Сюзън Луис
Италианска афера (19)

Глава деветнадесета

Вече беше неделя сутрин и Лейни беше извън себе си от притеснение. Тиърни не се беше прибрала през нощта, нито пък се обади да каже къде се намира. Поне беше изпратила съобщение, но само да повтори: Уверявам те, че съм добре. Моля, не се притеснявай.

Но как можеше да не се тревожи, когато Лейни нямаше никаква представа къде е дъщеря й или с кого е? И Макс не знаеше, а Скай също настояваше, че няма понятие какво става. Лейни не беше сигурна, дали да й вярва, но освен да я заплаши с нещо драстично, ако не проговори, нямаше начин да получи информация от нея. Ако Тиърни не се върнеше до края на деня, и това щеше да се случи…

На долния етаж в апартамента на Макс Скай заяви побесняла:

— Единственото, което трябва да направиш, е да спреш приятелката ти да не идва тук и аз ще издам къде е сестра ти.

Макс беше в достатъчно лошо настроение вече, за да може да се овладее.

— Не ме заплашвай, майната ти — изръмжа той. — Само ми кажи къде е тя, по дяволите.

— Няма начин… — Тя отскочи назад, когато Макс тръгна към Скай, но той беше прекалено бърз и я сграбчи за китката. — Ако нещо се случи с нея — изръмжа той — ще те държа лично отговорна. Сега, къде, по дяволите, е тя?

Приемайки, че няма да спечели, Скай призна:

— Всъщност не знам къде е…

— Какво, по дяволите, бръщолевиш!

— Но мисля, че знам с кого е…

Той изчака.

Тя го погледна нервно, сигурна, че Тиърни не би искала да му каже, но ако тоя психар Грей, се беше появил тук и беше принудил приятелката й да отиде с него…

— Скай, казвай! — заплашително я изгледа Макс.

— Добре, но всъщност не знам името му — призна тя. — Мисля, че е нещо подобно на Гай. Познаваш го обаче, защото той е женен за агентката на баща ти.

Макс застина. Изглеждаше така, сякаш го бяха ударили, боже, със сигурност не беше чул правилно…

— Кажи ми, че не е вярно — помоли той с опасно тих глас.

Тя само го погледна.

— Исусе… — избухна той. — Този идиот е достатъчно възрастен, за да й бъде баща… По дяволите, ако татко някога разбере за това… Ала не можем да кажем на Лейни. Не можем да кажем на никого. Къде я е отвел?

Скай сви рамене.

— Нямам идея. Тя дори не сподели, че ще го види…

— Сигурно ти е казала…

— Заклевам се, че не е. Всичко, което знам, е, че той й изпрати есемес: Познай къде съм.

— И какво стана след това?

— Предположихме, че това означава, че е тук.

Отваряйки мобилния си телефон, той превъртя бързо номерата. Не му пукаше особено какви проблеми беше на път да предизвика. Сега единственото, което имаше значение, беше да издуха това нищожество от планетата, така че никога отново да не посегне на Тиърни.

— Привет, Макс Холингсуърт е — каза той на Надя, когато тя отговори. — Съжалявам, че те безпокоя, но нямам номера на Гай, а трябва да говоря нещо с него.

— Опасявам се, че не е тук — отвърна Надя, звучейки хремаво. — Той е в офиса…

— В неделя?

— Имаме много работа в момента.

— Добре, чудесно, ще му се обадя там. Благодаря… — Той затвори, намери номера на офиса и се свърза. Някакво момиче вдигна на третото позвъняване.

— Гай там ли е? — попита Макс. — Спешно е.

— Ами не съм сигурна — беше отговорът. — Мога ли да попитам кой се обажда?

— Макс Холингсуърт, синът на Том. Ще изчакам.

— Той там ли е? — прошепна напрегнато Скай.

— Това се опитвам да разбера.

— Съжалявам — каза момичето, като се върна на линията. — Мислех, че е тук, но изглежда, е излязъл за малко. Да му кажа ли да се обади…

— Всъщност виждала ли си го днес? — прекъсна я Том.

Объркано, момичето призна:

— Не лично, но…

— Добре, кога за последен път го видя?

— Предполагам, че трябва да е било в петък, точно преди да си тръгна. Мога ли да попитам…

— Не, не можеш. Съжалявам, но просто трябва да се свържа с него. Имаш ли номера на мобилния му?

— Да, но аз не би трябвало…

— Аз съм син на Том Холингсуърт — напомни й той — можеш да го дадеш на мен.

Минути по-късно той се свърза с мобилния на Гай Уитакър. Телефонът звъня половин дузина пъти, преди гласът на Гай да се чуе по линията:

— Ако това е телемаркет…

— Макс Холингсуърт е — прекъсна го Макс. — Къде е сестра ми?

След известна пауза Уитакър продума колебливо:

— Защо, за бога, трябва да знам къде е сестра ти?

Макс погледна заплашително към Скай. Ако тя си измисляше това…

— Защото си й изпращал съобщения, преследвал си я като…

— Я се стегни, Макс — овладя се Гай. — Нямам никаква представа…

— Ти си пълен боклук, Уитакър. Тук при мен е приятелката й, която ми разказа всичко.

— И ти й вярваш?

— В интерес на истината, да. Така че те питам отново, къде, по дяволите, е сестра ми? С теб ли е сега? Дай ми я.

— Не мога да направя това…

— Просто го направи!

— Казах ти, че не е тук.

— Къде е тук? В Италия ли си?

— Какво, по…

— Изпратил ли си й есемес да отгатне къде си?

— Какво? Не!

— Лъже! — извика Скай. — Видях го и знам, че е от него, защото прочетох и всички останали, които й изпращаше.

— Чу ли това? — попита Макс.

— Да, но тя е разбрала погрешно…

— Той е откачалка — извика Скай още по-силно. — Той се занимава с най-различни…

— Макс, престани вече — прекъсна го ядосано Гай. — Знаеш какви са момичетата на тази възраст, въобразяват си нещо и сестра ти…

— Тя е дете — кипеше Макс.

— Тя е на шестнайсет — напомни му Скай.

— В сравнение с него е дете — отвърна Макс. — И ако някога разбера, че си я докоснал дори и с пръст…

— Той я изчука — намеси се подивяла Скай. — Той беше първият й…

— Това не е вярно — отрече Гай.

На Макс му се зави свят.

— Да, вярно е — настояваше Скай. — Ти си й направил неща като в книгата и продължаваш да искаш отново да го правиш, но нея не я интересува… Затова сега не я оставяш на мира.

— Не мога да слушам повече лъжите й — озъби се Гай. — Изобщо не знам къде е сестра ти. Съжалявам, ако тя и приятелката й са ти наговорили един куп лъжи, но това не е мой проблем… — И линията прекъсна.

Макс строго изгледа Скай.

— Заклевам се, не съм й казвала да се забърка с него — задъхваше се тя. — И аз не съм…

— Млъкни, опитвам се да мисля.

— Прекрасно — промърмори тя.

След миг той се удари с ръка по главата и набра номера на Тиърни. За пореден път беше прехвърлен на гласовата поща, но не и преди да чуе двойното позвъняване.

— Тя е в Англия — заяви той. — Отишла е при тоя шибан несретник… — Той вече ровеше в чантата си, измъквайки паспорта и портфейла си.

— Какво правиш? — извика Скай.

Без да й обръща внимание, Макс се втурна нагоре към Лейни.

— Знам къде е тя — каза той — или поне предполагам. Само не казвай все още на татко… Нека първо да я намеря…

И преди Лейни да успее да промълви и дума, той се втурна към колата си, потегли с пълна газ и изчезна с голяма скорост надолу по алеята.

 

 

Тиърни все още изобщо не беше заплакала, но безброй много пъти беше на косъм да избухне в сълзи. Най-лошото беше вчера, в неделя, когато се качи на влака за Пиза с Брет и Рики. Те й помогнаха да вземе същия полет заедно с тях рано тази сутрин. Кацнаха на „Гетуик“, така че пътува до Лондон с тях, където те я оставиха да продължи на север.

Сега тя беше в друг влак, стиснала здраво мобилния си в едната ръка, а чантата — в скута си, докато се взираше през прозореца. Навън валеше, което изглеждаше странно след толкова слънце в Италия. Запита се какво ли прави майка й сега и усети, че сърцето й се свива, а още сълзи напираха в очите й. Мразеше да я тревожи така, затова продължаваше да изпраща есемеси, че всичко е наред. Скай също й беше изпратила купища есемеси, но Тиърни не беше отговорила на нито един от тях. Беше бясна на приятелката си… Тя просто беше разказала на Макс за Гай, така че сега Макс й изпращаше есемеси, че е на път и ще се разправи с копелето.

О, боже, какво щеше да направи?

Когато влакът навлезе в гарата, тя стана, проправи си път по пътеката между седалките и слезе на перона. Трябваше да вземе такси оттук, добре поне, че имаше достатъчно пари. Сърцето й подскочи, когато се запита дали той не я чака отвън. Беше му писала, че ще дойде, но не можеше да си спомни дали му беше казала с кой влак.

Потисна риданието си, докато се сля с тълпата, излизаща от гарата, и се огледа, но не виждаше и следа от него. Дали беше в колата си, чакайки да я забележи?

Тя се спря, мислейки, че така ще му е по-лесно да я види, но само я блъскаха и бутаха настрана, удряха я с чадъри и я пръскаха по краката, шляпайки в локвите около нея. Тълпата намаля, а него все още го нямаше…

Нареждайки се на опашката за таксита, тя провери мобилния си телефон, когато получи сигнал за нов есемес.

Къде си? Какво, по дяволите, си разправяла на брат си?

Сърцето й биеше силно от страх, пръстите й така трепереха, че не можеше да натиска копчетата за отговор. В крайна сметка се отказа.

Двадесет минути по-късно таксито се готвеше да спре. Тя беше толкова напрегната, че дори не почувства как ноктите й се впиват в дланите. Какво щеше да стори, ако той не беше там? Как щеше да оправи всичко, ако той не искаше да я чуе?

Чувстваше как ужасът я обзема. Не трябваше да идва, но как можеше да не дойде? Беше необходимо да направи нещо, но сега, когато вече беше тук, тя съжали, че не е с майка си.

Видя колата му и простена…

Когато той изскочи от таксито, тя се втурна право в ръцете му.

— Татко, татко — тя се задави, вкопчвайки се в него с всички сили. — О, татко, ти си тук.

— Разбира се, че съм тук — каза Том нежно. — Не получи ли съобщенията ми?

Тя не знаеше… Не мислеше, че е точно така, но може би беше в такова състояние, че не разбираше това, което четеше. Нямаше значение — важното беше, че той си беше у дома, където му беше мястото, и сега заедно щяха да оправят всичко между него и мама. Но все пак не можеше да му каже за Гай. Засега трябваше да се опита да не обръща внимание на този проблем…

Държейки я, той отиде да плати на шофьора и след като взе чантата й от задната седалка, я поведе към кухнята.

Том отново я прегърна.

— И така, за какво е всичко това? — попита той тихо.

— Моля те, не си отивай — изхлипа тя нещастно. — Моля те, остани с нас. Мама все още те обича… И ние също… Нищо никога няма да бъде наред без теб.

Том започна да я успокоява:

— Поеми си въздух сега.

— О, боже мой, ти се връщаш при нея — извика тя, забелязвайки чантите му на пода. — Татко, недей, моля те, моля те… Ние наистина те обичаме. Знам, че трябва да мислиш за Джулия и че майка й не е добре, но няма да е честно, ако те отнемат. Просто ти си и наш баща…

Той сграбчи лицето й в ръцете си.

— Тя не ме отнема от теб. Никой не би могъл да направи това.

— Тогава защо си…

— Ще ме оставиш ли да кажа една дума?

Тиърни колебливо кимна, хълцайки от плач.

Том внимателно я наблюдаваше.

— Преди да продължим по-нататък — рече той — обясни ми мама знае ли, че си тук?

Тя поклати глава.

— Изпратих й много есемеси, че съм добре, но не исках да й кажа, в случай че се опита да ме спре.

Той я погледна с обич и отчаяние.

— Трябва да й съобщим, че си добре — заяви той. — След това, скъпа, ще седнем да си поговорим за всичко, което се случва… — Той млъкна, когато тя изведнъж отново се разрида, по-силно отпреди. Тресеше се цялата, той едва можеше да я удържи…

— Тиърни, какво става? — попита Том разтревожено. — Има още нещо, нали? Кажи ми какво.

— Не мога — изхлипа тя. — Искам да кажа, няма нищо…

— Мисля, че не е така.

Тиърни се извърна, опитвайки се да изтрие с пръсти сълзите си.

— Хайде да се обадим на мама — преглътна тя, посегна към телефона и му го подаде.

Докато набираше, очите му се връщаха към нея, търсейки какво криеше.

— Моля те, бъди мил с нея — помоли Тиърни, когато чу сигнала.

В същия момент и нейният телефон иззвъня и когато видя, че е Макс, застина… Не можеше да му отговори в присъствието на баща си, но трябваше да знае какво се случва, така че излезе в коридора и вдигна телефона.

— Ти ли си?

— Да, аз съм — прошепна тя. — Къде си ти?

— Идвам да те прибера. Не получи ли моите есемеси?

— Да, но аз съм добре, честно. Не е нужно да идваш.

— Трябва, ако това копеле…

— Аз съм си у дома, Макс, с татко.

Настъпи миг зашеметено мълчание.

— С татко?

— Да, трябваше да видя татко, затова дойдох.

— Тогава защо, по дяволите, не каза на някого?

— Защото щяхте да ме спрете.

— Исусе… Аз току-що слизам от самолета…

— Не трябваше да идваш.

— Напротив, щом се виждаш с оня задник.

— Няма, обещавам. — Тя започна да плаче.

— Какво ти е направил? Искам да знам дали нещо от това, което ми каза Скай, е вярно.

Тя се опита да обясни, че не е, но не можеше да говори.

— Така е, нали? — изръмжа Макс.

— Недей — проплака тя. — Не исках… Това не е…

— Този шибаняк ще си плати за това! — озъби се той и преди тя да успее да протестира, линията прекъсна…

Макс си спомни кода за вратата на офиса на Надя в Южен Кенсингтън, набра го и беше на път да хукне нагоре по стълбите, за да удуши Гай Уитакър, когато мобилният му иззвъня.

Виждайки, че е Тиърни, той бързо кликна да отговори.

— И сега какво? — попита той рязко.

— Какво ще правиш? — попита тя неуверено.

— Какъв шибан въпрос! Ще взема мерки тази смърдяща отрепка никога вече да не се приближи до теб, това ще направя.

— Макс, слушай, аз не искам никой да знае…

— Без майтап?

— Ако татко някога разбере…

— Съгласен съм за това, добре. Сега, ако ми позволиш…

— Той има снимки… Искам да кажа, на мен.

Макс се закова на място.

— Кажи ми, че не съм разбрал правилно — предупреди той.

Не последва отговор.

— Исусе Христе, Тиърни, какво си мислеше? — извика той и заблъска по стената. — Как може да позволиш на когото и да било, най-вече на тоя кретен…

— Не ми се карай. Добре, оплесках я. Но и ти също си я оплесквал много пъти…

— Не и по този начин. Добре де, може би по-лошо от това. Всъщност може би не. — Той се опитваше да мисли.

— Как, по дяволите, бих могъл да взема тези снимки?

— Не знам, но трябва да го направиш.

— Така е, мамка му…

— Макс?

— Какво?

— Няма да ги гледаш, нали?

Ако не беше толкова бесен, щеше да се разсмее.

— Добре, значи, когато ги изтривам или каквото и да е друго, ще трябва да му повярвам, че са твоите, защото не мога да ги видя. Тиърни, как да стане това!

— Но Макс, те са, такова, нали знаеш…

— Да, картинката ми е ясна, буквално.

— Не говори така!

— Какво ти става? Не схващаш ли, че си мечтата на педофила?

— Аз съм на шестнайсет…

— Току-що. Направи ли нещо с него преди рождения си ден? Ако е така, това копеле ще отиде в затвора.

— Млъкни. Не искам никой да знае и във всеки случай не сме правили нищо преди това.

— Това е единствената добра новина, която ми казваш днес, освен че си с татко. Къде е той сега?

— На телефона с мама.

Макс остави това за друг път и бързо попита:

— Нещо друго, което трябва да си признаеш?

— Не, това е всичко… — отговори с нещастен глас тя. — Но Макс?

— Какво?

— Ако ги получиш, няма да ги гледаш дълго, нали?

— Честно казано, повдига ми се само при мисълта за тях…

— О, боже мой, трябва да свършвам, татко идва.

Тъй като линията прекъсна, Макс прибра телефона и изкачи стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж. На рецепцията той се изправи пред заключена врата, но знаеше и този код и бързо влезе вътре.

Тъй като беше време за обяд, мястото беше пусто, но той нямаше да си тръгне, преди да провери офиса на Уитакър за всеки случай.

— Макс? — зачуди се Надя, излизайки от кабинета си. — Какво правиш тук? Наред ли е всичко?

Макс се канеше да отговори, когато съзря Уитакър бързо да затваря вратата на офиса си.

— Ей ти! — изрева той, втурвайки се след него. — Искам да разменя една шибана дума с теб.

— Макс! — извика шокирана Надя.

Без да й обръща внимание, Макс блъсна вратата и намери Уитакър прав зад бюрото си, вдигнал ръце във въздуха.

— Аз ти казах по телефона…

— Искам снимките — озъби се Макс.

Пребледнял Уитакър едва продума:

— Не знам за какво говориш.

— Отлично знаеш…

Зад него Надя попита с учудване:

— Макс, за бога, какво става?

— Питай него — изръмжа той и посочи Уитакър. — Нека ти каже какво е правил на сестра ми.

Лицето на Надя посивя, когато погледна съпруга си.

— Той греши — настоя Гай.

— Снимките! — повтори Макс.

— Какви снимки? — извика Надя. — Гай, за какво говори той?

— Той е луд — изсумтя съпругът й, отстъпвайки, когато Макс заобиколи бюрото.

— Така ли? — настръхна Макс и удари Уитакър силно с юмрук в челюстта.

Надя ахна, сетне извика: „Не!“, когато Уитакър събори с удар Макс на бюрото, помитайки купчина ръкописи на пода.

Сграбчвайки Макс, когато той скочи готов да продължи боя, тя изстена:

— Това е достатъчно! Овладейте се.

Макс и Уитакър се спогледаха злобно.

— Това не решава нищо — повиши глас Надя. — Сега, моля да ми кажете за какво, по дяволите, става дума?

Макс изтри с ръкав кръвта от носа си.

— Ти ли ще й кажеш, или аз да го направя?

— За бога — измърмори Уитакър, разтривайки челюстта си — няма какво да кажа. Тя ми правеше сексуални намеци, нали…

Макс скочи отново към него, но Надя го дръпна назад.

— Ти спомена сестра си… — продума тя неуверено.

— Така е — потвърди Макс, все още презрително поглеждайки към Уитакър. — Оказа се, че това копеле я е развращавал.

— Той не е на себе си — извика Гай.

— Той има снимки — настоя Макс. — Тоя задник е снимал…

— Гай, кажи ми, че това не е вярно — предупреди Надя с леден глас. — Закълни се, че никога не си докосвал с пръст дъщерята на Том Холингсуърт.

— Току-що го чу да казва, че тя му правела намеци — намеси се Макс — но не е било точно така. Той се е правел на идиота от оная книга, дето всички я четат. Карал я да прави такива неща…

— Какво, по дяволите, ти е разправяла тя? — изпищя Уитакър. — Няма начин да съм я накарал да стори нещо, което не е искала. Тя беше съгласна на всяка стъпка. Беше готова на всичко…

— Гай! За бога — извика Надя с провиснало от ужас лице. — Тиърни Холингсуърт е още малко момиче…

— Тя стана на шестнайсет, преди изобщо да я докосна, и ако казва нещо друго…

— Не казва — грубо го прекъсна Макс — за твое щастие… Защото кълна се в бога, ако тя беше непълнолетна…

— Ако беше така, лично аз щях да го предам на полицията — яростно извика Надя. Тя се обърна към Гай: — Ами снимките? Ти наистина ли…

— Той ще лъже — изръмжа Макс, когато Уитакър започна да протестира. — Трябва да видим в телефона му и в компютъра му.

— Само през трупа ми.

Надя вече дърпаше лаптопа към себе си.

— Ти се шегуваш — извика Уитакър.

Очите й решително блестяха, докато отваряше файловете.

Той погледна към вратата, но долавяйки, че може да направи опит да избяга, Макс я препречи.

— О, боже мой… — простена Надя, когато намери снимките на Тиърни, или поне на едно голо младо момиче, вързано и със запушена уста, всяка поза, заснета от различен, много откровен ъгъл. Едва задържайки се на нозете си, тя попита: — Това тя ли е? Тя е, нали?

— Ти ми кажи — отвърна остроумно Уитакър.

Надя се обърна към Макс и прошепна задавено:

— Тя не би искала ти да ги видиш.

— Абсолютно — отвърна той. — Можеш ли да познаеш дали е тя?

Надя поклати глава.

— Не съвсем, но фактът, че това се случва… — Очите й се върнаха на Уитакър. — Не знам кое ми е по-тежко — просъска тя — че си направил това с дъщерята на един приятел или че съзнателно постави целия ми бизнес в опасност.

Уитакър подхвърли небрежно:

— Приемаш го твърде сериозно…

— Не говори повече — извика тя. — Ще изтрием всяка снимка…

— Трябва да знаем дали ги е изпращал на някого — припомни й Макс.

— Изпращал ли си ги? — притисна го тя.

— Остави ме на мира — презрително отвърна Уитакър.

— Знаеш ли как да провериш, Макс? — попита Надя.

Той поклати глава.

— Пратих на нея — каза Уитакър. — Тя искаше да ги види, кефеше им се…

— Достатъчно — извика Надя, когато Макс изглеждаше готов да му се нахвърли. — Аз ще се оправям с него сега, Макс. Но преди да си тръгнеш, искам да попитам, баща ти знае ли нещо за това?

Той поклати глава.

— Не и от мен, а Тиърни е ужасена да не се разбере, за твой късмет, Уитакър, жалка отрепко! Защото ако той знаеше, щеше да си на два метра под шибаната земя.

Когато Макс излезе, Надя погледна мъжа си с отвращение.

— За твой късмет — уведоми го тя — всъщност за мой, след предателството на първия ми съпруг нищо вече не може да ме засегне така отново. Което не означава, че това не ме нарани. Така е, но поне знам, че ще го преживея. Сега искам да разчистиш бюрото си, след това иди вкъщи и си събери нещата оттам. И се махай до края на деня.

— Надя, за бога…

— Не искам да чуя нищо от теб! Вземи собствените си клиенти, ако искаш, но не се заблуждавай: вече не си част от тази агенция, нито от живота ми!

И без да е съвсем сигурна какво щеше да прави по-нататък или дали това няма да се окаже много по-силен удар за нея, отколкото в момента, тя излезе от стаята…

 

 

Лейни беше в Туоро и вървеше към църквата. Бяха изминали почти двадесет и четири часа, откакто Том й се беше обадил, за да я уведоми, че Тиърни е в безопасност. Облекчението беше поразително, както и изненадата, но оставаше въпросът, къде, по дяволите, се беше втурнал Макс? Всъщност тя знаеше, че той е в Англия, така й обясни той, когато му се обади. Ала къде в Англия и с кого — нямаше представа. Беше й казал само: „Всичко е наред, Тиърни е с татко, а аз ще се върна по някое време през следващите дни с Кристи“.

Очевидно имаше нещо повече в тази история, което Макс или Тиърни премълчаваха, а и колебливото поведение на Скай след това фактически потвърждаваше, че крият нещо. В действителност след изчезването на Тиърни Скай прекарваше по-голямата част от времето си в съседна вила, където беше отседнало друго английско семейство с тийнейджъри. От време на време тя отскачаше обратно за някои дрехи или от каквото друго имаше нужда и винаги толкова бързаше, че нямаше време да поговорят.

Ако останалата част от вчерашния разговор с Том не я беше разтревожила толкова, Лейни можеше да отдели повече време за мистерията около Тиърни. Но сега в съзнанието й беше такъв смут, че едва успяваше да мисли… Реакцията й на казаното от Том беше толкова враждебна, че той беше принуден в края на краищата да затвори.

— Кърстен иска да се запознае с теб — беше й предал той.

Точно така. Като че ли това е нещо, което може да я зарадва или може би той си мислеше, че Кърстен й оказва някаква любезност.

— Е, много мило от нейна страна — отвърна тя язвително. — Трябва ли да се присъединим към клуба на дамите ти, или има предвид нещо не толкова официално?

— Лейни — смъмри я той, а в гласа му се промъкна острота. — Тя се опитва да ти протегне ръка…

При това дъхът й спря от възмущение.

— Нямам нужда от протегнатата й ръка, благодаря ви много — кипна тя. — В действителност, ако тя си мисли и за миг, че искам да седя там да я слушам да изрежда колко много те обича и колко прекрасен си бил през това време и как не може да се откаже от теб сега, тя не е с ума си. Просто й кажи от мое име да си те вземе. Неин си, защото лично аз не си падам по лъжливи, измамни копелета, които заблуждават своите семейства…

Тогава той затвори и макар да знаеше, че трябва да му се обади по-късно, може би дори да се извини, тя просто не можеше да се застави да го направи.

Влизайки в сенчестия интериор на „Санта Мария Мадалена“, Лейни усети хладния въздух като балсам върху кожата си. Мястото беше толкова тихо и спокойно, че сърцето и душата й се отпуснаха… Присядайки на една скамейка, тя се наведе напред и опря глава на ръцете си. Не беше съвсем сигурна защо е дошла, каква утеха би й донесло това, но след като Зав и Алфи преди малко привършиха закуската си в кафенето и тръгнаха да изучават селото, тя усети, че я обзема ужасна самота…

Изглежда, не успяваше да се отърси от скръбното чувство, че никога не е била желана нито от майка си, нито от истинския си баща, а сега и от съпруга си. Единственият, който някога наистина го е било грижа, беше Питър, а мисълта за него предизвика такива едри, горчиви сълзи на очите й, че тя се принуди да напусне кафенето, преди някой да забележи.

Когато се обърна към изповедалнята, тя си мислеше, че това е мястото, където Мелвина се е опитала да принуди дъщеря си да поиска прошка за грях, който не е извършила.

В такава тишина беше трудно да си представи суматохата, която е настъпила, шока на свещеника, истерията на Алесандра, лудостта на Мелвина, защото тя със сигурност е била луда, за да направи това. И все пак нещо от това сякаш ехтеше отвъд тишината…

Отивайки до изповедалнята, тя докосна с ръка богато украсеното тъмно дърво, като че ли допирът можеше тихо да отключи тайните му. Чудеше се дали наистина свещеникът по онова време беше изнасилил майка й заедно с друг мъж. Марко беше научил, че свещеникът е напуснал селото само седмици след престъплението. Може би когато новината за бременността на Алесандра е достигнала до него? Дали някога е молил бог да му прости непростимия грях? Дали няколко молитви бяха достатъчни да изтрият петното на такъв неописуем срам? Дали тези мъже някога наистина са страдали заради това, което бяха направили?

Въпреки че беше възможно да се проследи свещеникът, Лейни нямаше никакво желание да узнае нещо за него или за съучастника му. Единственото, което искаше, беше да почувства връзка с майка си, по някакъв начин да я уведоми, че разбира защо й е било толкова трудно да гледа Лейни и да не си спомня.

Чувайки Зав и Алфи отвън, тя избърса очите си и се обърна към отворените врати. Каквото и да я чака в бъдеще, никога не би могло да бъде толкова лошо, колкото е било за Алесандра, когато Мелвина е заключила портата за нея през онази нощ. Щом майка й е могла да оцелее, за бога, със сигурност и тя можеше да оцелее пред това, което я очакваше…

Излизайки навън, тя махна с ръка на Зав и Алфи и включи телефона си. Имаше един есемес от Макс.

Пристигам утре.

Преглъщайки разочарованието си, че нямаше да си дойде днес, тя набра номера на Тиърни, за да разбере какво планира да прави тя. Надяваше се дъщеря й да се върне, защото сега чувстваше толкова дълбока и силна нужда от нея, каквато изпитваше към майка си.

Включвайки се в гласовата поща на Тиърни, тя каза:

— Обади ми се, когато получиш това, защото, ако няма да се връщаш в Италия, ще трябва да уредя изпращането на Скай у дома.

— Можем ли да се върнем и да отидем на басейна сега? — попита Зав, като умишлено се блъсна в нея и го превърна в прегръдка.

Лейни приглади косата му и се засмя:

— Разбира се. Само ще вземем нещо за обяд…

— От „Спийди Бене“ — извика Алфи, разсмивайки Зав, и с разперени като самолетни крила ръце те потеглиха обратно през селото.

Лейни пресече площада до църквата и отговори на мобилния си телефон, който иззвъня.

— Здравей, Марко — каза тя, радостна да го чуе — как е в Рим?

— Хаотично — отвърна той — но аз винаги обичам да идвам тук. Чудех се как си днес. Адриана каза, че минала през вилата по-рано, но не сте били там.

— Аз съм в селото — обясни му Лейни. — Трябва ли да се обадя на Адриана? Дали е нещо спешно, знаеш ли?

— Не каза, но мисля, че иска да се увери, че не си твърде самотна след това, което научихме за майка ти в събота.

Трогната, но с чувство за неудобство, че се е превърнала в отговорност, Лейни отрони тихо:

— Тя не трябва да се тревожи, ще се справя…

— Но тя обича да се тревожи. А освен това сме решили, че сте част от нашето семейство, така че е наша работа да се тревожим.

Лейни се трогна от добротата му.

— Тогава приемам това като голяма чест, благодаря — каза тя. — Ще й се обадя веднага щом приключа с теб. Реши ли вече кога ще се върнеш?

— Всъщност щях да дойда утре, но тази сутрин, когато се обадих на жена ми, се разбрахме да поговорим, така че тя пристига тук довечера. Може би в сряда, когато се върна в Туоро, тя ще дойде с мен. Ако това стане, бих искал да се запознаете.

Разстроена от ехото на думите на Том и нелепото чувство, че се задушава от факта, че дори няма изглед нейният собствен брак да бъде заздравен, тя рече с глух глас:

— Би било чудесно. Ще го очаквам с нетърпение.

След като затвори, тя бързо позвъни на Адриана да я увери, че е добре, след това взе храните, които й трябваха, и поведе момчетата обратно към колата. Жегата вече беше непоносима; пот се стичаше по гърба й, а косата полепваше по врата й. Мисълта да скочи в басейна напълно облечена веднага щом се върне, я привличаше неустоимо, докато не си спомни, че двамата с Том бяха правили точно това през ваканциите.

Докато прибираше покупките в кухнята, а Зав и Алфи се втурнаха надолу към басейна, тя усети ужасна тежест в сърцето си. Добре че трябваше да се грижи за тях, защото иначе щеше да е още по-объркана — макар че точно сега плачеше толкова абсурдно силно, че беше трудно да си го представи. Сълзите капеха по ръцете й и по плодовете, а болезнени ридания разтърсваха тялото й.

— Мамо — прошепна тя хрипливо — искам да ми кажеш какво да правя.

— На кого говориш? — попита Зав, като се появи на прага.

Лейни опита бързо да се съвземе.

— На никого. Аз просто… Това не е…

— Ти плачеш — укори я Зав и устата му започна да трепери. — Моля те, не плачи, мамо. — И като се спусна към нея, той прилепи мокрото си тяло до нейното.

— Всичко е наред, добре съм — увери го тя и посегна покрай него за звънящия телефон. Виждайки, че е Тиърни, тя изхлипа отново. Сякаш майка й изпращаше децата й като напомняне, че не е сама.

— Здравей, скъпа — каза тя в слушалката.

— Здравей, мамо — бодро отвърна Тиърни. — Можеш ли да отвориш портите, моля?

Лейни примигна, сигурна, че сънува.

— Ама тук ли си? — попита тя предпазливо.

— Да бе, така че би ли отворила, моля?

— Мислех, че Макс каза… — Осъзна, че Тиърни беше затворила, остави телефона и целуна Зав по челото. — Сестра ти е тук — рече му тя. Благодаря ти, мамо, прошепна тя в сърцето си, благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, че я върна. Знаеше, че е глупаво, но го чувстваше така.

След като отвори портите, двамата със Зав отидоха на терасата, за да видят пристигащото такси. Дали Тиърни идваше чак от Пиза с него? Сигурно, и без съмнение очакваше майка й да плати, когато пристигне. Лейни би била щастлива, защото никоя цена не беше твърде висока да си върне дъщерята.

Точно щеше да влезе вътре за чантата си, когато Зав изведнъж извика:

— Татко! — и полетя през моравата, а Лейни гледаше като замаяна как Том разтвори ръце да го хване.

Беше ли наистина тук? Моля, нека не е сън.

Очите му срещнаха нейните и тя усети, че започна да се олюлява.

Защо беше дошъл? Какво беше това?

Нямаше представа, нито дъх, за да попита. Можеше само да наблюдава как той тръгна към нея, без да откъсва очи от нейните, докато най-накрая я хвана за ръката и я притегли в прегръдките си…