Петър Бобев
Заливът на акулите (23)

XXIII

Капитан Стрезов и помощникът му пушеха нервно на сянка под слънчобрана. Екипажът се занимаваше с пребоядисването на бордовете, с изстъргването на котлите, с всички ония досадни работи, които могат да се вършат само в пристанището. А това принудително бездействие трябваше да се оползотвори, да не се губи време.

— Чума! — вдигна рамена капитанът. — Знам, среща се тук-там, някое малко огнище. Но при нас…

Помощникът добави:

— Плъхове нямаме, няма и бълхи — как ще се пренесе болестта?

— А от ума ми не излиза мисълта за Богдан и Владо. Такава грижа… Трябва да се върна, да проверя на място, да се убедя… Мога ли да рискувам?… Това е карантина… За най-страшната болест. Ще бъде престъпление… Не само към законите на пристанищния лекар, а към човечеството…

Долу се бърчеше стихналата вода в пристанището, някак матова от тънкия слой на разления мазут, просветващ в тъмни виолетови отблясъци като обгорен метал. До самия кей, довлечени от слабото течение, се тълпяха рояци медузи, прозрачни мътни полукълба, които пулсираха възбудено, усетили близостта на опасния бряг.

А оттатък, отвъд новия вълнолом, се извисяваше гора от мачти на закотвените параходи и гемии. Стрелките на крановете стояха бездейни, цялото пристанище мълчеше, притихнало. Обичайната глъчка, която ехтеше денонощно край товарището, сега беше заглъхнала съвсем. Чернокожите полуголи докери прииждаха навън, пред входа на пристанището, сбираха се, разпръскваха се.

Капитанът се обърна. По мостчето се качваше с енергична стъпка някой. В следния миг на палубата изскочи пристанищният лекар, който веднага се отправи към капитана.

— Прося извинение! — започна той със смутен глас. — Станало е недоразумение. За щастие оказа се, че никакъв човек не е заболявал от чума.

Стрезов се изправи, почервенял от гняв:

— А знаете ли как объркахте с това работите ми?

— Заблудили са ни. Невярно донесение.

— А кой ви е заблудил?

Лекарят вдигна рамене.

— И защо? — извиси глас капитанът.

— На този въпрос може би вие ще отговорите по-добре. Би трябвало сам да се досещате кой иска да ви забави.

Двамата моряци се спогледаха недоумяващи.

— Нямам представа! — отвърна Стрезов.

Лекарят се поклони още веднаж.

— Изпълнявах дълга си. Сега вдигам карантината. Скоро ще дойде лоцманът да ви откара на док. Съжалявам искрено.

Козирува и си отиде.

Стрезов се обърна към помощника си:

— Да ни забави! Кой иска да ни забави… И защо?

— Недоумявам! — отвърна помощникът. — Най-приемливо е… някакво недоразумение.

Капитанът сви устни.

— Странно недоразумение!

По мостчето се дочуха нови стъпки, по-тежки. Какви са тези посещения днес? Подаде се един бял шлем, под него черно лице, бяла униформа, къси панталони и черни голи крака.

Полицаят се огледа и като видя капитана, козирува още на моста, без да стъпи на палубата.

— Инспекторът ви моли да заповядате в кабинета му.

— Отлично! — възкликна капитанът. — Може би той ще ни помогне.

Облече се набързо и се спусна по стълбата. Маранята над нажежения кей го лъхна като пещ. Огненото слънце висеше над голия хълм, обрасъл с прегоряла трева и нарязан от дълбоки червени ровини като кървави потоци. Цялото пристанище беше задръстено с бали и сандъци. Мяркаха се чернокожи полицаи, но сега не само с белите си гумени палки, а с автомати през врата, някак тревожни и смутени.

— Какво става? — полюбопитствува капитан Стрезов.

Полицаят отговори:

— Стачка. През месец-два пак стачка.

— Защо?

Негърът го погледна учуден. Как може да не знае такива прости неща?

— Защо се прави стачка? Защото не стигат парите, а трябва да се яде.

— А вие, полицаите, какво ще правите?

— Ако ни заповядат, ще ги набием.

— Ще ги набиете!

Стрезов го изгледа тъжно, учуден не толкова от отговора, колкото от безразличието, с което беше произнесен…

— Нали и ние трябва да ядем! — вдигна рамене полицаят.

Капитанът замълча, сразен от тази проста логика на безпомощността. Минаваха край група стачници, полуголи, изтощени хора, наклякали край оградата, необичайно мълчаливи, които го стрелкаха със зли, смръщени очи. Техните обвиняващи погледи го преследваха и в двора на полицейския участък, и по стълбата, и в коридора, където го въведоха.

Той беше бял. И само това стигаше, за да го ненавиждат. Виновен беше с това, че принадлежеше към тази раса, която продължаваше да изсмуква силите, да лишава от достойнство тези, които са се родили тук.

Внезапно вратата се отвори, полицаят отдаде чест и го пропусна да влезе. Зад бюрото седеше полицейският инспектор, як червендалест мъжага, плувнал в пот, с къса подстригана брада, същински представител на първите бели завоеватели в тази страна — бурите.

— Моля, седнете! — покани го той студено.

Капитан Стрезов седна.

Изпотеният потомък на бурите предложи папироса, запали и той, въздъхна изморено:

— До гуша ми дойде. Цял ден само неприятности.

После изведнъж стана:

— Срещу вас, капитане, има обвинение.

— Обвинение? Това е нещо ново!

— Да, сериозно обвинение! Къде се намират Богдан Коев и Владимир Русев, вашите „учени“?

Възмутен, едва сдържащ яда си, капитан Стрезов се помъчи да отговори прилично:

— Именно за това мислех, когато тръгнах насам. Да ви помоля за помощ.

— Помощ! — загледа го инспекторът. — Каква помощ?

— Изчезнаха загадъчно… Смятам, че са отвлечени…

Полицаят, който за миг се бе замислил, изведнъж се разсмя:

— Отвлечени! Ха, ха! Не минават тия, драги капитане… При мене не… Другаде може… Точно тъй пише в заповедта: „Ще отрича. Ще твърди, че са отвлечени.“

Стрезов се изправи рязко. Кръвта нахлу в главата му.

— Какво е това отношение? Знаете ли, че аз съм поданик на чужда държава, с когото не можете да приказвате като с тези нещастници… — И посочи през прозореца негърската тълпа.

— Нещастници! Така? И вие им помагате. Пращате им инструктори да ги бунтуват…

— Какви инструктори?

— В заповедта пише: „Корабът е стоварил на Пиратския остров двама инструктори с голямо количество боеприпаси.“ Е, какво ще кажете сега?

Капитанът пристъпи напред, разтреперан от гняв.

— Вие вярвате ли на това?

— Аз не разсъждавам! — отсече рязко инспекторът. — Поставен съм да изпълнявам заповеди.

На вратата се потропа нетърпеливо и без да дочака позволението, един полицай тракна токовете.

— Почват…

Наистина отвън глъчката се засили, един прозорец издрънча, улучен от метнатия камък. Инспекторът нахлупи с неподозирана бързина шлема и изтърча навън.

Капитан Стрезов остана сам, объркан и смутен. Какво всъщност ставаше? Вчера карантина, днес диверсант? Не, това не беше случайно! Някаква мрежа се стягаше край него, уплиташе го, искаше да го отстрани, но защо? Защо? Кому пречеше?… И все пак — колкото и неубедително да изглеждаше, всичко почна от оня проклет Залив на акулите… Пиратския остров, а там — двамата младежи. Навярно са живи. Тази мисъл го изпълваше с радост. Сигурно са живи. Иначе отде властите ще знаят колко души, кога и на кое място са слезли? Трябва да провери, да ги потърси, колкото и малка да е вероятността. Трябва да отиде на острова… Безусловно!

Отвори вратата, ала часовоят уверено препречи пътя му.

— С какво право? — възмути се Стрезов.

— Инспекторът нареди да не излизате, да го почакате! Вън е опасно!

Капитанът се върна обратно. Ясно, не беше шега! Да задържат чужд поданик! Значи — обвинението е тежко. Безспорно сериозно недоразумение, а как да го изясни? С кого? С този ли полицай?…

Стрезов не беше човек на безполезни размишления. Животът в морето, сред бурите, изисква бързи решения… Сега също пак буря, надигаща се откъм хоризонта стихия… Каква беше силата й, откъде щеше да връхлети и кога…

Трябваше да я превари, да вдигне котва, да излезе насреща й! Да не изчаква нейния удар!

Капитанът отвори решително прозореца. До земята имаше не повече от три метра, но за неговата възраст това беше много. И все пак — нямаше друг изход! Той прекрачи рамката, увисна на ръце и се отпусна върху каменната настилка.

Слава богу, краката издържаха, не се счупиха, не се навехнаха. Стрезов се изтупа от мазилката и тежко задъхан, се затича към пристана. Откъм улицата извън оградата се чу честа стрелба, но тичащият капитан не се обърна…

Той се качи на кораба задъхан, останал без сила.

— Бързо — изправи се Стрезов пред помощника си, който го посрещна, изненадан от вида му. — Нареди да спуснат моторната лодка. Отивам да търся момчетата… Ти ще ме заместваш.

— Как… Нима са живи?

— Сега няма време! Гонят ме да ме арестуват. Бързо!

Помощникът припна да изпълни заповедта. И след минута лодката увисна на шлюпбалката^[1].

Боцманът и един моряк скочиха вътре и поеха спуснатите от другарите им оръжия, сандък с провизии и бъчва с вода. Моторът забръмча и понесе лодката към откритото море.