Петър Бобев
Заливът на акулите (19)

XIX

Дъглас Пири, преметнал през рамо харпуна-чадър и захапал шнорхела, се носеше плитко под водата.

Такава хубава, увличаща задача! Тя напомняше онези времена, някога през войната, когато всеки миг криеше неподозирана смъртна опасност. Сега също. Каква е тази моторница, която бе замлъкнала подозрително, спотаила се нейде сред близките заливчета?

Пири не смееше да се придвижва над повърхността, защото не знаеше дали вече не го следят нечии дебнещи очи. Шнорхелът позволяваше да се скрива под водата, без да изтощава бутилките със сгъстения въздух.

С настъпването на обедния пек червеният планктон потъна в дълбините ведно с другите морски обитатели. Морето отново засиня в целия си блясък. Рядко пробягваха отделни риби.

Изведнъж отдолу, из бляскавата бездна, изплува едно бързо тяло като изстреляна торпила. То нарасна, открои се в цялата си хищна грация.

Тигрова акула!

Отстрани на сплеснатата аеродинамична глава, в ъгъла на алчната уста, очертана в зла, напрегната бръчка, искряха две горящи очи в някаква ненаситна лакомия. Очи, които никога не се забравят, по-черни от въглен, металнолъскави бучки, с такъв властен и опасен поглед.

И сега тя връхлиташе както обикновено, решително, без колебание. Това не беше разучаване, не беше празно любопитство, а бърза, дръзка атака.

Пири свали харпуна, натисна закопчалката. Стоманените пръчки изпънаха чадъра, върху който бяха нарисувани две големи очи над две редици бели зъби. Смаяна от внезапно изпречилото се непознато чудовище, акулата трепна, плесна кривата си опашка и изчезна назад с бързината на изпусната стрела.

Водолазът сви чадъра успокоен. Много леко този път. Поне да бе изчакала, една минутка само, да бе я боднал с харпуна.

Под него, в грейналата дълбочина, попила целия слънчев блясък, самата тя превърната в някаква течна светлина, се подаде настръхналият гръб на подводна скала, обрасла с корали, сред които се вееха безредни кичури морска салата. Каменният масив се издигна нагоре и неочаквано Пири се озова до скалистия нос, в който се блъскаше прибоят. Пълчища криви раци побягнаха да се скрият из пукнатините.

На двеста метра отвъд разпенената ивица зад този естествен вълнолом се отразяваше в стихналата повърхност на залива белият корпус на един бързоходен катер.

Пири потъна мигновено под водата. Шнорхелът вече стана излишен. Трябваше да се доближи съвсем незабелязано… Както някога, през войната… Нима му беше за пръв път?

По-дълбоко! Десет-петнадесет метра!

Още повече! Двадесет метра!

Отгоре през синкавия бляскав здрач се провидя бледа продълговата сянка като спящ кит, вързан с леко опънатата котвена верига.

Вече можеше да изплува…

Ето сянката потъмня, нарасна, увисна застрашително над главата му. Отстрани се бърчеше в хиляди искри водната повърхност. Странно, неприемливо, но натрапчиво чувство го обхвана — сякаш целият свят се бе преобърнал с главата надолу, а той, Дъглас Пири, не изплуваше към кила на чужда, може би вражеска моторница, а летеше, както става насън, без никакви усилия, така, само със силата на волята. Летеше ниско-ниско над неспокойните къдри на чудно сребристо езеро и от гърба му се сипеше надолу брилянтен пясък, който разпенваше езерната повърхност.

„Пири, не се отпускай! — стисна зъби водолазът. — Сега е както някога, както на война. Не е важно какво ще стане с тебе. Важното е преди това да изпълниш задачата. Хубаво е да се порадваш на илюзията, още по-хубав е ромът — благословен да бъде този, който е създал такава сладка забрава, — но сега преди всичко задачата.“

По стоманеното дъно на катера, обсипано с морски жълъди, като че ли изринато в едра бяла шарка, се бяха прикачили дузина риби-прилепала. Уплашени до глупост, те не смееха да побягнат, а чакаха безучастно, примирени да ги налапва една подир друга някаква голяма риба.

Когато Дъглас Пири наближи, хищната риба отплува нанякъде. Той я позна — баракуда, морска щука. Понякога опасна и за хората. Но сега се бе заситила добре.

Водолазът се прилепи към борда. Трябваше да прецени какво предстои да извърши.

Колко пъти се беше притаявал до такива облепени с жълъди бордове, бе прикачал смъртоносните „раковини“ — мините… А веднъж, към края на войната, след като нагласи както трябва мината, той се връщаше назад, изпълнил дълга си, отмъстил още веднъж за всичко, което бяха му сторили немците… Чу се взрив. Германският кораб се разцепи на две и потъна сред гейзер от вода и пара. Тогава, когато му оставаха още сто-двеста фута до катера, който го очакваше, изневиделица изсвистя самолет, пикира и се пое нагоре. От корема му се отдели някаква чертичка, която пропадна надолу. После — трясък! Катерът изчезна в миг, погълнат от кипналата пяна… Пири остана сам сред океана. Кислородният апарат щеше да му служи още двадесет-тридесет минути… И край… Впрочем това беше животът му, той сам си го бе избрал… Какво да стори? Да се бори ли повече, или да се отпусне най-сетне?… Опомни го плясък от весла. Наблизо минаваше германска лодка, единствената лодка с корабокрушенци от потопения кораб. Пири се примъкна под вода към нея и се залови за кърмата. Как не го видяха? Говореха, вайкаха се — уж врагове, а то — гледаш, хора като тебе, съкрушени, уплашени. Само езикът им чужд… И униформата… Ако не са те, нищо няма да ви дели… Цял ден плува така, вкочанен от студ, докато един английски миноносец ги откри… И все така, все му се струва, че вече всичко е загубено, а то… Тогава зад немците, заслушан в тревожния им неразбираем разговор, Пири за пръв път се позамисли повече — всъщност както той сега смяташе, че изпълнява дълга си към родината, така и ония, които бяха хвърлили бомбите над дома му, които бяха разрушили щастието и живота му, може би също така смятаха, че изпълняват дълга към своята родина…

Но стига! Да не си спомня! Защо не глътна повечко ром, преди да тръгне?

Надигна се и прочете надписа над ватерлинията „Старата сирена“.

Охо! Та това е Мохамед, старият контрабандист. Познават го по цялото крайбрежие. Неговата работа го води из най-затънтените кътчета, това е напълно разбираемо. Но дали е тук случайно, доведен от своите потайни сделки, или… А той е способен на всичко.

Водолазът се примъкна към кърмата, хвана се за стълбичката, надникна към палубата.

Седнали един до друг на пейката, Мохамед бен Юсеф и помощникът му Н’Круга разговаряха спокойно. Командата им се бе пръснала по брега за банани, манго и кокосови орехи.

— Губим време! — натърти загрижен негърът. — Мак Фарен е стара лисица. Трябва да го нападнем бързо, преди да се е усетил.

Повече не беше нужно. Пири се дръпна назад, но случайно кракът му се подхлъзна и плесна леко по водата. А Н’Круга имаше остър слух. Той се извърна мигновено. Развика се, закрещя. Мохамед извади пистолета и го изпразни напосоки.

В това време Пири бързо потъваше. Когато достигна десет метра, той се изправи и продължи да се носи на тази дълбочина с ускорени тласъци на краката.

Неочаквано някаква сянка премина над него. Обърна се на гръб и я видя. По повърхността се хлъзгаше малка лодка. Две гребла в бърз нетърпелив размах потъваха и изчезваха от водата.

Пири стисна зъби.

Ех! Ако имаше кислороден апарат, от онези, старите, от войната, които не пускат мехури. А сега? Накъдето и да свърне, преследвачите от лодката ще го открият.

Отклони се вляво — и лодката сви натам.

Да бяга към острова? Но нали ще издаде скривалището. А там е Джордж, болен на легло, там е Херкулес, който още не се е съвзел, там е Рикардо… а на него не можеш да се довериш… Там са и чужденците, които дебнат да се измъкнат…

Трябва да ги заблуди, но как? Неговият въздушен запас ще свърши скоро, а ония могат да го следват, докогато искат.

Изведнъж нещо плесна във водата, някакъв кръгъл предмет, който бързо потъна.

Преди съзнанието му да прецени, усетът на военния водолаз стегна мускулите му. Сякаш сами, преди заповедта на разума, те извиха тялото му и го понесоха устремно назад, по-далеч от пресрещащата го опасност.

В следния миг бомбата избухна. Взривната вълна го преобърна, разтърси дробовете му, зашемети го. Но той още беше жив, още мислеше, опитваше да се спаси.

Как? Как? Предателските мехури продължаваха да бележат пътя му с кипнали жалони. Лодката отново се насочи след него като безпощадна акула, по-страшна от акула. Ето, втора бомба потъна бързо. И той пак свърна назад… Всъщност защо ли бяга? Защо не се отпусне, да го настигне черната топка?… Може би е по-добре така, наведнъж — най-сетне отдих… След всичко… Но не! Друг път може, не и сега! Сега е длъжен да достигне острова, да ги предупреди… Те трябва да се спасят… Не са като него… Има защо да живеят…

Лодката продължаваше да го следва. Така една нощ го гониха пред базата на германските подводници — с подводни бомби. Сега пак. Нищо, че са по-малки бомбите… Досетлив е този разбойник Мохамед. Също като акула — упорита, зла…

Изведнъж радостна мисъл блесна в съзнанието му. В тази игра на живот и смърт той беше открил нов ход.

Чадърът?

Пири го разтвори, вдигна го над главата си. Въздухът от акваланга се сбра под чадъра. Задържа се и въздухът от второто издишване, от третото…

Стана му смешно, радостно и смешно. Ако биха могли да го зърнат другарите му така, с чадъра под водата, като че ли се пазеше от дъжд. Дъжд под водата. Нелепо! Но нали вършеше работа? Той продължи да се носи навътре в морето, за да заблуди преследвачите.

Лодката изостана, стопи се в синия блясък.

Но пълният с въздух чадър почна да го тегли нагоре. Пири едва се задържаше под водата. После чадърът се обърна. Въздухът излетя към повърхността в няколко големи мехура.

В същия миг насреща му изплува гигантска сянка.

Дали не е китовата акула, за която загатнаха другарите му?

Страхотна, почти кубическа глава като плаваща канара — а отдолу щръкнала грозно, заплашително тясна челюст, осеяна с редки едри зъби!

Кашалот!

Видял ли го е с малките си очички? Или го е хванал с чудния си природен ехолот?

Пири опита да се отклони от пътя му. Чудовището също отби натам.

Ами сега?

Ако го сметне за главоного, своята обичайна плячка, за някакъв особен, четирирък калмар? И ще го нагълта ей тъй, на една хапка… Вярно или невярно, но така говори историята… Преди много години един кашалот разбил някаква китобойна лодка, ала не можал да се спаси. Друг харпун го довършил. Вдигнали го на палубата, разсекли го и — чудо! — от стомаха му извадили жив матрос от обърнатата лодка. Престоял в стомаха му повече от час. Вярно или невярно — това е без значение… Сега наблизо няма китобойци, няма кой да разпори чудовищния корем…

В последен отчаян опит с ръце и крака Пири се носеше из синята бездна, а след него леко, уверено го настигаше озъбената четириметрова челюст…