Сюзън Луис
Италианска афера (15)

Глава петнадесета

Тиърни не беше влизала в подобен магазин никога преди. Знаеше, че съществуват — имаше един в Бристол — но нямаше начин тя дори да погледне витрината. Тук, в Италия, те като че ли бяха навсякъде, дори ги рекламираха край пътя на табели с графични изображения. И типично за нея, Скай настоя да влязат, за да разберат какво точно продават.

Сякаш витрината с всичките му гумени играчки и гащички с къдрички можеше да остави някакви съмнения.

Най-лошата част беше да знае, че Макс, Брет и Рики чакаха отвън в колата, намирайки за адски смешно, че двете са се осмелили да влязат. Трябваше да знаят, че Скай го прави само за да ги подразни. Щом пийнеше нещо, тя сякаш не можеше да се спре. Ала всички тези извратени принадлежности и недвусмислените картини по стените твърде много напомняха на Тиърни за Гай.

Той й изпрати само една от снимките, които беше направил през онази нощ, когато беше с него. Виждайки себе си в такъв вид, почувства, че й прилошава от срам, и тя я изтри веднага, без дори да споменава за това на Скай. Не му отговори, всъщност едва ли беше отговорила на някой от есемесите му, откакто беше тук, но защо той не разбираше посланието?

Сега се чудеше дали снимката беше някакъв вид заплаха — прави каквото ти казвам или тези снимки ще станат публични.

Моля те, моля те, моля те, господи, нека това не е истина…

— Какво мислиш? — попита Скай, излизайки от пробната, за да застане пред огледалото.

Тиърни зяпна шокирана.

— Дали да го взема? — чудеше се Скай, като се обърна, за да се види и отзад.

— Сериозно ли говориш? Кога ще го носиш?

Приятелката й я погледна невярващо.

— Тъп въпрос, това е бански костюм, така че кога си мислиш, че ще го нося?

На Тиърни не й приличаше много на бански, или поне не на такъв, който тя би носила — срязан надолу под пъпа на Скай и едва покриващ гърдите й.

— Хайде, трябва да тръгваме — подкани я тя.

Скай изглеждаше подразнена.

— Ще го взема. Е, ти какво ще си харесаш?

— Нищо. Не искам нищо.

— Трябва да си купиш нещо. Сигурно си видяла лицето на Брет, когато казахме, че искаме да влезем тук. Казвам ти, той направо щеше да се задави от възбуда.

— Тогава просто ще трябва да се задави, защото няма да купя нищо.

Скай се върна в кабинката и без да пуска завесата, докато се преобличаше в лятната си рокля, промърмори недоволно:

— Не мога да разбера какво ти става напоследък. Непрекъснато си в лошо настроение, а нямаш никаква причина за това. Грей на практика е…

— Не ми говори за него.

— О, извини ме, че дишам. Мислех, че той е твой…

— Той не е нормален — прекъсна я ядосано Тиърни. — Всъщност той е перверзен. Моди мисли същото.

— О, ами дай всички да се съгласим с Моди девственицата, защо не? — подигра й се Скай. — Това момиче няма представа какво е да бъде целуната, да не говорим за секс с мъж. Тя просто завижда, това й е бедата.

Тиърни се хвърли в защита на Моди и нападна приятелката си:

— Проблемът при теб, Скай, е, че мислиш само за секс, а всъщност има и други неща в живота.

Веждите на Скай се извиха от изумление, когато Тиърни се извърна и излезе навън в горещината.

Наистина повече от всичко искаше да разговаря с баща си — осъзна тя — не за нещо такова, тя не искаше да говори за това дори с майка си. Просто й се щеше баща й да беше тук, както винаги е бил през почивките им. Да ги командва насам-натам, да ги подлудява, но да прави всичко да изглежда някак специално и забавно…

 

 

Лейни не можеше да не се смее, гледайки как Марко се опитваше да се измъкне от петия или шестия приятелски поздрав, на който се натъкна по време на кратката разходка пеша от колата му до кея. Въпреки че не беше изненадана да открие, че той е толкова популярен, тя бе объркана, както и развеселена от това, колко продължителни бяха поздравите. Със сигурност беше казано много повече от просто „Здравей, как си?“ или „Приятно ми е да те видя“. В действителност бе уверена, че сякаш без да забелязват парещото слънце, всички сигурно разказваха подробно ден по ден събитията от изминалия месец.

— Както казваме в Англия — изкоментира тя, когато той най-сетне се раздели с жизнерадостен мъж на средна възраст, управляващ къмпинга, покрай който току-що бяха минали — никога не използвай три думи, ако можеш да използваш петдесет.

Оценявайки чувството й за хумор, Марко се засмя:

— Италианците сме доста възторжени по природа. Ние не можем да се въздържаме, така че ако говоря твърде много днес, трябва да ми кажеш да спра.

Знаейки, че никога няма да направи подобно нещо, особено след като той беше толкова любезен, Лейни закрачи в посока на кея. След като говори вчера с Том, тя се чувстваше толкова унила и стресирана от случващото се, че по-рано едва не звънна на Марко да отмени пътуването си до острова. Ала сега просто се радваше, че не го стори. Духът й се беше повдигнал значително през последните двадесетина минути и сега искаше да се съсредоточи върху търсенето на корените си…

Докато шофираше надолу по хълма, Марко я уведоми за посещението си в кметството, където беше намерил запис за брака на Мелвина и Алдо, но нищо на името на Алесандра Клементи. Това не беше изненада, тъй като едва ли беше вероятно да открие нещо, когато баща й беше ignoto.

Сега, докато го слушаше да обяснява за скулптурите край една детска площадка, покрай която минаваха, тя не можеше да не размишлява върху онова, което бе научила за него по време на закуската тази сутрин. То беше станало ясно, когато Стейси се чудеше на глас защо никой не говори за жена му.

— Защото тя го е напуснала и се върнала в Англия с друг мъж — небрежно ги информира Зав.

Лейни не беше сигурна коя бе по-шокирана — тя или Стейси. Тъй като Зав бе получил информацията от Бенито, те не се съмняваха, че това е вярно, но беше трудно да си представят коя би напуснала мъж като Марко. Разбира се, те все още едва го познаваха и да съдят само по външния му вид и чар беше наивно, все едно да оценяват къща по лъскавата й порта. Всякакви злини можеха да се крият вътре…

Лейни си помисли, че ако съпругата на Марко наистина го е напуснала заради друг мъж, много вероятно бе той да не се чувства много по-добре от нея в момента. Ако беше така, той много добре го криеше, но и тя се надяваше, че прави същото.

— Извинявай, но изглеждаш много… pensieroso? — Марко търсеше думата. — Замислена! — извика той със смях. — Съжалявам, да не те прекъсвам?

— Не, съвсем не — отговори му и тя със смях. — Или поне се радвам, че го направи. Искам да ти благодаря отново не само, че дойде с мен днес, но и че заведе Зав и Алфи да прекарат следобеда с Бен, докато Стейси работи.

Той изглеждаше изненадан.

— За Бен е много добре да бъде в компанията на англичанчета на неговата възраст, защото има родители от различни националности.

Лейни не смяташе, че е редно да спомене, че знае за жена му, освен ако той не го направи. Затова подхвърли:

— Той е много общително и красиво момченце.

— Бих си приписал изцяло заслугата — рече иронично Марко — ако нямаше много красива майка, която се грижи за неговите обноски.

На Лейни й хареса, че той говори мило за жена си, въпреки различията им, и усмихната се обърна, за да погледа ферибота, маневриращ на влизане в дока. Сега трябваше да се съсредоточи върху Isola Maggiore, който можеше да види насреща — обрасъл с дървета, изглеждащ сякаш е достатъчно близо, за да го достигне с плуване.

Колко ли пъти нейната майка или баба са пътували през този малък проток, чудеше се тя? Какво са мислили, какво ги е безпокояло или ги е правило щастливи? Като нямаше представа какво щеше да научи от другата страна, тя можеше само да се качи на ферибота и да се надява, ако някоя от тях я гледа сега отгоре, да не са толкова враждебно настроени към издирването й, колкото се опасяваше…

— Знаеш ли историята за това как езерото е получило името си? — попита Марко, когато отидоха да застанат на носа на ферибота, готов да отплува.

— Не, но се надявам, че ще ми кажеш — усмихна се Лейни, наслаждавайки се на поклащането на ферибота и плисъка на вълните отстрани.

Марко се настани на една пейка и започна да разказва:

— Идва от един етруски принц, който стигнал до тези брегове и се влюбил в красива нимфа, Аджила. Тя също била силно влюбена в него, но след това принцът умрял и така езерото носи неговото име, Тразимено. Говори се, че когато над водата духа вятър, това е гласът на Аджила, която все още оплаква смъртта на любимия си.

Лейни се замисли за момент.

— Толкова е тъжно…

— Съжалявам — усмихна се горчиво Марко — но не се притеснявай, мисля, че са били много щастливи, докато принцът е бил жив.

— Колко време са били заедно?

— О, петдесет години. Или пък сто. Много дълго време.

Смеейки се, Лейни се обърна да погледне водите, огрени от слънцето. Усещането за красотата на природата и романтиката се носеше над нея леко като бриз. Не можеше да престане да мисли за Том, желаеше да е тук, за да споделят тези мигове… Ала бруталното припомняне къде всъщност беше той бързо отклони мислите й.

Островът вече се виждаше ясно. Всякакъв вид лодки се поклащаха до брега и през гъстата растителност на хълма се открояваше двойният фронтон на камбанария, блестящ като опал сред изумрудено зелено.

След минути те вървяха по пристана към малка група пазарни сергии с изделия най-вече за туристите: пътеводители, плажни топки, гривни с имена и асортимент на ръчно изработени дантели. Въпреки че наоколо имаше много хора, единственият език, който чуваше, беше италиански, но песента, гърмяща от близкото кафе, несъмнено беше на Мадона.

— Това е Виа Гулиелми — обясни Марко, когато стигнаха до криволичеща, покрита с тухли улица с живописни каменни къщи от всяка страна и сандъчета с поувехнали цветя, добавящи колорит към толкова много сиво. — Наречена е на маркиз Гулиелми. Бил страшно богат човек, живял тук в продължение на много години през деветнадесети век и построил францисканския манастир и църква в своята вила. Дъщеря му Елена е била тази, която довела една дама от Торино да научи местните жени да правят дантелата, станала известна по целия свят.

Харесвайки разказа за Елена, Лейни се огледа, като се опитваше да си представи какво е било, когато баба й Мелвина е работила тук. И реши, че вероятно е било гнездо на съперничество и клюки, имайки предвид скромния размер на общността.

— Това е Музеят на дантелата — обясни Марко, пресичайки улицата към сграда, която приличаше на малка мисия с плоска фасада, продълговати прозорци и сводеста входна врата. — Ако искаш, можем да влезем да разгледаш, но първо ще попитам дали знаят кой е най-подходящият човек, с когото да говорим за нашето издирване на Мелвина.

Двадесет минути по-късно, след като разгледаха няколко витрини със стари дантелени яки, покривки и пискюли, двамата излязоха обратно на палещото слънце, въоръжени с името и адреса на стар рибар, който, както им казаха, знаел всичко за острова и за всеки, живял тук през неговия почти осемдесетгодишен живот.

Тъй като Виа Гулиелми беше единствената улица на острова, скоро те почукаха на олющената входна врата на синьор Доната, поглеждайки нагоре към плътно затворените с кепенци прозорци за някакви признаци на живот. След още няколко опита да го събудят, трябваше да приемат или че е глух, или че не си е у дома.

— Ще видя дали можем да минем отзад — реши Марко. — Той вероятно е в градината. — Ала като тръгна по алеята, минаваща покрай стената на къщата, един приведен и много изтощен на вид мъж се появи, препречвайки пътя.

След като установи, че той е синьор Доната, Марко бързо представи себе си и Лейни и обясни защо са там. През цялото време, докато той говореше, сълзящите очи на стареца проблясваха към Лейни, като че ли преценяваше истинността на чутото. В крайна сметка той кимна и тръгна обратно по алеята, махайки им да го последват.

Градината зад къщата беше доста обрасла, стара рибарска лодка беше захвърлена на тревата близо до езерото. В неравния вътрешен двор имаше кръгла мраморна маса с четири пластмасови стола и развален чадър.

— Vuoi qualcosa da bere? — попита старецът, гледайки Лейни.

— Искате ли нещо за пиене? — преведе Марко. — Би било учтиво, но не съм сигурен какво ще предложи.

Развеселена, Лейни се съгласи:

— Много бих искала, благодаря ви. Grazie.

Изминаха няколко спокойни мига, когато синьор Доната влезе вътре да изпълни задълженията си на домакин, оставяйки Лейни и Марко да наблюдават една крастава котка, която излезе изпод лодката и с тихи стъпки се приближи към ято тлъсти гъски, кълвящи по брега на езерото. Докато синьор Доната се върна, Марко успя да се пребори да отвори чадъра над ръждясалия му прът и им осигури така нужната сянка.

Напитката се оказа сладникава оранжева плодова каша с много пяна отгоре и кубчета лед на дъното. Лейни беше толкова жадна, че без проблем я изпи почти наведнъж. Ала веднага съжали, защото синьор Доната я изгледа как оставя чашата си, преди да вдигне собствената си и да каже Salut^[1].

Марко едва скри усмивката си, но тя прошепна някакво извинение, а сетне се заслуша как той обясняваше на синьор Доната защо са дошли. Този път тя чу да се споменава няколко пъти името на баба й и на майка й и сякаш видя как погледът на стареца стана по-остър. Той започна бавно да кима, но набръчканата текстура на кожата му правеше изражението му трудно за разчитане.

Накрая Марко се обърна към нея.

— Казах му, че си внучка на Мелвина и Алдо Клементи и че се надяваш да разбереш нещо за семейството си, докато си на почивка тук, в Туоро.

Лейни се усмихна на стария човек, надявайки се да го насърчи да говори свободно.

Очите му останаха впити в нейните, когато започна да приказва с толкова дрезгав и нисък глас, че тя се зачуди дали Марко може да го разбере. Но той не го прекъсна и тя предположи, че го разбира. И така, тя чакаше и слушаше.

Накрая, след като зададе няколко въпроса, на всеки от които, изглежда, получи в отговор No или Non posso dirvi^[2], Марко започна своя превод.

— Синьор Доната казва, че си спомня баба ти Мелвина, но познавал по-добре прабаба ти Мария. Тя дошла от Пасиняно, но живяла тук, на острова, с твоя прадядо Алберто през целия им семеен живот. Алберто бил рибар, роден на острова, а тя, подобно на много от жените, изработвала дантела. Когато дъщеря й Мелвина пораснала достатъчно голяма, тя също изработвала дантела…

Той погледна към стареца, който се взираше в нищото, докато слушаше разказа си на език, който не разбираше.

— Той ми каза, че Мелвина била много красива — продължи Марко — и била много весела. На младини тя правела само пакости, но всички я обичали, така че й прощавали. Истинските проблеми започнали, когато станала по-голяма. Всеки път щом отивала на континента, тя се заричала, че повече няма да се върне. Казвала на родителите си, че мрази острова. Искала да има по-добър живот, също като благородните дами, които идвали да купят дантела. Мария и Алберто се опасявали от начина, по който започнала да се държи с мъжете, които понякога придружавали дамите. Хората казвали, че тя се опитвала да си намери съпруг и всеки чужд съпруг би бил подходящ, стига да е богат.

Лейни сбърчи чело и веждите на Марко иронично се повдигнаха.

— Синьор Доната казва, че Мелвина наистина си намерила чужд съпруг — продължи той. — Името му било Луиджи Валенте. Всеки го познавал, защото той живеел в голяма вила близо до Кортона и бил домакин на много от по-заможните хора, които искали да купят дантела, когато идвали в областта. Този мъж винаги бил ценител на красивите момичета, казва синьор Доната, а Мелвина била най-красива от всички.

Старецът изведнъж заговори отново надълго и нашироко, като използваше ръцете си, за да подчертае това, което казва.

Когато той свърши, Марко преведе:

— Иска да разбереш, че той само повтаря това, което е чул от жена си през годините. Той самият никога не е виждал Мелвина с Валенте, но връзката им била известна на всички и съпругата му ги срещала често заедно, било тук, на острова, или в Туоро. Говорело се, че когато тя забременяла, Валенте платил на дядо ти, Алдо Клементи, за да се ожени за нея, и Алдо се съгласил, защото бил много влюбен в Мелвина. Очевидно Валенте им купил къща в Туоро, където многократно посещавал Мелвина години наред и Алдо винаги си затварял очите.

Твоята прабаба Мария толкова се срамувала от поведението на дъщеря си, че повече не искала да я види. Изгонила я от къщата, дори и от острова, но на Мелвина не й пукало. Тя била безумно влюбена във Валенте. Когато се родил синът й, тя дори не се опитала да се преструва, че е син на Алдо. Казвала на всички, че е син на Валенте, а Валенте не го отричал. Това било ужасно за Алдо, също и за Мария и Алберто, но Мелвина нямала срам. Говори се — продължи той, а гласът му стана сериозен — че съпругата на Валенте с проклятие предизвикала злополуката, при която загинало момченцето на Мелвина, когато било на две годинки.

Потресена от това неочаквано разкритие, Лейни изгледа строго стареца, искайки да може сама да го попита дали действително вярва в проклятието. Със сигурност, не.

Марко отново говореше:

— След смъртта на сина си Мелвина дошла да скърби на острова, където Мария се грижела за нея и се опитала отново да я излекува. Алдо също дошъл и казват, че Валенте понякога я посещавал, но синьор Доната не знае дали това е вярно. Въпреки че често го виждал на острова през годините, той не може да си спомни дали е идвал през тези месеци. Смята, че ако го е правел, малко вероятно е Мария и Алберто да са му позволили да влезе в тяхната къща. Знае само, че когато Мелвина и Алдо се върнали в Туоро, тя отново била бременна и никой не може да каже със сигурност, дали малкото момиченце, което се родило, е било дете на Алдо или на Валенте.

— Малкото момиченце… — Лейни се покашля. — Дали сега говорим за Алесандра, майка ми?

Марко кимна:

— Si, това е Алесандра. Заради това, което се случило със сина й, Мелвина подчертавала пред всички, че Алесандра е дъщеря на Алдо. Докато растяла, Алесандра прекарвала много време на острова с баба си и дядо си, които я обожавали. За тях било по-лесно да я опазят от съпругата на Валенте и нейните проклятия, когато била тук, и трябвало да го правят, защото Мелвина продължавала да бъде метреса на Валенте.

Синьор Доната казва, че през всички детски години на Алесандра Мелвина често пътувала с Валенте или живеела при него във вилата му, когато съпругата му отсъствала, maledendo la sua anima immortale con suoi peccati. Проклинайки безсмъртната й душа с греховете й, е това, което той каза.

Знаейки колко обидно е подобно поведение за мъж от поколението на синьор Доната, Лейни не можеше да не изпитва срам от поведението на баба си.

— От всичко, което синьор Доната ми каза — продължи Марко — мисля, че Алесандра е приличала по доста неща на майка си, била е много красива и буйна. Била любимка тук, на острова, но когато станала на петнайсет или може би на шестнайсет, тя се върнала в Туоро да живее с майка си. След това никога повече не са я видели тук, на Isola Maggiore, и хората на острова говорели, че баба й Мария умряла от разбито сърце след това, което се случило с любимата й Алесандра.

Лейни не издържа на напрежението и бързо попита:

— И така, какво се е случило с нея?

Марко поклати безпомощно глава.

— Аз се опитах да убедя синьор Доната да ми каже, но той или не знае, или не иска да продума за това.

Обръщайки се към стареца, Лейни помоли:

— Може ли да ми разкажете какво се е случило с майка ми? За мен е много важно да разбера.

Очите му бяха впити в нея, докато Марко превеждаше.

След миг-два синьор Доната обясни основанията си да не продължава по-нататък.

— Той казва — обясни й Марко, когато старецът свърши — че не иска да повярва на това, което е чул. Мисли, че някои хора са разбрали погрешно, и се надява в името на майка ти и заради тебе, че е така.

Лейни усети как я обзема страх със зараждането на ужасно подозрение. Надявайки се да не обиди Марко или синьор Доната, тя каза:

— Можеш ли да го попиташ дали Валенте би могъл да ми бъде и баща, и дядо? — С други думи, беше възможно майка й да е спала със собствения си баща.

Марко изглеждаше не по-малко разтревожен от нея заради това.

— Сигурна ли си, че си готова да узнаеш отговора на този въпрос? — попита той.

Всъщност тя не мислеше така, но как би могла да си тръгне оттук, без да разбере?

— Той казва — започна Марко, след като синьор Доната беше говорил по-дълго — че трябва да се срещнем с Карлота Калдуци.

Той погледна към стареца за потвърждение на името и получи кимване.

— Тя била приятелка на майка ти още от най-ранна възраст — продължи Марко. — И синьор Доната е сигурен, че тя все още е в Туоро. Казва, че ако някой може да ни обясни реалната истина защо Алесандра е заминала и не се е върнала, почти сигурно това е Карлота.

 

 

Когато взеха ферибота обратно към Туоро, Лейни стоеше загледана в селото на хълма — сънлива групичка от стари къщи в центъра на небрежно модерно застрояване.

— Добре ли си? — попита Марко, когато тя въздъхна.

— Мисля, че да — отвърна тя. — Макар че едва ли ще е приятно да науча, че бих могла да бъда дъщеря от кръвосмешение…

Дори изричайки го, в нея забушува ужас. А от възможността да е вярно я болеше душата.

— Това би обяснило защо майка ми никога не пожела да ми каже кой е баща ми. — Тя гледаше отново към селото и се питаше дали духът на майка й не я наблюдава от някой скрит прозорец. И този на Мелвина, и на Алдо. Може би дори и на Валенте…

— Все пак не сме сигурни в това — припомни й Марко. — Баба ми е знаела за слуховете. Тя е казала на Адриана за тях, въпреки че не е споменала какви са точно. — Той се намръщи при тази мисъл. — Кръвосмешението е много голям грях… На всеки би му било трудно да говори за това, особено на хората от поколението на баба ми и на синьор Доната. Но ако Карлота Калдуци е била приятелка на майка ти, тя е по-млада и може би няма да й е толкова трудно да ни каже това, което ние искаме да разберем.

Лейни се трогна от споменаването на „ние“, но въпреки това се почувства длъжна да заяви:

— Трудно е да си представя нещо по-лошо от това, което подозираме. Ала във всеки случай, ако нещата тръгнат натам, може би сега е удобен момент да те предупредя, че ще те разбера, ако предпочиташ да не продължаваш. Един господ знае на какво ще попаднем…

Той вдигна ръката си, за да я успокои.

— Без преводач — обясни й внимателно — няма да откриеш нищо, а и сърцето ми не е толкова слабо, че да не мога да понеса малък скандал.

Лейни едва забележимо се усмихна.

— Не е толкова малък — напомни му тя — както ти каза, това е много голям грях.

— Нека това не те смущава — настоя Марко. — Ще се опитам да разбера дали Карлота Калдуци все още е в селото. Мисля, че тя ще бъде най-добрият ни вариант оттук нататък.

 

 

— Леле, изглежда, тук има нещо като повтаряща се тема — изкоментира Тиърни, правейки пауза във важното занимание да лакира ноктите на краката си в синьо. — Искам да кажа, първо баба ти забременяла преди брака, след това майка ти, а след това — ти…

Лейни я изгледа многозначително.

— Моля, не се чувствай задължена да продължиш традицията — отвърна тя лукаво, карайки Скай да се разсмее.

Все още не беше споменала възможността за кръвосмешение и не беше сигурна, че ще го направи, дори и ако се окаже истина. Слава богу, майка й никога не беше споделила с Питър тайната си, ако наистина беше толкова ужасна, колкото се опасяваше Лейни.

Едва ли можеше да бъде по-зле. Или пък можеше… Мъчейки се да си го представи, тя взе виното си и загледа как Стейси крачи нагоре-надолу по моравата в здрача и крои планове с Адриана как да организират деня си заедно утре, съчинявайки колонка за кухнята на Умбрия. Това щеше да бъде за първия брой на новото списание, а щяха да последват редовни кулинарни рубрики от различни части на земното кълбо.

— Е, как така вие двете сте тук тази вечер? — попита тя Тиърни и Скай. — Къде е Макс?

Скай сви рамене.

— Отиде да гледа някаква група, свиреща в чест на „Лед Цепелин“, но не ме питай къде.

— Кастильоне дел Лаго — пропя Тиърни с драматично италианско жестикулиране. — Ужасно, ако питате мен, но музикалният вкус на татко и на Макс винаги е бил такъв.

Тя грабна телефона си, за да прочете есемес.

— О, за бога — промърмори тя и захвърли отново телефона. Лицето й беше толкова измъчено и бледо, че Лейни попита:

— Кой беше?

— Никой — сопна се Тиърни.

Скай вдигна поглед към нея.

Лейни погледна Скай и отново Тиърни.

— Ако това беше баща ти — каза тя — може би трябва да си поговориш с него.

— Не беше татко! А дори да беше, не искам да говоря с него. Той има друга дъщеря, с която може да си поговори, ако иска.

Долавяйки болката зад гнева й, Лейни тихо каза:

— Тя няма да заеме мястото ти.

— О, така ли? Тогава защо той е там сега, а не е тук?

— Той не го приема по този начин.

— Ами много лошо, защото аз го приемам. Ала така или иначе, не знам защо се застъпваш за него, когато той наистина ти изневерява. Все едно че сега си нищожество…

Лейни сведе очи.

— О, боже, мамо, съжалявам — извика Тиърни и стана да я прегърне. — Не трябваше да го казвам, просто се ядосах, но не исках да кажа това, честно. Ти не си нищожество, ти си най-добрата майка на света, даже и според Макс, а ти дори не си негова майка. Съжалявам, съжалявам, моля те, кажи, че ми прощаваш?

— Разбира се — отговори Лейни, облягайки се назад, така че Тиърни да може да седне в скута й.

— Когато баща ми ни напусна — рече Скай — майка ми му отмъсти, като взе, че си намери друг. Смятам, че трябва да направиш това, особено ако той е много по-богат от Том. Баща ми наистина беше разбит, когато разбра, че майка ми е хванала мултимилионер.

Преди Лейни да успее да отговори, Стейси, която се беше присъединила към тях и беше чула последната част от разговора, попита:

— А това накара ли го да се върне?

— Той определено искаше, но майка ми вече не се интересуваше — заяви Скай. — Сега тя е по-щастлива от всякога.

Лейни се запита защо имаше впечатлението, че Скай не вярва на собствените си думи?

— Е, добре — отбеляза Стейси — но мисля, че й е трябвало известно време да стигне дотам.

Скай смръщи вежди.

— Не ми говори. Тя наистина беше съсипана в началото, не можеше да спре да плаче. Беше някак много депресирана. Най-сериозно я засягаше начинът, по който той продължаваше да я избягва. Вместо да й се обади да разбере как е, той звънеше на мен. Тя мразеше това. Казваше, че е страхливец и лицемер, но аз нямах нищо против. Това най-малкото означаваше, че можех да говоря с него, не че той някога много се е интересувал от мен.

— Сигурна съм, че това не е вярно — възрази Лейни.

Скай само сви рамене и се обърна да погледне Зав и Алфи, които излязоха на терасата. Зав изгледа подозрително Тиърни в скута на Лейни.

— Ти си такова бебе — каза той на сестра си.

— Да, а ти си толкова възрастен — изстреля тя в отговор.

— Радвам се, че си забелязала — отвърна той, въртейки наперено хълбоци, и накара всички да се засмеят, включително Тиърни.

Мамо, може ли да отидем да плуваме?

— Добре. Само се уверете, че светлините долу са запалени.

— Дадено. Хайде, Алфс, да се надбягваме!

Те се втурнаха през моравата и Лейни понечи да долее вино на себе си и на Стейси, когато Зав извика:

— Мамо, между другото, току-що звънна татко и каза да пожелая лека нощ на всички.

Сърцето на Лейни се сви.

— Господи, точно така правеше баща ми — каза Скай. — Кажи на мама това, кажи й онова, та да не се налага сам да говори с нея.

— Всъщност Том ми се обажда — рече Лейни, опитвайки се да не звучи, сякаш се оправдава.

Скай само присви рамене.

— Просто казвам, че е било така… Ала ако бях на твое място, знам какво щях да направя сега. Да сваля Марко… Той е абсолютно страхотен и предполагам, богат, и определено, изглежда, си пада по теб…

— Скай, за бога! — извика Тиърни. — Говориш с майка ми и няма начин тя да се интересува от Марко, дори ако той се интересува от нея…

— Което не е така — бързо добави Лейни.

Ала Скай никак не се притесни.

— Защото на теб не ти се иска да се интересува — каза тя на Тиърни, сякаш Лейни дори не беше продумала. — Ала ти казвам…

— Достатъчно — рязко се намеси Лейни. — Наистина не се нуждая от твоите съвети. Благодаря ти, Скай, и бих се радвала да не изразяваш мнението си чак толкова свободно в бъдеще…