Петър Бобев
Заливът на акулите (14)

XIV

„Старата сирена“ пусна котва зад скалистия нос на север от Залива на акулите. Водата се синееше бистра и прозрачна. Виждаше се как котвата потъва бързо, позеленява и почернява, докато рогата й се вкопчиха в кораловата мозайка на дъното.

Докосната от котвата, от дъното се отдели едра сянка, която се издигна нагоре в плавна спирала. От безделие водолазите се струпаха до парапета.

— Акула-чук! — позна я пръв старши водолазът Рам-Синг.

— Много са любопитни! — додаде Тенг-Си. — Каквото и да стане, плисне ли котвата или скочи човек в морето, те идват да проверят. Не пропускат.

— Оглеждат си царството — поясни Рам-Синг.

Рибата изплува до самата повърхност. Острият й плавник изникна заплашително над вълните. Омразата на всеки водолаз по света към целия акулин род раздвижи гмурците. Те награбиха харпуните и канджите и се наведоха през борда, готови да ги забият в черното туловище зад чукообразната изкривена глава.

Внезапно някой се провикна:

— В устата й харпун!

Мохамед бен Юсеф се взря в тъмната сянка.

— Значи, се е срещала с хора. Види се, българският капитан не ни е излъгал.

Акулата сякаш разбра заплахата, която я дебнеше. Изви се рязко и отплува в морето. Вълните я повдигаха и отпускаха плавно, а гръбната й перка все още стърчеше отвън.

Мохамед бен Юсеф и Н’Круга отидоха с лодката до брега на разузнаване.

Само след пет минути двамата се изкачиха навръх скалата, отдето блестеше целият залив, затворен от двата скалисти носа и черния откос на тинестия бряг. Сред разлюляната повърхност из кобалтовосините дълбини изплуваше розовият конус на малкия остров, нагизден с дантелената яка на прибоя. А отвъд, на изток, се стелеше океанът, жив, неспокоен — задрямал великан, под чиято атлазена кожа се диплеха в ритмични тръпки невидими могъщи мускули.

Сред залива се поклащаше лодка. Мохамед бен Юсеф насочи далекогледа. В миг лодката изпъкна в обектива, на стотина разкрача пред него. Вътре се виждаха трима души, улисани в работа.

Арабинът подаде далекогледа на помощника си:

— Познаваш ли ги?

— Нашите птиченца! — плесна с ръце негърът.

— Има някой под водата. Следят го.

Изведнъж той грабна далекогледа и го насочи към острова.

— Нека ровят! Колкото повече, толкова по-добре! Все е за нас!

Скалистият масив изпълни светлия кръг на обектива, пуст, неприветлив — само орляци чайки. Обаче долу, до водата, една тъмна сянка издаваше входа на пещерата.

— Островът на Мохамед бен Юсеф! — вирна глава арабинът.

— Пиратът? — запита Н’Круга с тон на неподозирано уважение и завист. Защото той нямаше в рода си такъв герой, нямаше с кого да се похвали. И дядо му, и прадядо му са били роби, безправни роби от Брега на пиратите. Вадили са с мехове вода от кладенците, за да поливат господарските градини, копали, орали. Сега Н’Круга не е роб, казват дори, че е свободен, но все пак… Ето, Мохамед бен Юсеф има кораб, негов, собствен — прави, каквото си ще, а Н’Круга се мъкне подире му като куче. Не е роб, но пак като роб…

Унесен в тези горчиви мисли, Н’Круга не чу какво му говореше капитанът.

— Не се заплесвай, черна муцуно! — сръга го арабинът.

Н’Круга показа белите си зъби:

— Там ли е златото на пирата? Него ли дирят?

— Злато няма, а нещо друго, по-ценно…

Мохамед не довърши. Друго привлече вниманието му.

Лодката внезапно заплува. Край нея заиграха делфини. Екна гърмеж, втори.

— Да не би пък да ловят делфини? — озадачи се Н’Круга.

Мохамед бен Юсеф го прекъсна:

— Сега това не е важно. Важното е, че имат оръжие. Мак Фарен е стар негодник. Навярно се е подготвил за всичко. Но едно не знае — не познава Мохамед бен Юсеф.

И спокойно, уверен в себе си, се обърна към негъра:

— Слез долу! Предупреди ги! Никаква стрелба, никакви викове! Да наловят риба. Аз ще постоя тук, после ти… Ще ги дебнем.

Н’Круга, пъргав като леопард, се спусна към катера, а Мохамед се нагласи удобно сред каменните блокове. Слънцето печеше немилостиво. Скалите лъхаха нетърпима жар. Но арабинът, роден и израсъл в зноя, сякаш не ги усещаше.

Мисълта му преценяваше, диреше, плетеше мрежата, в която щеше да заграби баснословното богатство.

Самуел го излъга още тогава, когато го прати след Мак Фарен. Всеки знае, че Самуел е човек на Диамантения синдикат. Той урежда скритите им сделки. А синдикатът не се интересува от друго. Значи, Мак Фарен не дири петрол. Не дири и бисерни миди. Мохамед се бе досетил отдавна, но мълчеше, не бързаше да го споделя с хората си. По-добре да не знаят. Но не пропускаше случай да претърси дъното, да напипа синята тиня.

Значи, тук, в краката му до легендарното островче! Островът на пирата Мохамед бен Юсеф! Старинна легенда, от която погледът се замъгля, гърдите задишват по-дълбоко, очите заблестяват от гордост… Мохамед бен Юсеф — правнук на пирата Мохамед бен Юсеф… Двадесет години кръстосвал океана пиратът, всявал ужас по целия африкански бряг. Никой не дръзвал да се мери с него. Посичал на място неверните, хвърлял ги на акулите, жените отвеждал робини… Цели кервани робини към знойна Арабия. Натрупал купища злато, коприна, чер пипер. Тогава европейците плащали ока сребро за ока чер пипер… И канела, индиго, бисери! А в харема му, зад железните решетки — най-хубавите жени от цялото крайбрежие. Красавици, недокоснати от слънчев лъч — и чудните им вани под мраморните колони, вани от черупките на сахала, тези огромни миди, които неверните наричат тридакна… По-богат и по-могъщ от султана… Но подочул той, че другите му завиждат, кроят нещо. И решил да скрие богатството си. Богатство е това, трябва да се пази! Не умееш ли, ще отлети при други. И една нощ корабът му опънал платната, натоварен до люковете. Отплувал само с най-верните си хора. Дни и нощи порили вълните на юг и все на юг, като отбягвали всяка среща с други кораби. Най-сетне — ето и Залива на акулите! Може би отдавна опитният пират е оглеждал скалистото островче, може би му се е удавало да проникне в пещерата, когато приливът е откривал входа й, и спасителната мисъл е съзрявала в съзнанието му. Корабът пуснал котва, свил платната. Закипяла трескава работа. Робите разкъртили пещерата, изгладили стените, вкопали масивната врата, после пренесли сандъците, наредили ги един връз друг, задръстили скривалището. А Мохамед бен Юсеф стоял настрана и гладел доволно брадата си. В черните му като въглени очи пламтели хитри огънчета. Радост и в същото време предвкусвана наслада, че скоро това несметно богатство ще му принадлежи изцяло, без да го дели с други, с онези глупаци, които надзъртали с алчни погледи… и наивно вярвали, че и те са съдружници.

Мохамед бен Юсеф младши неволно се унесе. Сякаш не далечният прадядо, а той самият стои на корабния нос, подпрял ръка на извития ятаган, и крои честолюбивите си планове. Сякаш той самият дебне как да се отърве от нежеланите съдружници, от потайния, привидно послушен помощник, който все крие нещо зад угодливата си усмивка.

Сладостното видение трептеше пред очите му… Ето, робите отнасят и последния сандък. Мохамед бен Юсеф заключва сам желязната порта, привързва тежкия ключ със златна верижка на врата си. Корабът издига платната, приливът запълва пещерата. Дълго старият пират стои на мостика, загледан в отстъпващия остров, докато върхът му потъва в огъня на залеза. Тогава дава мълчаливия знак. Пиратите привързват за краката на робите по един камък. Писъци и клетви. После няколко шумни плясъка. Акулите се скупчват зад кърмата… Мохамед бен Юсеф продължава да се усмихва. Отървал се е от половината свидетели. Остава другата половина — по-опасната. Добре завършената работа заслужава веселба. Мохамед бен Юсеф отваря бъчва с ром, плячка от английски кораб. Коранът не забранява рома. Радостни, доволни, пиратите гуляят цяла вечер. Карат се, бият се, докато накрай се натъркалват мъртво пияни по палубата. Тогава Мохамед бен Юсеф пуска лодка във водата, поставя фитил на бурето с барута, удря чакмака. Огънчето попълзява по дългия фитил. Пиратът притичва между пияните си другари, които хъркат, бълнуват, стенат, скача в лодката и грабва веслата. Нощта е черна, а морето свети като мляко. Това предвещава буря. Но вече е късно за връщане. Корабът хвръква във въздуха, разпада се на хиляди трески като изригнал вулкан. После — отново тишина и мрак! Беглецът опъва платното, затваря блажено очи. Сега съкровището е негово, само негово! Никой не го знае! Какво струва един кораб, какво струват десетина пирати? Бурята скоро връхлита, смита в морето мачтата с платното, завъртва го в бесния си порив. Цяла нощ вълните си играят с него, подмятат го върху ревящите си гриви. Мълниите непрекъснато тъкат по небето огнени мрежи. На разсъмване в далечината сред бялата пяна изплува скалистият остров. Нещастникът се изправя, поема веслата…

Пороят на спомените, веднъж отприщен от близостта на сегашното съкровище, продължаваше да владее правнука Мохамед бен Юсеф, да изтласква в съзнанието му случка след случка, картина след картина, тъй както ги е възсъздала и доукрасила легендата…

Старият пират вижда озъбения риф в последния миг. После всичко се развива с шеметна бързина, като кошмарен сън: разбитата лодка, вълните, които го подмятат окървавен и обезсилен, непосилната борба със стихията, обливаният с пяна тунел, стъпалата и желязната врата. Корабокрушенецът я отваря и припада сред богатствата си…

Мохамед бен Юсеф младши, контрабандистът, разтърка очи, стисна зъби и заслиза надолу. Повече не искаше да си спомня. То беше досадно, глупаво…

Под него, сред залива, лодката стоеше неподвижно. Време беше за ядене. Н’Круга вече можеше да го замести.

Още щом стъпи на кораба, арабинът усети, че нещо е станало в негово отсъствие. Затова никак не се учуди, когато негърът застана до него на палубата и заговори:

— Момчетата искат…

И преглътна. Не посмя да се доизкаже.

Мохамед бен Юсеф не се обърна. Само прецени как най-бързо да измъкне пистолета. Колко пъти само на тази предвидливост той дължеше живота си. В техния живот често всичко зависеше от едно бързо движение. Кой по-напред?

— Какво искат гълъбчетата? — процеди той през зъби.

— Смятат, че е опасно. Не като контрабандата — три години в мината и после отново. Сега може и животът…

— Може! — потвърди арабинът.

— Затова искат още.

— Какво?

— Да делят — половината за тебе, половината за нас.

— Да делят? — извърна се рязко Мохамед бен Юсеф, но като видя как трепна помощникът му, избухна в смях. — Само това ли? Че същото мислех и аз, но се тъкмях да ви изненадам.

Притихнали върху кубрика, додето траеше разговорът, от вълнение спрели да дъвчат бетела, малайците изведнъж зашумяха радостно.

— Само не разбрах какво да делим? — привидно наивно запита главатарят.

Н’Круга се усмихна доверчиво:

— Плячката! Мак Фарен събира нещо, нещо скъпо. Сещаме се и ние…

Мохамед бен Юсеф може би за пръв път прегърна помощника си през рамо.

— Досетливи сте. И аз мисля така. Има нещо. И ние трябва да го пипнем…

Негърът го пресече:

— Сега можеш да ни пратиш и срещу дявола. Само кажи!

Мохамед бен Юсеф добави:

— Да поговорим тогава!

Трябваше да го предразположи, да притъпи подозренията му от щедрото съгласие.

Той сви вежди.

— Но да остане между нас!

Негърът кимна.

— Кажи ми — приведе се арабинът към ухото му, — защо ни пратиха ония тук? Сещаш ли се?

Н’Круга зяпна в недоумение, а Мохамед добави:

— Да очистим Мак Фареновата шайка. А защо? Навярно знае нещо важно. Значи — който знае това важно нещо, е враг на синдиката и той го унищожава. Добре. Но и ние знаем същото…

Помощникът му го гледаше с ококорени очи, все още непроумяващ.

— Тогава… След като свършим работата, ние трябва да изчезнем… И никой вече няма да знае…

— Така е! — опомни се Н’Круга. — А що да сторим?

— Да пипнем каквото може и — дим да ни няма!

— Къде?

— Където и да е! С пари можеш да идеш и в рая.

— И негър ли?

— Щом плащаш, не е важно бял ли си или черен. А сега бягай на скалата и си отваряй очите! Мисля си — отде ли вземат вода? Гледай да разбереш това! Може и без бой да ги пипнем.

Н’Круга се ухили доволен и скочи в лодката. Само след пет минути Мохамед бен Юсеф го видя как се заложи сред скалите с далекогледа пред очи. Навярно се усмихваше, предвкусвайки сладостта на богатството, с което няма значение бял ли си или черен…

„Глупак! — помисли си арабинът. — Не познаваш потомъка на пирата. Не знаеш девиза ни, че никога с никого не делим.“

Мохамед бен Юсеф няма да сгреши като своя прадядо. Не е трябвало да потопява кораба далеч в морето. Можеше да го стори до самия бряг, да няма риск. А той, божем стар пират, опитен морски вълк, се оставил да го изненада една нищо и никаква буря. Не е било леко, изживял е много: глад, жажда, страх. Кой знае колко пъти е опитвал да преплува залива, да се довлече до брега, но акулите са го връщали назад… И когато подир една година случайно оцелелият Хюсеин, помощникът му, достигнал острова, намерил само костите на своя капитан, загинал сред приказното си съкровище. Хюсеин пренесъл сандъците на кораба си, ала техният звън възбудил алчността на хората му. В бунта те го хвърлили в морето… Така завършваше легендата…

Вярна или невярна, Мохамед бен Юсеф щеше да извлече нужната поука. Поука — умна и полезна: да не дели с други естествено, но преди това да обмисли всичко. Бавно и търпеливо. А после — честен гражданин… Богатият е винаги честен…