Петър Бобев
Заливът на акулите (32)

XXXII

Херкулес се разхождаше напред-назад по тясната площадка пред ръждясалата врата. Под краката му в оголените от отлива мокри, облепени с водорасли и миди стъпала се диплеха леките бръчки на морето, слаб отзвук на вълните, които се разбиваха с грохот в скалата.

Отсреща, отвъд синия залив, толкова ярко син, сякаш залив от мастило, се открояваше брегът с тропическия лес.

Джунглата! Родната джунгла! Заплашителна и все пак тъй желана! На всяка крачка опасности, но опасности сред свобода!

Ето, всички избягаха. Само той не смее. Стои и чака. Какво чака? Кой ще дойде да му каже: „Хайде, Херкулес, бягай вече!“ Никой! Тогава?

Неволно той се дръпна назад. Няма лодка, а тъй, през залива с плуване не може… Там някъде дебне пак оня, гигантският октопод?

Морето се бърчи неспокойно, заплашва и във всяка бръчка отвесното слънце се оглежда с хиляди лица, блести, ослепява очите.

А това? През прозрачната вода, сред брилянтната мрежа на слънчевите отблясъци, се мярна сянка. Приближи, притаи се, после отново запълзя към подводното стълбище.

Обезумял от уплаха, Херкулес блъсна вратата и връхлетя в пещерата.

— Кой е? — обади се отвътре Пири.

— Дяволът! — промълви разтреперан Херкулес, като залости вратата.

Прекарал вече треската, ободрен от съня, а може би повече възбуден от предчувствието за дебнещата угроза, Пири опита да се изправи.

— Херкулес, не оставяй поста! Всеки миг може да дойде Мохамед. Излез! Виждаш, нищо няма — присторило ти се е.

Посрамен, негърът се накани да отвори вратата, но преди това надникна през ключалката. Тогава нещо се чукна в скалата, някакъв твърд предмет. Удари се леко, камък в камък може би, но вътре, под скалистия свод, този слаб шум се одесетори, закънтя в шипящо ехо от стена към стена.

Херкулес отскочи изплашен.

Тогава Пири се надигна. Волята пак се бе върнала, старата някогашна воля преля в омаломощеното тяло, стегна мускулите, изправи го на крака.

Залитащ, той грабна пушката от ръцете на негъра и вдигна резето.

— Не, не! — опита да го спре Херкулес. — Недей! Шефът после ще ме убие.

Без да го погледне, Пири отвори вратата. Отвън нямаше никой. Тунелът зееше пуст и все тъй спокойно по влажните му сводове трептеше светлата мрежа на водните отражения.

А това? Дали Херкулес имаше право?

Някаква сянка се отдели от скалата и изчезна в морската синева. Или тъй му се е сторило…

Трябваше да се прибере! Да се прибере по-скоро, за да не припадне, да не се простре тук, върху стъпалата.

А какъв ли е този сандък, притулен в основата на стълбата?

Със сетни сили Пири нагази във водата. Две черни жици, окачени за странния сандък, се източваха надолу.

Та това е мина! Мина, която може да изригне всеки момент и да прати по дяволите всичко: острова, пещерата, самия него…

Англичанинът грабна сандъка и го понесе навън. Водата заля краката му, стигна до гърдите. Там свършваше каменната стълба. Под него зина прозрачната пропаст. Задъхан от умора и от преживените вълнения, той запокити товара си в дълбините.

После с въздишка на облекчение се обърна назад. Стъпи на първото стъпало, прекрачи второто. И когато направи третата крачка, взривът го настигна. Пири не видя нищо. Усети само как го сграбчи някаква бясна вълна, откъсна го от опората му и го запрати нагоре.

Тялото му се блъсна във вратата и се простря на каменната площадка безчувствено и неподвижно.

Целият остров затрепера като при стихиен земетръс. Но устоя. Взривът беше избухнал дълбоко долу, беше загубил силата си, притъпен от яката коралова основа. Само по свода на тунела полази едно черно змийче, пукнатината нарасна, надебеля и изведнъж част от скалата се срина с трясък.

После всичко утихна. Дори грохотът на прибоя онемя.