Петър Бобев
Заливът на акулите (9)

IX

Още снощи заглъхнаха сигналите за помощ от непознатия кораб, който се бореше с урагана на стотина мили от брега.

Ала Мохамед бен Юсеф не се тревожеше много. Дали е потънал корабът, или се е спасил, това си е негова работа. Виж, друго е ако корабокрушението стане близо до брега. Тогава има смисъл да се бърза, та да се измъкне от водата повече плячка. От корабокрушение може да се спечели толкова, колкото с десет години ловене на бисерни миди. Само че такова щастие вече рядко се случва.

Още щом се събуди, той изскочи на палубата. Бурята бе затихнала тъй внезапно, както връхлетя. Отвъд естествения вълнолом на червените скали океанът се плискаше спокойно, а шумът от прибоя дори не се чуваше в закътания пристан. Само от време на време сред заоблените прави вълни, проснали се от хоризонт до хоризонт, набъбваше някоя по-едра вълна, изостряше се и връхлиташе шумно върху скалите.

Мохамед бен Юсеф застана зад кормилното колело и натисна звънеца:

„По местата!“

Вторият сигнал беше за машиниста:

„Пали!“

Корпусът на водолазния катер се събуди, сякаш потръпна от хлад след дългия сън.

„Пълен напред!“

Моторът изръмжа сърдито, витлото разпени водата и помъкна кораба напред. На носа Н’Круга, полугол, изтеглил котвата и стъпил здраво на палубата, се протягаше срещу слънцето, което лъщеше върху черното му мускулесто тяло.

Катерът разсече стихналата повърхност на залива, разпра със запенената диря на витлото смарагдовата му завивка, а към бреговете попълзяха две ко̀си вълни като две стъкленозелени криле, които се плиснаха в скалите.

Скоро заливът остана назад, затулен от настръхналия масив на червените скали. Отпред лъсна синята безкрайност на океана, щедро разплискан лазур, пламнал във великолепието на изгряващия тропически ден. Слънцето се люлееше, забулено в омарата на кръгозора, голямо, прекрасно и в същото време някак заплашително. Точно под него грееше златен площад, а край кораба водата изглеждаше нереално синкава като разтворен аквамарин, който постепенно потъмняваше към запад, добиваше чуден аметистов блясък в най-нежни отсенки.

Н’Круга се приведе да влезе в командната рубка.

— Сега? — изръмжа той недоволно.

Без да се обърне, стиснал ръкохватките на щурвала, Мохамед отвърна:

— Сега… Какво? На юг! При твоя приятел Мак Фарен.

— Гоним вълните! — пак натърти негърът с укор.

Ала арабинът не отговори.

Внезапно от водата — откъм левия борд, се вдигна орляк летящи риби, които профучаха ниско над палубата, разперили пъстроцветните си перки, и изпопадаха на стотина метра вдясно като шепа камъни. Водата закипя. Мярнаха се няколко едри златисти гърбове, после рибите отново се стрелнаха във въздуха и изчезнаха на юг, гонени от неуморните си преследвачи. Наоколо закръжиха акули. Морето оживяваше. Една по една рибите изплуваха от дълбочините, където се бяха крили от яростта на бурята. Чайките навлизаха с крясък над водата. Едно ято се понесе след летящите риби, друго се завъртя над водолазния катер. Гладните птици се спускаха във водата, в запенената диря, грабваха някоя зашеметена от витлото риба и отлитаха нагоре.

Н’Круга посочи напред:

— Кораб… Два комина… Търговски…

Мохамед завъртя рулевото колело.

— Да го огледаме! — усмихна се той и подметна старата поговорка: — „Никой не знае коя мида крие бисер“.

Водата закипя. Стадо делфини заигра току пред носа на катера. Пъргавите животни излитаха във въздуха, изгърбваха се и се гмурваха във водата, за да излетят отново след пет-шест метра плуване под водата.

Катерът не намали своя ход, но и животните не спряха играта си, а продължаваха да излитат във въздуха едно след друго ту тук, ту там, докато внезапно свърнаха встрани и изчезнаха от погледа.

Един по един гмурците се измъкваха от кубрика полуголи, препасали само по един саронг^[1], побутваха с лакът Н’Круга и сядаха по палубата с провесени навън крака.

Н’Круга застана до арабина.

— Момчетата искат да ти кажат нещо.

— Да казват! — отвърна, без да се обърне, Мохамед бен Юсеф.

— Страх ги е от тебе.

Арабинът се засмя.

— Страх ли ги е? Това е добре. Значи, ще се разберем. Е, казвай — какво искат?

— Да се връщаме! Домъчняло им за хубавата работа. И те смятат, че нищо няма да намерим.

Мохамед бен Юсеф не отговори. Както го гледаше отзад, негърът забеляза само как мускулестият му гръб се присви като на пантера, когато се готви за скок.

Минаха няколко минути, докато Мохамед отговори тихо, почти шепнешком, процеждайки през зъби всяка отделна дума:

— Слушай, Н’Круга, глупаво черно момче! Кажи им, че са „каю“.

„Каю“ на малайски значи „дърво“ — страшна обида.

— Кажи им също, че аз заповядвам тук. Да не забравят! Щом са тръгнали с мене, ще се подчиняват. Защото… Защото ти знаеш — който ме слуша, ще се върне богат, а който не слуша…

Н’Круга бързо изскочи навън. Ако се бе обърнал, арабинът би могъл да прочете в очите му целия страх, що внушаваше, но и безкрайна омраза. Негърът бе разбрал отлично, че тази заплаха се отнася за него, именно за него. А знаеше добре как изчезнаха предишните боцмани…

Мохамед бен Юсеф насочваше уверено катера напред към нарастващия в далечината параход. Само с крайчеца на окото си зърна как малайците наобиколиха помощника, като жестикулираха буйно, после насядаха по палубата и задъвкаха бетела^[2] с почернелите си зъби.

По мургавото му, изпечено от бурите лице пробягна зла, тържествуваща усмивка.

Ще видите вие какво може Мохамед бен Юсеф, достойният наследник на пирата Мохамед бен Юсеф! Ще видите!

След малко Н’Круга пак се върна.

— Я — възкликна той, сякаш нищо не бяха говорили преди това. — Добре са го натоварили!

Мохамед отвърна бавно:

— Не видиш ли, че носът му гази по-дълбоко от кърмата?

— Значи, глътнал вода?

— Да! Вода! Но я виж какво сигнализират с флагчетата.

Н’Круга взе далекогледа и се метна върху покрива на командната рубка. След няколко минути скочи на палубата.

— Радиостанцията им не работи. Имат пробойна.

— Какъв е корабът?

— Не му познавам вимпела. А не мога да разчета и името. Две помпи бълват вода през борда.

— Да приближим! Нищо не рискуваме.

Скоро двата кораба се изравниха, намалиха ход. Машините спряха.

От парапета на търговския кораб се приведе капитан Стрезов.

— Ало! — загърмя гласът му в рупора. — Имате ли водолази?

Мохамед бен Юсеф отклони отговора:

— Къде е пробивът?

Стрезов отвърна:

— На десния борд, близо до кила. Стъкмихме плот, но водата се процежда. Помпите не смогват.

— А къде пострадахте?

— Подводна скала пред Залива на акулите.

Мохамед бен Юсеф ахна:

— Какво дирехте?

— Научни изследвания. Там загубихме двама учени-водолази.

— Охо! Идвам при вас.

С няколко ловки маневри арабинът прилепи катера до стоманения корпус на парахода. Хвърлените автомобилни гуми притъпиха удара.

Мохамед бен Юсеф се изкатери пъргаво по стълбата и стисна ръката на капитан Стрезов.

— Имам водолази — осведоми го той веднага, за да го предразположи към разговор. — Ще ви помогнем. Но преди това да видим аварията!

В трюма водата стигаше до колене, а помпите непрекъснато плискаха през борда процедената вода. Пробойната беше затисната с плот от талпи, подпрян от цяло скеле греди. Камари кълчища запушваха празнините, но въпреки това водата навлизаше с шибащи струйки при всяко навеждане на корабния нос.

На връщане Мохамед бен Юсеф запита съчувствено капитана:

— А как загубихте вашите хора? Акули?

Погледът на пълния мъж потъмня:

— Мистерия!

— Но какво именно? — наостри уши арабинът.

Без да отговори, капитанът го поведе към кабината си, където извади снимката на акулата-чук и му я подаде. Дали пък този любезен арабин не би могъл да му даде някакъв съвет?

— Първият водолаз се спусна заради нея, да я фотографира… И не се върна… По-важно е другото — тези двама непознати водолази… Как са попаднали пред обектива и какво е тяхното участие в изчезването?

Мохамед бен Юсеф едва скри учудването си. Други водолази — бял и черен… Най-сетне — следа…

Той се обърна към събеседника си:

— А данъка платихте ли?

Трябваше да отклони разговора, да прикрие колко много го интересуват събитията в Залива на акулите.

— Данък? Не разбирам.

— Хвърлихте ли в морето поне една жълтица?

— Че защо?

Мохамед бен Юсеф се усмихна пресилено.

— Суеверие. Тъй правят… и досега… Жертва… Откуп… Много е алчен нашият старец.

И като видя недоумяващия израз на капитана, додаде:

— Лоша е славата на Индийския океан — нашия старец. Тъй си го наричаме. Все лют такъв, рядко утихва. Затова му хвърлят злато — дано го омилостивят.

— А помага ли то? — запита на шега капитан Стрезов.

— Кой знае? Като потъне корабът, няма кой да обади платен ли е откупът. Ние приемаме, че не е платен и затова старецът го е наказал. Но хайде! Ще опитаме да закърпим дупката! — реши той накрая.

Капитан Стрезов го изпрати до стълбата. Още щом стъпи на катера, Мохамед отмъкна помощника си в командната кабина.

— Е, черна муцуно! — подхвана го той, щом притвори вратата. — Заговор ще правите, а? Да се връщаме и… пак да се гоним с полицията, когато птиченцето се намира до нас.

— Къде? — подскочи Н’Круга.

— Къде другаде? В Залива на акулите.

— Я! — ахна негърът.

— Но преди това искам да поговорим друго. Този дебел капитан знае повече, отколкото трябва. Току-виж, раздрънкал се някъде, а синдикатът няма да ни прости това.

— Тогава да изкъртим запушалката на кораба и да го пратим на дъното.

— Ех! Н’Круга, Н’Круга! Бавно мислиш, момчето ми. Ами спасителните лодки? Ще се измъкнат на брега и — още по-лошо!

— Тогава?

Мохамед не отговори, а излезе на палубата.

— Готови за спускане!

След минута малайците се строиха до стълбата, нарамили аквалангите, плавниците и очилата.

Капитан Стрезов, надвесен от борда, се възхити на жълтокожата команда. Такава дисциплина! Един по един плувците потъваха в бистрата синева и се струпваха долу край отвора. От катера спуснаха със скрипеца дебел ламаринен лист за обшивката и оксиженът засвети, замига като звездичка в синевата. Огнените му искри мигновено се превръщаха в кипящи мехури, които политаха нагоре, огрени от червеното зарево.

Скоро край тях се струпа орляк акули, големи и малки, които кръжеха наоколо, любопитни и нерешителни, свиваха кръговете си и внезапно отскачаха назад, смутени от тези странни същества, които не им обръщаха никакво внимание. Само понякога, когато някоя по-едра акула се стрелваше заплашително, Н’Круга, приведен през парапета, дръпваше леко сигналната връв. Водолазът обръщаше за миг оксижена. Парната от невиждания подводен огън, хищницата се врътваше назад и изчезваше в дълбините.

Най-сетне работата свърши. Мохамед бен Юсеф се качи на парахода да се сбогува.

— Закърпихме го криво-ляво — обясни той на капитана. — Но ще трябва да се отбиете в първото пристанище на док за истински ремонт. В първото пристанище — повече не ще издържите.

Капитан Стрезов му подаде чека с възнаграждението за свършената работа и му благодари със сърдечно ръкостискане.

Витлата забиха равномерно. Двата кораба се разминаха под рева на сирените.

Мохамед бен Юсеф отиде при радиопредавателя. Постави слушалките, вдигна микрофона:

— Ало, Самуел! Ало, Самуел! Предава „Старата сирена“. Предава „Старата сирена“. Следата открита. В пристанището ще акостира корабът „Люлин“. Капитанът осведомен за местонахождението. Да се обезвреди. Край.

— Прието! — отговори в слушалките далечният глас.