Петър Бобев
Заливът на акулите (25)

XXV

Рикардо, които бе изостанал от групата, видя нападението на змиорките. Решението, взето отдавна, изплува мигновено в съзнанието му. Без да се двоуми, той обърна назад. По-удобен момент надали щеше да се яви. Достигна входа на пещерата и се измъкна на сухо. На стълбата стоеше с насочена пушка черният Херкулес. Като позна приятеля си, негърът се засмя.

— Вода?

Рикардо му подаде бидона и свали мундщука.

— Ще взема рибарската мрежа. Ония хванаха някаква риба.

— Каква риба?

— Не знам. Навярно рядка.

С усмихнати очи, без да сваля съда от уста, Херкулес кимна с глава.

— Ти остани още тук! — нареди Рикардо. — Не изоставяй входа! Опасно е!

И се вмъкна в пещерата.

Пири отново бе загубил съзнание. Сега от устата му се отронваха само глухи, неясни бълнувания. Португалецът влезе при него, стиснал водолазния нож, готов на всичко. Пристъпи предпазливо и претърси джебовете му. Пири не се събуди, само се обърна по очи с тих стон.

Рикардо си отдъхна, прибра ножа. В ръцете му лъсна дълъг ключ. После доближи касата, мушна ключа. Но не се опита да го превърти. Знаеше, че преди това трябва да се справи със секрета.

Дали наистина Пири беше издал тайната в мъчителния си кошмар, толкова упорито скривания секрет, силата на двамата англичани — тази тайна, която вбесяваше португалеца?

И ето Рикардо завъртя стоманения азбучен диск:

— E-L-I-Z-A-B-E-T.

Натисна ключа. Той не се помръдна.

Нима се бе излъгал? Или имаше още нещо? Но не — така каза Пири: „Елизабет — шифърът.“ Точно тъй! Тогава?

Другите можеха да се върнат всеки миг, да го заварят така, с ключа в касата. Как ще се оправи тогава? Мак Фарен ще побеснее…

Започна отново:

— E-L-I-Z-A-B-E-T.

И пак напразно!

Усети, че се изпотява. Нима трябва да се откаже тъкмо сега?

Но чакай! Дали не се пише с „H“ накрая?

Той прибави и буквата „H“.

Ключът щракна, с леко съскане желязната врата се отвори.

С трепереща ръка Рикардо грабна торбичката с диамантите, развърза я и зарови пръсти в блестящите кристали, които зашумяха глухо, с лек звънтеж. Сякаш музика! Очите му заискриха, попили блясъка на съкровището, което пареше ръцете му.

Значи, всичко това е негово, само негово! И няма да го дели с никого! По-богат от всички, най-богат!

Планът беше готов, до последната подробност. Ще напълни с диаманти резервния бидон на акваланга и ще избяга при Мохамед. Там никой няма да се сети. Рикардо ще ги заблуди, ще ги прати към пещерата, та да се избият взаимно. Само да не губи време… А той ще намери начин да излезе на брега, защото Мак Фарен е опасен, може да хвърли във въздуха Мохамедовия катер, както се заканва. Окото му няма да мигне.

Рикардо свали акваланга, изпусна въздуха от резервния бидон, развинти вентила. В този миг от нара се чу хъркащ глас:

— Рикардо, ти? Как можа?

Португалецът се извърна с изкривено от страх и злоба лице. В ръката му отново блесна ножът.

— Мълчи! — изхриптя той. — Мълчи или…

Пири се бе привдигнал, прежълтял, с широко отворени очи, прострял напред безпомощна ръка.

Желязната врата скръцна. Херкулес бе чул. Нямаше време за губене. Рикардо грабна акваланга и изскочи навън, последван от затихващите закани на ранения.

Херкулес го пресрещна на прага.

— Няма нищо! — обясни набързо Рикардо, като опитваше да прикрие страха си. — Пак бълнува. Остави го! Стой тук, на поста си! Защото познаваш шефа…

Негърът го изгледа недоверчиво, но при името на шефа затвори вратата и слезе надолу по стълбата.

Рикардо не се реши да се върне повторно в пещерата да скрие съкровището си. Мак Фарен можеше да пристигне всеки момент.

Тогава?

Той метна акваланга на гръб, стисна скъпоценната торбичка и се потопи под водата, следван от недоумяващия поглед на часовоя.