Петър Бобев
Заливът на акулите (20)

XX

Херкулес се втурна в пещерата, както си беше с акваланга и шляпащите гумени перки, подобен на гигантска черна жаба, откачи мундщука и заразправя задъхан:

— Няма го! Остана там!

— Къде? — скочи насреща му Богдан.

— Там, под водата! Нещо страшно — сини пипала отгоре, като живи лиани!

— Октоподът?

— Не, не октоподът.

Богдан грабна първия акваланг, който му попадна, и побягна към изхода.

— Не позволявам! — извика подире му с прегракнал глас Мак Фарен. — Няма всички наведнъж…

Рикардо препречи пътя му, ала Богдан го тласна настрана и излетя навън.

Скок! Бързи тревожни тласъци. Плувецът скоро се озова пред острова, устремен към дълбочините.

И наистина, на стотина метра от скалата той забеляза в мрачината една светла сянка, която приближи, доби своите очертания, увисна пред него.

Владо! Отпуснат, безжизнен, омотан в цяло кълбо прозрачни пипала, които се гърчеха в дива конвулсия.

Без да губи време, биологът замахна с ножа и сряза убийствения възел. Грабна тялото на приятеля си и го повлече назад.

Може би бяха изтекли само няколко минути от излизането му. Херкулес и Рикардо още се суетяха пред вратата дали да го преследват, когато той стъпи на каменните стъпала, нарамил безчувственото тяло.

Внесе го в пещерата, махна дихателната тръба, от която не излезе никакъв въздух, и по навик започна да прави изкуствено дишане.

Владо скоро се съвзе от притока на чистия въздух. Мъртвешката синина от задушаването избледня, стопи се. Той въздъхна веднъж, дваж, после пое дълбоко дъх.

Богдан отри с ръка потта от челото си. До него Херкулес стоеше с виновен изглед, а Рикардо се бе сврял в дъното на пещерата, наричано кухня, откъдето една тясна пукнатина отвеждаше дима от печката навън.

Хидрологът отвори очи.

— Пак късмет! — опита той да се засмее, но усмивката застина върху посивелите му устни в измъчена гримаса.

Богдан го погледна. В ред ли е разсъдъкът му? С какво се хвали?

А Владо опита да се изправи.

— Да не наречеш и това нещо мекотело?

— Не! — поклати глава биологът. — Още по-просто, медузоподобно.

— Много ми потръгна напоследък — прошепна Владо. — Остава следния път да ме сграбчи амеба…

Богдан сложи ръка на челото му:

— Не се вълнувай!

— Кой се вълнува? Само ми е радостно. Ето, пак се отървах. Такъв като мене, черен гологан, не се губи. Не разбирам само в какво се омотах така глупаво. Някакви водорасли?

— Не! Физалия! Помниш ли, видяхме я до остров Сардиния. Прекрасната, коварна физалия!

— Оная голяма топка сред вълните, сякаш сапунен мехур?

— А под него — гора от пипала, до тридесет метра.

— Цялото ми тяло гори, като че ли съм се валял в коприва.

— Ще мине! Все едно, че те е нажилил рой пчели. Може и да те втресе. Друго ме смущава — как не се досети, че въздухът се свършва, та стигна дотам — да се задушиш?

Владо се извърна, подири нещо с очи.

— Къде е аквалангът?

— Рикардо го взе — отговори Херкулес. — В склада. Ще го пълни.

— Дай ми го веднага!

Негърът донесе мълчаливо дихателния апарат. Владо погледна манометъра. Нула. Редовен — показва, че е празен. А защо тогава, долу… Защо стрелката сочеше все 150?

Но съобрази бързо, не издаде съмненията си.

— Какво има? — запита озадачен приятелят му.

— Нищо!…

В това време от другото помещение се дочу гласът на Мак Фарен, сподавен, измъчен от болка:

— Дъг, ти ли си?

Богдан влезе тихо.

— Пири още не си е дошъл.

Англичанинът го изгледа с потъмнели очи.

— Аз допуснах, че няма да се върнете.

Зоологът вдигна глава, в очите му гореше обидата.

— Дадох ви честната си дума.

Устните на Мак Фарен се сгърчиха в зла бръчка.

— Забравих, че има хора, които държат на честната си дума. Аз… напоследък… само с негодници…

Въздъхна и се зави презглава с одеялото.

— Оставете ме!

Богдан излезе навън при Владо, който се бе съвзел и седеше на пейката с облегната върху масата глава.

Владо веднага заговори на ухото му:

— Манометърът беше повреден. Не се лъжа. Тръгнал съм с почти изпразнени бутилки, а манометърът показваше, че са пълни. Повреден — нарочно…

Биологът го изгледа смаян.

— Кой може да бъде?

— Подозирам Рикардо. Той го подаде, той го взе и сега, а когато го донесе Херкулес, апаратът изглеждаше редовен.

— Да не би… нещо… да грешиш? Такова обвинение!

— Не, Богдане, не! Тук ни заплашват големи опасности. Враг, който не подбира средствата. Трябва да се махаме по-скоро! Да бягаме! Кой знае какво още ни кроят?

Богдан тръсна глава.

— Не мога, разбери! Дал съм дума!

— Честна дума! А тези разбойници честни ли са пред нас? Защо ни държат насила?

— Владо, може да си прав — не знам. Но аз не се колебая — честният е с всички честен.

— Аз пък мисля друго — на всекиго това, което заслужава… Иначе ще те унищожи…

В същото време в кухнята Рикардо шепнеше на смутения негър:

— Какво се боиш? Никой няма да разбере. Шефът ще помисли, че от мехурите в кръвта, от пипалата…

— Не! Не от страх! Херкулес не иска. И двамата са добри. Помагат. Кой спаси Херкулес от октопода, кой го спаси от кипящата кръв?

— Глупчо! — задави се от яд португалецът. — Знаеш ли какво значи диаманти, повече диаманти?

Очите на негъра помътняха.

— Знам! За негрите диамантите значат работа и бой, и глад.

— Те значат и друго. Който има диаманти, има всичко. Никой не го пита каква е кожата му: бяла или черна. Колкото повече диаманти, толкова повече не се вижда цветът на кожата.

— Добре де! — прекъсна го Херкулес. — Диаманти много — и за Рикардо има, и за Херкулес, и за всички…

Португалецът го стисна за китката.

— Ще има, ама по-малко. Няма ли мозък в тая черна муцуна, да разбере? По-малко хора — повече диаманти!

— Не ща! — дръпна се Херкулес.

Рикардо отстъпи назад. Очите му святкаха зло:

— Отговори! С мен или против мен?

— И с тебе, и с другите! Всички заедно!

— Не така. Аз ти казах много. Ако не ми помогнеш, ще се справя и с тебе.

Негърът го изгледа отгоре. Той беше по-висок от него с цяла глава.

— Не може. Херкулес е по-силен.

— А когато спи? — процеди през зъби португалецът.

Негърът зяпна, очите му се разшириха, големи синкавобели с черни като катран ириси.

Рикардо се засмя:

— Не бой се! Шегувам се аз. Бива ли така, между приятели? Няма да се караме я. Аз ще пазя тебе, ти мене. Когато шефът каже да слезем под водата, там при октопода, аз пак ще му дръпна пушката… Нали помниш?… Ще мълча, няма да кажа и на Червенокосия Хари.

При споменаването на всички тези ужаси Херкулес се разтресе от страх.

— Не! Не! — зашепнаха устните му.

— Няма, разбира се! Ние с тебе ще се слушаме. Аз тебе — ти мене! Сега ти ще занесеш яденето. Ще сложиш и този хайвер, но да не ядеш от него! Той е от фуку! Няма да им дадем цялата риба, защото зоологът ще я познае. При това и хайверът е най-отровен.

Потресен от зловещата задача, която му се възлагаше, Херкулес понесе чинията навън, като цял трепереше. След него влезе Рикардо с една тава печени летящи риби, малко сухар и кокосови орехи.

Четиримата начаса наобиколиха трапезата. Усмихнат и приветлив като никога, Рикардо подкани всички:

— Да хапнем, че кой знае какво ни чака още!

Богдан посегна спокойно, без да подозира нищо, към отровния хайвер.