждаш ли, аз все още ревнувам от теб, може би дори повече от всякога, защото не само получи Том и продължи да живееш като негова жена през последните шестнайсет години, но имаш здравето си, семейството си, приятелите си, а аз… Е — тя махна с ръка — така да се каже, направих лош избор и не съм сигурна дали животът, или може би трябва да кажа смъртта, ще ми отпусне достатъчно години, за да го поправя.

Трогната от отчаянието й, Лейни попита:

— Наистина ли толкова е напреднал?

Кърстен само сви рамене.

— Казват, че все още е твърде рано да се каже, но с нещо такова трябва да бъдеш подготвена за най-лошото. — Отново настъпи тишина, докато тя гледаше към ръцете си и мислите й блуждаеха към места, които тя очевидно не искаше да разкрие. След известно време тя погледна Лейни отново. — Аз наистина не исках да те харесам — каза тя честно — и последното нещо, което бих искала, е съжалението ти, но мисля, че и в двата случая не се получи по моя начин…

— Защо не ми разкажеш за Джулия? — попита Лейни.

Кърстен изглеждаше изненадана.

— Том вече не е ли направил това?

— Не съвсем. Знам на колко години е, разбира се, и предполагам, че харесва коне.

Прегънала пръста си Кърстен спря една сълза и каза:

— Никога ли не е споменавал, че тя… Ами че не е като повечето момичета на нейната възраст?

Лейни я погледна с любопитство.

— Тя има синдрома на Даун — каза й Кърстен.

Лейни застина. Защо, за бога, Том беше пропуснал да спомене нещо толкова важно, нещо, което щеше да промени всичко и за нея, и за Тиърни? Със сигурност не се срамуваше. Това изобщо не беше в негов стил.

— Сега разбирам защо толкова много искаш да я защитиш — рече тя.

— И защо не се опитах да му я натрапя по-рано.

— Не мисля, че я натрапваш сега. Смятам, че постъпи съвсем правилно, като ги събра. Не само заради нея, но и заради теб. Трябва да знаеш, че ако най-лошото се случи, а разбира се, надяваме се, че няма да стане, тя ще бъде обичана и за нея ще се грижат както сега.

Още сълзи заблестяха в очите на Кърстен.

— Не разбирам защо си мила с мен след начина, по който се отнесох с теб днес. Предполагам, че просто ти е жал…

— Разбира се — отвърна Лейни — но не и в покровителствения смисъл, само като една жена към друга, като една майка към друга. И не те виня за това, че те е страх, защото на твое място всеки би се страхувал.

Кърстен само я погледна.

— Не е било лесно — продължи Лейни — да отглеждаш сама дете, което се нуждае от специални грижи, особено когато си мислила, че Том ви е изоставил.

— Всъщност тя не е много зле — увери я Кърстен. — Ами, предполагам, че е типично за човек в нейното състояние.

Лейни се усмихна, изпитвайки вече огромна любов към детето.

— Кажи ми, защо не се свърза с Том отново, след като си изпратила писмото, в което си му писала за Джулия? — попита тя. — Трябва да ти е минавало през ума, че може да не го е получил.

Кърстен облегна главата си назад, сякаш искаше да преглътне сълзите си.

— Повярвай ми, мислех това и почти го направих на няколко пъти — отвърна тя — но знаех, че не бих могла да го понеса, ако той не искаше да я види. Вашето малко момиченце вече се беше родило и беше съвършено… Вие всички изглеждахте толкова щастливи… Видях снимките в пресата, ти и Том с Тиърни и Макс, и родителите ти. Изглеждахте толкова сплотено семейство. Той имаше жената и децата, които искаше, кариерата си, тъста и тъщата. Не чувствах, че има място за нас.

Разбирайки колко различен може да бъде публичният образ от действителността, Лейни въздъхна:

— Винаги бихме намерили място за вас, уверявам те.

— Но откъде да знам? Мислех, че просто не се интересувате от никого, освен от себе си.

— Не сме такива, никой от нас…

— Не го знаех тогава. Честно казано, дори и сега не съм сигурна в това.

Лейни присви очи.

— Да, сигурна си — възрази тя. — Откакто каза на Том за Джулия, ти го изпитваш отново и отново, и не мисля, че той изобщо те е разочаровал. Сега изпитваш мен, опитвайки се да ме настроиш срещу себе си, но това няма да се случи.

Кърстен повдигна липсващите си вежди, но не каза нищо.

Минутите летяха и Лейни попита:

— Защо си решена да направиш живота по-труден за себе си?

Кърстен сякаш намери това за интересно.

— Така ли правя? — Замисли се и призна: — Да, предполагам, че е тъй… Струва ми се, че просто не бях подготвена да открия, че те харесвам… Въпреки че Том каза, че ще стане така.

Лейни се усмихна.

— Ако ще има роднински отношения между дъщеря ти и баща й, тогава може би и приятелството между нас е добро начало?

Устата на Кърстен потрепери.

— Няма да споря за това — успя да изрече тя. — Ала трябва да ти кажа, че Джулия вече е много привързана към баща си.

— Това е добре.

— Тя е дете, което се нуждае от много любов!

— Нима всички те не се нуждаят?

Кърстен кимна.

— Разбира се. — Капчици пот започнаха да избиват по горната й устна, а раните по бузите й изглеждаха синкави.

— Ще се запознаете — рече тя. — Тя се връща утре. Том ще я доведе при вас. Обещай ми, че ще бъдеш мила с нея.

— Разбира се, че обещавам. Моля те, не мисли, че би могло да бъде по друг начин. — Тя потръпна, когато Кърстен докосна с ръка главата си. — Има ли нещо, което мога да направя? — попита тя. — Не изглеждаш добре.

— Просто трябва да полегна за известно време. Защо не отидеш да намериш Том? Кажи му… Ами знаеш какво да му кажеш, нямаш нужда от моите съвети за това.

 

 

— О, боже мой, тя е все още там долу — прошепна в паника Тиърни. — Какво да правя?

Приятелката й Моди беше не по-малко разтревожена.

— Ще трябва да останем горе, докато си отиде.

Все още пребледняла от шока, след като видя Надя да спира отвън, Тиърни кимна и отиде при Моди на леглото.

— Тя сигурно е тук заради мен — заяви тя за пореден път. — Трябва да е толкова ядосана. Искам да кажа, бракът й се разруши… О, боже, всичко е по моя вина… — Сълзите напираха в очите й, устните й трепереха от страх. — Никога не помислих за нея, когато всичко това, нали разбираш, се случи… Сякаш тя не съществуваше или нещо такова, но не бих могла да й го кажа, нали?

— Не е нужно да й говориш нищо — припомни й Моди.

Думите й за малко утешиха Тиърни, но тя замръзна от страх, когато на вратата се почука.

— Тиърни, вътре ли си? — попита Надя.

Очите на момичето изскочиха от ужас, когато погледна Моди.

— Мариголд каза, че си тук — продължи Надя. — Бих искала да говоря с теб. Няма да отнеме много време.

— Какво да правя? — тихо попита Тиърни.

— Ще трябва да я пуснеш тук — прошепна безпомощно Моди.

— Не мога.

Сърцето й буквално спря, когато дръжката на вратата се раздвижи и след миг Надя се взираше в тях, седнали на леглото, като хванати в капан зайци.

— Моля, не гледайте така — нежно каза Надя. — Аз няма да… — Млъкна и попита Моди: — Имаш ли нещо против да ни оставиш за момент?

Моди извърна уплашено очи към Тиърни.

Тиърни искаше да я помоли да остане, но приятелката й се подчини и излезе.

Когато вратата зад нея се затвори, Надя приседна на столчето до леглото. Тиърни не можеше да не забележи колко разстроена и измъчена изглеждаше тя.

— Искам да знаеш — започна Надя — че наистина съжалявам за случилото се. Той, тоест Гай, не е трябвало да прави това, което е направил. Би трябвало да знае, че не бива.

Тиърни можеше само да я гледа, нямаше представа какво да каже.

— Той никога повече няма да те притеснява — обеща Надя. — Нито пък аз, що се отнася до това.

Иронията беше толкова жалка, толкова тъжна, че Тиърни се почувства по-зле от всякога. В крайна сметка се осмели да каже:

— Беше донякъде и моя вина. Имам предвид, че, ами, нали знаеш…

Надя взе ръката й и я стисна.

— Не трябва да се обвиняваш. Ти си твърде млада, за да имаш реална представа как се държат мъжете. Това, което си направила, е просто реакция на всички нови хормони, кипящи в теб, а той се е възползвал от това.

— Но някак си, нали знаеш…

— Да, предполагам, но важното е да го оставиш зад себе си. Ала преди да направиш това, трябва да решиш дали искаш родителите ти да разберат…

— Не, не, наистина не искам — прекъсна я бързо Тиърни, обхваната от паника. — Моля те, не им казвай. О, Надя, моля те… Татко ще бъде толкова бесен и никога няма да мога да го погледна…

— Добре, ще направя това, което пожелаеш. Просто не исках да си мислиш, че го крия от тях заради себе си.

— Но би трябвало — бързо изрече Тиърни. — Защото, ако татко някога разбере, може да не те задържи като негов агент. — Тя се намръщи, когато й хрумна друга мисъл. — Всъщност сега, когато Гай вече не е с теб, предполагам, че не е нужно да се безпокоиш за това.

— Не се тревожи за мен. Ти си тази, която е важна в случая, и какво ти е било причинено. Дори ако чувстваш нужда от някакъв вид консултиране…

— О, не, добре съм. Честно. Главата ми е съвсем наред.

— Но ако някога се чувстваш объркана или имаш нужда от помощ, искам да ми обещаеш, че ще дойдеш при мен.

— Ще го направя, честно, заклевам се. Искам да кажа, не очаквам, че ще почувствам нещо такова, но ако почувствам, ще дойда направо при теб.

Надя се усмихна, но когато понечи да се изправи, Тиърни призна:

— Знам, че казваш, че не е било по моя вина, но в известен смисъл беше… И бих искала никога да не се е случило, най-вече заради това, което стана с вашия брак.

Надя я погледна с насълзени очи.

— Това щеше да стане така или иначе, рано или късно — увери я тя. — Той беше твърде млад за мен и за да бъда честна, винаги съм знаела, че единствената причина да се ожени за мен е да стъпи в агенцията.

— Това наистина е долно! — рече Тиърни отвратена.

— И предполагам, че той беше последният ми опит да задържа младостта — призна Надя. — Така че е време да започна да се държа според възрастта си. — Тя намигна по начин, който накара Тиърни да се усмихне.

— Все още си много красива — каза сериозно Тиърни.

Надя леко се подсмихна.

Когато тя тръгна да излиза, Тиърни изрови от чекмеджето гривната от „Хлое“ и си я сложи.

— Това страхотно ми харесва — заяви тя. — Това е най-любимата ми гривна изобщо.

Надя се приближи и я целуна по главата.

— Надявах се да е така. — И като обхвана с ръце лицето на Тиърни, я погледна с любов. — Знам, че ще приемеш това като комплимент, но искам просто да ти кажа, че изглеждаш много по-голяма за възрастта си. И въпреки че може би си мислиш, че това е добре, аз се страхувам, че то те прави много по-уязвима, отколкото осъзнаваш. За щастие нищо прекалено ужасно не се случи този път.

Тиърни продължаваше да я гледа мълчаливо.

— Надявам се, да не звучи така, сякаш се опитвам да те държа на разстояние от мъжете — продължи Надя. — Само искам да си наясно с това колко непредсказуеми могат да бъдат те, когато става дума за секс. Така че следващия път, а такъв ще има, моля те да се увериш, че връзката ти е надеждна, преди да правиш тези неща… И е за предпочитане с някой по-близо до твоята възраст.

— Така и ще сторя — прошепна Тиърни замислено. Не искаше Надя да си тръгва, затова предложи: — Да ти направя ли чай? Мама вече трябва да е поела към нас и знам, че ще иска да те види.

След един час Лейни влезе през вратата и завари Надя, Моди и Тиърни, излегнали се на диваните с Питър, да гледат един от любимите му черно-бели филми. Фактът, че по бузите на Питър се стичаха сълзи, изглежда, беше останал незабелязан, но когато Лейни отиде да седне при него, лицето му отново засия.

— Сандра — прошепна той и приглади косата й. — Чаках те…