Петър Бобев
Заливът на акулите (8)

VIII

Мак Фарен крачеше замислен из влажното подземие. Понякога от тъмната килия долитаха глухите стонове на Рикардо, който още не бе дошъл в съзнание.

Мак Фарен посегна да прибере пушките в своята килия, но махна с ръка и ги остави на мястото им. Впрочем то беше безсмислено. В пещерата пушките не служеха за нищо. Ножът беше по-опасен, особено удар в гърба или насън.

Стори му се, че някой се изкачва по стъпалата. Отвори желязната врата, надзърна вън. Не! Само така му се бе сторило. Погледна часовника си — петнадесет минути! Само петнадесет минути, а сякаш цяла вечност!

Затвори вратата. Прибра се, закрачи пак нетърпеливо. Отново погледна часовника.

Откъм килията долетя болезнено извикване:

— Шефе, шефе!

Мак Фарен влезе вътре и запали фенерчето.

Рикардо лежеше върху нара с вързани ръце и крака.

— Шефе! — прошепна той с пресъхнали устни. — Развържи ме!

Англичанинът седна на столчето.

— По-напред ще поговорим!

— И аз чакам да говорим — само ме отвържи. Този проклет негър ме е стегнал така, че ще ми среже жилите…

Мак Фарен поклати глава:

— Ти го заслужи!

Рикардо замълча. В тъмните му очи само за миг блесна лукава искрица и угасна. Погледът му отново взе предишното си изражение — някак примирено, дори безразлично.

— Да не се караме. Заради тези двама, новите… Защо ни са? Само да намалят дяловете ни.

— Няма да ги намалят, а ще ги увеличат — отсече Мак Фарен. — Прекрасни водолази!

— Но защо ни е повече? Малко ли е това, което сме извадили досега? Да делим и — всеки по пътя си!

Мак Фарен скочи.

— Не споменавай повече тази дума: „Да делим!“ Аз ще кажа кога ще делим! Да сме на ясно!

— А докога? Ето, двама от нас изчезнаха. Как, къде? Не искам да бъда третият… Не искам… Стига, богати сме вече… Стига съм излагал живота си…

— Твоят живот! Та какво е той пред милионите, пред отмъщението, което чакам… Искам още, цели купища… купища… Аз вече не мога да слизам в дълбините — тази проклета язва и това замайване, и ушите, тези чести кръвоизливи… Ти също, сърцето… Изхабихме се, прекалявахме… А само Херкулес не е достатъчен… Ето, затова ни трябват новите!

— Не те ли тревожат тъкмо те? Какво дирят насам? Рибешки фотографи… А ако избягат — после?

— Няма да избягат! Имам честната му дума!

Рикардо се разсмя, но въжетата отново се врязаха в ръцете му и той изохка:

— Честна дума! Какво струва някаква си честна дума?

— Пфу! — сгърчи устни Мак Фарен в презрителна гримаса. — Наистина какво разбираш ти от честна дума?

— Аз ли не разбирам! — кипна засегнат Рикардо. — Аз, дон Рикардо Хуан Алварец дос Сантос. Изведнъж станах неподходящ за тебе, след като дойдоха тези учени и биолози… А преди това бях добър…

Мак Фарен се надвеси над него:

— Какъв е този тон?

— Ей такъв! Преди това не се бяхме уговаряли да вземаме нови хора…

— Това е моя работа…

— Не само твоя! — опита да се надигне Рикардо. — А и моя… Защото, ако ни издадат, аз ще увисна на въжето…

Мак Фарен скочи и пак отвори външната врата. После се върна назад. Седна умислен. Мисълта му явно не беше тук.

— Мислех, че си забравил — додаде той внезапно. — Но виждам, че няма нужда да го напомням… Йоханесбург… кръчмата „Белият слон“… полицейският сержант с ножа в гърба… Или…

— Спри! — изхриптя Рикардо. — Стига!

Англичанинът отвърза въжетата.

— Сега може да станеш. Раздвижи се! Смятам, че ще бъдеш по-кротък, нали? Премного зная за тебе…

Рикардо се извърна, седна, протегна схванатите си ръце и крака.

— Твоя работа! Аз обаче все мисля така — ако им пусна по един в тила… По-добре ще е, по-сигурно, без риск… Някакви непознати, честни, казваш, та те са най-опасните, никога не можеш да се спазариш с тях…

Мак Фарен го пресече нервно:

— Ще рискуваме. Такъв е нашият живот. Или ще излезем оттук богати, с такова богатство, каквото светът не е видял… И тогава… Тогава… Този негодник Медузата с цялата му компания ще рухнат, ще се валят в краката ми… Ето, за този час живея… Или пък ще измрем… А дотогава ни дума за спиране. Чу ли? Ни дума! Така се разбрахме още в началото, затова ви взех все такива, пропаднали, гонени…

Някой потропа на желязната врата. На два скока Мак Фарен се озова до нея и я дръпна назад. В пещерата се вмъкнаха залитащи от умора Пири и Богдан, понесли на ръце безжизненото тяло на Владимир Русев. Зад тях, с разтреперани крака, като си помагаше с ръце, допълзя до умокрените стъпала и Херкулес.

Мак Фарен ги огледа поред, преброи ги повторно. Да, всички се връщаха, всички! С въздишка на облекчение той ги поведе към пещерата.

Оставиха ранения в стаята на Мак Фарен и Богдан долепи ухо до гърдите му. Сърцето биеше. Слабо, на неравни промеждутъци, някак спънато, но биеше.

— Спринцовка, камфор? — запита през рамо Богдан, но всички дигнаха рамене.

Няма що, трябваше да го оставят в покой, да изчакат здравото му тяло само да се справи.

Богдан седна на леглото до краката на пострадалия, а останалите се нагласиха кой дето свари — на столовете, по масата и на земята.

— Е? — запита кратко Мак Фарен.

Богдан поклати уморено глава.

— Не беше леко! Но нали свърши добре. Само че цялото тяло ме боли, сякаш всичките ми кости са натрошени. И тези рани от вендузите…

Чак сега Мак Фарен видя кървавочервените кръгли петна по телата на водолазите, грозна, зловеща татуировка, несъмнен белег на тежката борба.

— А чудовището? — не се стърпя Рикардо.

— О! Чудовището! — възкликна внезапно Херкулес. — То не е чудовище, то е самият дявол… Херкулес се мислеше силен, а Херкулес беше играчка на дявола… Сигурно адът гъмжи от такива… Пантера и мишка — а Херкулес беше мишката…

Цялото му тяло се разтресе, разлюля се. Тъмните му устни посиняха още повече. Очите сякаш изскочиха от орбитите.

— Толкова ръце… Само дяволът има толкова ръце…

— Я недей така! — прекъсна го Рикардо. — Стар водолаз да говори тъй!

Но Херкулес не го чу, а продължи да стене в ужас:

— Дявол, дявол!

Гласът му премина в рев, неистов вик на ужас пред страшния спомен.

— Дявол, не животно, а дявол!

Другарите му го поеха навреме и отнесоха върху леглото.

— Нервна криза! — пошепна Пири. — Случва се!

После наля в устата му ром и скоро негърът заспа, като от време на време се стряскаше и бълнуваше.

— Да спим и ние! — надигна се Пири, по-жълт от преди.

— Но какво стана с октопода? — повтори въпроса си Мак Фарен.

— Сега да спим! Утре ще говорим! — измърмори недоволно Пири, като се вмъкна в килията си.

Богдан усещаше, че и неговото тяло жадува покой след страшната схватка, след невероятните приключения на днешния ден; очите му се затваряха сами.

— Приятелят ви го уби! — обясни той, като се надигна.

— Пири?

— Да. Когато всичко изглеждаше загубено, а Херкулес и аз се задушавахме в ужасната му прегръдка…

През отворената врата се дочу тракане на шишета и сънливият глас на Пири:

— Голяма работа! Те го държаха за ръцете, докато аз го дебнех отзад…

Богдан погледна Мак Фарен в очите.

— Дребна работа, казва. Вие сте водолаз и знаете какво значи харпунът да се окаже по-къс. Пипалата бяха дълги пет-шест метра.

— Значи, да удължим харпуните?

— Тогава пък трудно се борави с тях. Но да се надяваме, че вече няма да срещнем подобно чудовище… И да си призная откровено. Смятам се зоолог, и то не лош. Чел съм стари разкази за октоподи-гиганти. Но все ги считах легенди. Измислици. Най-малкото преувеличения. Не за калмарите. За тях вече е известно, че достигат огромни размери… Но октоподи… Повече от четири метра… Не, досега не…

Англичанинът додаде замислен:

— Знаете ли, при нас тук — вие сам ще се убедите — всички морски същества, особено тези, които водят заседнал живот, които не пътуват много, са по-едри. Забележително едри. И коралите, и мидите, и кораловите риби… И ето, този октопод… Пък и много храна. Смесват се няколко течения — такова объркване и горе, и на дъното. Много планктон, много риба. Край рибата и акули. Затова са го нарекли тъй — Заливът на акулите…

— Това, което говорите, е интересно — прекъсна го Богдан. — Чел съм и другаде. По западния бряг на Америка, нейде между Мексико и Панама, рибите тежали десет пъти повече от рибите в другите морета… Причина? Още неизвестна.

Може би планктонът, както казвате, а може и друго — антибиотични свойства на водораслите, стимулатори или някаква радиоактивност… Прав сте. Много риба има тук — и много акули…

— О, какво знаете вие? Когато аз дойдох, беше гъмжило, дяволско сборище… После ги поразгонихме малко… Всеки ден убивахме по няколко, привързвахме им по един тежък камък и ги пускахме на дъното… От тяхната миризма живите акули бягат… Все пак… С тях се оправяме тъй или иначе, но това мекотело…

Богдан се замисли.

— И нравът му е особен — добави той. — Дързък, напада… Не е като другите, които предпочитат да се скрият. Може би големината му дава тази самонадеяност, може би друго. Главоногите растат като други низши твари до смъртта си. Значи, големите екземпляри са стари. Може би е изгубил вече пъргавината си, навярно другата плячка му бяга, а хората са тромави…

— Искате да кажете, като тигрите. И там човекоядците са или стари, или останали без зъби тигри…

Богдан продължи:

— Не съм се срещал с много сухоземни хищници. Познавам само морските. Но този октопод е опасен. Разбирам и уплахата на нещастния негър. Само другарят ви не се изплаши.

— Сблъсквал се е с много по-големи опасности.

— Ние тримата се валяхме обезсилени в тези чудовищни лапи, когато той връхлетя право към тлъстото тяло. Зарядът изтрещя, оглуши ни, грозните ръце ни отметнаха рязко, може би загубих за миг съзнание, а когато се опомних и погледнах надолу, гигантското главоного лежеше на дъното като захвърлен мех и само пипалата му от време на време се сгърчваха в предсмъртна тръпка…

— Не забихте ли и другия харпун в тялото му?

— Не помислихме за това. Трябваше да донесем по-скоро Владо.

— Разбирам — наведе глава Мак Фарен. — Но все пак… по-добре беше още един харпун…

Богдан додаде:

— Ако не беше Пири… Такава смелост, хладнокръвие!

— Ех! — въздъхна англичанинът. — Аз ли не го познавам? Две години през войната лепихме с него мини по германските кораби. Какъв водолаз! А сега…

Богдан поклати глава.

— Пропи се! — махна с ръка Мак Фарен. — Опитах да го измъкна, само че и тук Пири донесе бутилките си… Но оставете. Да спим. А той, само той знае своята мъка… Вие останете тук, при вашия приятел. По-добре е сега. Вижте, цветът му се възвръща… И още нещо — не си губете времето… Желязната врата се заключва…

След това предупреждение, дружелюбно и решително, той се върна в другото помещение при Пири, откъдето се носеше неравното му уморено дишане.

Рикардо също се надигна. Вмъкна се при негъра и се мушна под одеялото. Ала сънят бягаше от очите му. Обидата стягаше гърлото му, задушаваше го… Да го удари с юмрук, него, който никому не е простил досега… както и на оня проклет сержант в Йоханесбург… Да го бие… Защо впрочем чака? Достатъчно е само едно натисване с ножа… После отваря касата, грабва издутата кожена торба…

Сърцето му замря. И всичко ще бъде негово, с никого няма да дели. Само негово. Милиони… Да видим тогава кой ще посмее да го удари с юмрук в лицето… Имаш ли пари, имаш всичко… Ще купи пак старото имение, горе в планините на хубава Португалия, хубавото фамилно имение на толкова поколения дос Сантос…

Той отметна одеялото, надигна се, стисна ножа.

В този миг резето на вратата в стаята на Мак Фарен щракна.

Охо! Заключва храбрецът!

Херкулес се размърда. Понадигна се.

— Светлина! Искам светлина!

— Тихо де! — сопна му се Рикардо, като щракна фенерчето.

— Дяволът… пак… Душеше ме! — изхриптя негърът.

— Я спи! Нищо няма! Твоят дявол вече са го оглозгали акулите…

Но изведнъж се сети нещо:

— Трябва да спрем… стига вече… Каквото сме събрали, събрали. Да делим… Да го накараме…

— Не смея! — отвърна боязливо Херкулес. — Ще ме убие.

— Тогава пак ще слизаш на дъното и ще се боричкаш с такива дяволи… Кой знае колко много ги има…

— Не! Не искам вече! — изхриптя негърът.

— А кой знае — подметна Рикардо. — Може да ни праща нарочно, да останат по-малко, може би иска да остане само той и оня пияният.

— Не! Не може да бъде!

— Защо тогава му трябваше днес да спасяваме водолаза? Не беше ли нарочно?

Херкулес мълчеше. Може би премисляше това, което чу.

Но Рикардо не го остави. Трябваше да го убеди, да не му остави време за размишление и колебание

— И още нещо! — Гласът, му премина в едва доловим шепот. — Мак Фарен е луд, не се чуди! Ние с тебе може да сме негодници, тъй ни нарича той, но негодници нормални като всички други негодници по света, а той е истински луд. Иска още, още — за да сринел синдиката, да се валял в краката му. Чуваш ли. Диамантения синдикат, който може да купи наведнъж цяла Африка с всичките й богатства, с хората — с мене, с тебе и с него заедно… Говори за някаква медуза като за човек… Питам се, нима трябва още да му се подчиняваме…

— Тогава какво да сторим? — Гласът на Херкулес прошумя глух и неестествен.

Рикардо изсъска злобно:

— Да ги премахнем!

— Кои?

— Онези новите! Когато няма да ги има, ще почне да цени нас — най-вече тебе. Ще почне да ни слуша. И тогава ще го принудим да делим, да спрем вече и да си ходим, да заживеем човешки…

— Не знам! — запъна се пак негърът.

— И още нещо! Може пък да са шпиони… И току-виж, довтасала тук полицията… Да речем, началникът на охраната в диамантената мина…

Херкулес потръпна неволно:

— По-тихо!

Рикардо сякаш не чу.

— Той се е зарекъл да обеси със собствените си ръце оня мръсен негър, който му е спукал главата при бунта… А рече ли веднъж…

— Какво да сторим тогава? — заекна изплашен Херкулес.

Сякаш отново бе попаднал там, в онова проклето място зад телените мрежи, по които тече електрически ток, с циментовите кули и зиналите цеви на автоматите… Тогава, в този ден — забравя ли се той! — в страшния задух на африканското пладне, рудокопачите, все полуголи и гладни негри, оплескани със синя пръст, чакаха както винаги, преди всяко излизане навън, реда си за рентгеновия преглед — да не са глътнали някое кристалче… Внезапно настана смут, вдигна се глъчка… Сякаш електрическият ток от жиците се пръсна в струпаното множество. От помещението излезе Червенокосия Хари, началникът на охраната, помъкнал след себе си един разтреперан и виещ от болки негър… Херкулес го позна — позна брата си… Разбра защо го водят… Пробил дупка в кожата между пръстите на краката си и там скрил едно диамантче… Брат му се дърпаше окървавен и пищеше, а Червенокосия Хари го удряше с гумената палка по гърба, по ръцете, по главата — където свари… Херкулес сам не разбра как стана всичко… Сякаш запокитен не от неговата ръка, а от някаква невидима сила, камъкът тресна в огненокосата глава на полицая, който в миг рухна на земята… После настана такава суматоха… Вой, олелия, зловещият лай на автоматите от кулите… А сетне?… Херкулес помни само, че бягаше, бягаше като подгонена от леопард антилопа, пресрещаха го хора, стреляха, а той все бягаше… Джунглата го приюти, родната джунгла… Когато случката се позабрави, стана водолаз… Научи, че брат му умрял… Инфекция, казваха, от ножчето, с което си бе направил раната между пръстите… Тъй почна новият му живот… После дойде срещата с Рикардо в кръчмата, напиването… Какво ли бе говорил?… Но след това Рикардо знаеше за него всичко… Тогава срещнаха и Мак Фарен…

Сега накъде? — този въпрос се блъскаше в главата му като глиган в ловна яма, ровеше, виеше. — Накъде?

Там, в родината — червенокосият убиец, въплъщение на цялата власт, създадена да мачка нещастните черни копачи, а напред, в синята бездна — оня студен, жилав възел от лигави питони и злите дяволски очи, и щракащият клюн…

Накъде?

— Да ги очистим! — съскаше настойчиво Рикардо.

— Тогава шефът ще ме убие.

— Мене може, не и тебе. Каквото и да сториш, ти си му нужен… Само като ги няма… С кого ще те замести, като никой освен тебе не може да достигне дъното… Не мисли, трябва да ги премахнем, но така, че да не разбере никой…

Херкулес мълчеше.