Петър Бобев
Заливът на акулите (6)

VI

Мохамед бен Юсеф научи навреме за приближаването на урагана. Въпреки това не се върна обратно, а натисна три пъти сигналния звънец, което значеше: „Пълен напред!“ Решил бе да се добере до познатия му залив и да пусне котва зад прикритието на неговия естествен вълнолом.

Но стихията го превари. Отдясно все още се простираше пясъчният плаж на ниския бряг, който се редуваше с тъмната зеленина на мангровите обраствания, когато върху борда се стовариха първите пристъпи на урагана.

Прибоят неочаквано се отдръпна от плитчината, разтегли се. Вълните извисиха грозно запенените си гребени още навътре в морето, забоботиха, запълзяха напред — верига след верига, настръхнали, пълзящи хребети, срещаха се с хлъзгащите се от брега водни маси, сблъскваха се, кипваха отново и отново… Плажът изчезна, залят от бялата пяна. Палмите запрегъваха гъвкавите си стволи. Към хоризонта се мярнаха редките фонтани на бягащи кашалоти. Профуча в луда гонитба стадо делфини, които сякаш летяха по въздуха, над заострените гребени на вълните като залп от торпили. Морските бозайници, опитали многократно грозната стихия, бързаха да се укрият далеч от нейната ярост.

В далечината на юг, дето зад водната издутина потъваше ниският плаж, изплува една червеникава нащърбена сянка. Там беше заливът. Но щяха ли да се доберат до него?

Вълните нарастваха всяка минута. Ставаше все по-опасно да се плува тъй на борд към техните пристъпи. „Старата сирена“ се люшкаше диво наляво-надясно и всеки миг можеше да загребе вода.

Мохамед бен Юсеф реши бързо. За добрия моряк имаше само една маневра. Превъртя кормилното колело и насочи катера навътре в морето. Острият нос се вряза дръзко в налитащите водни грамади.

Кормчията беше сам. От своето място той виждаше как машинистът долу, в трюма, се суети около дизела. Гмурците в кубрика навярно спяха, а може би не мислеха и да прекъснат играта на зарове.

Отпред през умокреното стъкло на кабинката се виждаше как се издига нагоре острият нос и как след това стремглаво се гмурва в зиналата бездна, сякаш вече няма да изплува, а избликналите от двете му страни водни фонтани се застояват няколко секунди във въздуха, после шумно плисват върху палубата.

„Значи, тук някъде! — мислеше Мохамед бен Юсеф. — Нима щеше да му избегне? Та има ли в цяла Африка друг, който познава по-добре крайбрежието от Мохамед бен Юсеф? Но тази буря, тя го забави. Колко ли ще трае? Час, два, ден, седмица? Този проклет океан, най-бурният от всички океани по света!“

Мохамед отново завъртя щурвала толкова бързо, сякаш обърна катера кръгом. После се понесе към брега, догонван и блъскан от вълните.

Червената скала внезапно се изправи насреща му, някакво странно привидение, откроено върху небесния лазур, изправено гордо сред бялата пяна, която връхлиташе стръвно отгоре му, после се отдръпваше назад, за да се стовари с нова сила.

Опитният моряк скоро откри входа към залива — тесен, не повече от петнадесетина метра широк проход. Той преведе ловко корабчето си между двете каменни стени и се озова в едно прекрасно тихо кътче, заградено от естествения вълнолом на скалите, в които продължаваше да се блъска океанът. В дъното се червенееше къс пясъчен плаж, обрасъл с кокосови палми.

А водата тиха и спокойна! Само леки бръчки, слаб отглас на бушуващата навън стихия, начупваха червените отражения на нависналите каменни грамади. Зад тях от време на време изригваха като бисерен ореол ослепителните гейзери на водните пръски, понесени с вой от порива на вятъра.

Стоп!

Моторът заглъхна. „Старата сирена“ продължи да се хлъзга по синята повърхност и спря сред залива. От кубрика се измъкна Н’Круга, полугол негър с татуирани гърди, и спусна котвата пред носа на моторницата.

Мохамед се изправи до помощника си.

— Да опитаме и тук! — заговори той, като се приведе през перилата. — Додето чакаме, да не стоим напразно!

Н’Круга закрепи котвената макара и изплю през борда догарящата цигара. После се вмъкна в трюма и само след пет минути изскочи на палубата с акваланг на гърба, с маска и плавници. След него се измъкна и един от гмурците, Рам-Синг, мършав, въздребен малаец, също стъкмен за спускане. Знаеха какво им предстои. Мълчаливо, без да си кажат ни дума, двамата взеха по един триметров харпун и слязоха по желязната стълбичка.

Водата ги обгърна с прохладната си ласка, грейнала в синевата толкова бистра, че се виждаше неравното дъно нейде дълбоко под тях — дълбоко и в същото време неестествено близко, сякаш само ако протегнеш ръка, и ще го досегнеш.

Двамата се хлъзгаха косо напред, като неусетно потъваха надолу — десет, петнадесет, двадесет метра! Дъното бързо пропадаше, хлътваше под тях, натрупаните блокове от разрушените скали обрастваха с корали и водорасли, а водата ставаше все по-мътна, колкото наближаваха изхода на залива, там, където вреше прибоят.

Ето, отново се показа забуленото дъно, застлано с гъста морска трева, обширна ливада, която се люшкаше от промъкналите се мъртви вълни.

Н’Круга размести жилавите листа и загреба едно канче тиня. Погледна да разбере цвета й, но неволно се усмихна. Тук, на тази дълбочина, всичко изглеждаше синьо.

Обърна се и пое обратно назад, като все така леко се издигаше нагоре — четиридесет метра, тридесет и девет, тридесет и осем…

Мътилката на побеснелия океан бавно се разпръсна, синевата засия отвред в цялото си великолепие. Но той не я чувствуваше. Тя беше неговото ежедневие. Имаше само едно — работата, за която се ровеха така из морските пущинаци, надеждата за богатство и нищо друго…

Над главата му притъмня. Някакво огромно тяло бе засенчило слънцето.

Н’Круга стисна харпуна. Над него, на височина десетина метра, не повече, се рееше из водата гигантски скат-манта, късо, ромбично чудовище, може би шест метра широко, размахало криловидните си плавници като понесено от вятъра черно петнисто одеяло. И само двете очи, две кристални подутини върху одеялото, издаваха, че това е живо същество, две странни очи, хитри и насмешливи.

През отворената чудовищна уста, черна дупка сред белия емайл на корема, излизаха рояк риби-лоцмани, изпъстрени с отвесни ивици, рееха се край могъщата си хазайка и отново се намъкваха в устата й.

Н’Круга сви настрана. Знаеше добре, че този великан се храни с планктон, но все пак… Между рибарите се носи мълва, че дави хората, като ги притиска към дъното… Н’Круга е чувал и друго — че ги души с перките си, тези опасни перки като великански саби!…

След нея се зададе втора манта, едно малко одеялце, което се вееше подир майка си.

„И те като нас са се скрили от бурята“ — помисли си той, преди мантите да се стопят в далечината.

Връщането мина без особени приключения. Само едно стадо кафяви акули пресече пътя им, но Н’Круга откачи мундщука и извика под водата. Изплашените хищници в миг изчезнаха от погледа им.

Мохамед бен Юсеф ги посрещна на стълбичката и пое двете канчета с тиня, които му подадоха водолазите.

— Не е синя! — изруга той гръмогласно. — И тази не е!

Н’Круга свали апарата от гърба си и откачи гумените плавници.

— Само си губим времето! — измърмори той през зъби. — Защо ли се захванахме с тази работа?

Мохамед отвърна през рамо:

— Знаеш защо — за пари!

— А малко ли получавахме преди? — пресече го негърът. — Спреш катера на две мили от брега, натъпчеш опиума в найлоновото чувалче, гмурнеш се и стигнеш брега. А полицейските лодки нека кръстосват отгоре, колкото си щат. Продадеш стоката, пипнеш златото и после… Яж, пий до нова партида… И хубава работа, и доходна…

— Но и опасна! — възрази арабинът. — Хванат ли те, най-малко три години ще ти лепнат, ако не разкрият другите ти подвизи…

— Тази да не е по-безопасна?

— Не, но по-изгодна! Купища пари… Само да сполучим!

— Я сполучим, я не! — сви устни негърът. — Гоним вълните…

— Тогава да слезем на брега! — предложи арабинът. — Види се, трябва да поприказваме повечко. Уж ще вземем вода и кокосови орехи. Малайците и без това не пият кокосово мляко.

Когато след няколко минути лодката им се вряза в плитчината, двамата скочиха на пясъчния бряг и седнаха под сянката на китка кокосови палми.

Мохамед бен Юсеф продължи прекъснатия разговор:

— Слушай, Н’Круга, това е златна работа. Мохамед бен Юсеф не се лъже. Компанията ще ни плати щедро, знам ги. Този Мак Фарен им мъти сериозно водата.

— Добре, туй го знам, пречи им, затова ние ще го очистим. А после? Ще ни платят ли?

Мохамед се усмихна:

— От Бомбай ми съобщиха, че сумата е преведена. Свършим ли работата си, поемаме направо…

В този миг нещо изпращя зад гърба им. Двамата скочиха на крака. В ръцете им блеснаха пистолетите.

Какво беше това?

Трясъкът се повтори.

Мохамед вдигна очи нагоре. Във ветрилото на съседната палма се ровеше едър рак и отбрулваше с острите си щипки кокосови орехи, които се разпукваха шумно на сбития пясък.

— Палмов крадец! — изръмжа Н’Круга, като вдигна оръжието си. Чу се гръм, а след това отгоре полетя и самият рак.

Мохамед го ритна с крак във водата и отново седна на пясъка.

Негърът се приведе към него, зашушна в ухото му:

— Този Мак Фарен е рядко птиче, знам, скъпоценно… Компанията не си губи времето с негодници като нас, дето се срещат на всяка крачка… Не е зле да я издоим повече!

Арабинът се усмихна:

— Ех, Н’Круга, черно момченце! Знай, че пред тебе е Мохамед бен Юсеф, потомъкът на славния пират Мохамед бен Юсеф! Чуй какво мисля аз…

Изведнъж от залива долетя вик на учудване и уплаха. Двамата вдигнаха очи смаяни. Катерът плавно се носеше към излаза на закътаното пристанище, където беснееше ураганът.

— Негодници! — изкрещя Мохамед, като скочи в лодката. — Искат да откраднат катера, да ни изоставят в този пущинак…

Негърът го настигна бързо, двамата тласнаха лодката във водата и загребаха с веслата.

— Ще ги избия всичките — закани се яростно арабинът. — Аллах ми е свидетел…

— Аллах има по-важни работи! — възрази Н’Круга. — Но я виж котвеното въже!

Чак сега Мохамед разбра какво става. Моторът не работеше. „Старата сирена“ се плъзгаше напред, теглена от котвеното въже, което ту се изпъваше като струна, ту се отпускаше и плясваше шумно по водата.

Двамата долепиха лодката до стълбата и тичешком се изкачиха на палубата, където се суетяха объркани и уплашени шестимата гмурци малайци.

— По местата си, марш! — изрева Мохамед бен Юсеф с гърления си глас и когато видя, че машинистът се изправи до мотора, натисна настойчиво сигналния звънец.

— Пълен назад!

Машината изведнъж забоботи. Корпусът се разтърси от яростна тръпка и пое неуверено напред.

Котвеното въже отново се изопна, разпънато до скъсване от мощта на мотора и непознатата сила под водата, която го теглеше напред.

Внезапно на тридесет-четиридесет метра пред корабния нос изплува лъскаво черно островче.

— Манта! — изруга Н’Круга, като я видя. — Чеше се в нашето въже.

Наистина странната риба, огромен черен ромб, прострян над водата, се чешеше, мъчеше се да остърже с желязното въже досадните рачета-паразити, които се бяха впили в нежната кожа, там, на прегъвката, където сърпообразната перка преминаваше в плоското тяло. Чешеше се нетърпеливо, настървено, а в същото време двете й изпъкнали очи продължаваха да гледат над водата с безразличния вид на две чаши от опушено стъкло.

— Затова я мразят рибарите — процеди през зъби Мохамед. — Колко лодки е потопила с това чесане!

Моторът боботеше непрекъснато, но мантата не отстъпваше и все така упорито дърпаше котвата. А навън, пред червения вълнолом на скалите, бурята се усилваше все повече.

Морето се бе превърнало в кипяща пяна. Ако попаднеше там, сред бесния прибой, „Старата сирена“ не би оцеляла.

Нямаше време за губене!

Мохамед бен Юсеф се спусна в трюма, след минута изскочи отново, притича до носа и запрати напред някакво обло тяло. Чу се оглушителен гръм и когато водният фонтан от взрива плисна над водата, мантата беше изчезнала, а котвата отново се бе вцепила в дъното.