Петър Бобев
Заливът на акулите (7)

VII

Пръв се съвзе от смайването Мак Фарен. Обърна се към другарите си, които се бяха струпали по хлъзгавите стъпала, и нареди бързо:

— Херкулес, Рикардо! Дайте аквалангите! И взривните харпуни!

Негърът се обърна, готов да изпълни заповедта, но в този момент Рикардо промърмори глухо, без да се мръдне от мястото си:

— Къде?

— След октопода! Трима сме, ще се справим.

Напред изскочи Богдан:

— Аз също…

Мак Фарен го изгледа под вежди изпитателно:

— Да не хитрувате?

Богдан почервеня:

— Аз дадох дума!

— Добре! — отсече изведнъж Мак Фарен и се обърна отново към другарите си. — Бързо! Няма време!

Рикардо отсече упорито:

— Аз не!

Богдан видя как се изпъна силното тяло на главатаря, как се изопнаха чертите на лицето му, видя зловещите огънчета в сивите му очи.

— Какво значи това? — кипна Мак Фарен и стисна юмруци.

Рикардо отстъпи крачка назад, ръката му се хлъзна към ножа, а гласът му, все тъй глух и дрезгав, додаде бързо:

— Слушай, шефе! Да се разберем! Двама от нас изчезнаха, никой не ги видя… Не искам да бъда третият… Не искам! Защо рискуваш и своя живот? Заради някакви чужденци… Може би шпиони. Остави оня на осмокракия… И без туй не можем да му помогнем… А този тук дай на мене…

Мак Фарен вдигна ръка:

— Тук аз решавам! Изпълнете заповедта, иначе… Едно-две-три!

Юмрукът му описа светкавична крива и в следния миг Рикардо рухна без стон в краката му.

Мак Фарен посочи с поглед:

— Херкулес, отнеси го горе и му вържи ръцете!

Негърът послушно метна безжизнено отпуснатото тяло на рамото си, а Мак Фарен изтича напред. След минута той се върна, натоварен с три екипировки за спускане. Остави ги до краката си и посегна да надене въздушния апарат. Но Пири го спря с ръка.

— Нека аз! Нали знаеш — това диря, такова преживяване. Само тогава забравям…

— А ромът? — поколеба се другарят му. — В ред ли е главата ти?

— Ще мине, щом се потопя…

Само за една минута тримата плувци се стъкмиха, грабнаха дългите четириметрови харпуни с избухливи наконечници и се гмурнаха под водата.

Пет метра, десет, петнадесет, двадесет!

Сега вече не важеха никакви водолазни правила. Какво значеше някакво спукване на ушните тъпанчета или кръвоизлияние пред спасението на един човешки живот?

По-бързо! Все по-надолу!

Вън от пещерата светлината нарасна, но след това, с потъването в дълбочината, отново намаля. Под тях се надигаха настръхналите храсталаци на коралите, грозни, недействителни като мъртви градини. Хищните им цветове дремеха сега, свити в малки разноцветни пъпки в очакване на нощта, когато щяха да разцъфтят отново в цялата си прелест. И само тук-там се осмеляваше да надзърне самотна пъстра рибка, уплашена от октопода.

Ето го!

Съзрял го пръв, Богдан го посочи на спътниците си с разтуптяно сърце. В синята нереална далечина, която преливаше пред очите му във всички оттенъци от гълъбово до тъмното индиго, едва се долавяше като дим размазаната сянка на отстъпващия похитител.

Тримата размахаха по-бързо плавниците. Бледият силует на чудовището взе да потъмнява, да се уплътнява — все по-ясен, по-заплашителен.

А отгоре, високо над главите им, бучеше побеснелият ураган. Макар и с притъпена ярост, вълните достигаха и тук, до тази дълбочина. Поемаха телата на плувците и ги подмятаха нагоре-надолу из разлудяната тюркоазена стихия. Нагоре-надолу! Странен, замайващ танц, от който главата забучава, силите отпадат, сякаш някой те блъска с невидим юмрук в корема, ритмично, безпощадно.

Тогава и гигантският осмоног ги съзря. Застоя се за миг, увиснал неподвижен в бездната, после с рязък тласък на водата от мантийната си фуния отскочи срещу тях като изстреляна ракета.

Нападението беше толкова неочаквано, че хората нямаха време да съобразяват. Само им се мярна огромната китка на пипалата, сред която висеше безжизненото тяло на Владо, после всичко се сля в някаква бясна вихрушка от размятани гигантски змии.

Внезапно силен гръм разтърси водата, блъсна ги в гърдите. Харпунът на Херкулес бе попаднал в едно от пипалата и сега то се гърчеше сред тях като чудовищен червей, който потъваше бавно в дълбините.

След това главоногото отскочи назад. Струята на водната му помпа размята встрани оглушените от гърмежа плувци. Изпръсканата чернилка полепна по водолазните маски. Хората сякаш ослепяха. Докато изтрият зачернените стъкла, октоподът побягна към скалите. Но те го догониха скоро. Първият успех ги бе окуражил.

Черният облак се разсея и отдолу се провидя морското дъно, подобно на заскрежена гора, над която пърхаха като странни зимни пеперуди орляци риби.

А това? Каква е тази едра риба с такива особени перки, като крака? Нима е…

Богдан решително отвърна глава. Сега той не беше биолог, а само едно — другар, който трябваше да помогне…

Неусетно бяха достигнали отвесния варовиков бряг, който заграждаше залива от юг. Той изникна насреща им, обрасъл с корали, прояден от черните отвори на пещерите — зловещи, грозни като очните дупки на череп.

Октоподът се спусна към дъното, залови се с няколко пипала за неравната скала и се приготви да срещне упоритите преследвачи. От цялото му тяло лъхаше злоба и сила, някаква неизразима сила, от която гъвкавите му ръце се свиваха в неудържими тръпки. В изпъкналите му зеници припламваха зловещи пламъчета. От гняв по тлъстото му тяло пробягваха на мълниеносни вълни тъмни ивици. Той целият беше нащрек като дебнещ тигър — въплътена злост и коварство.

Без никакъв знак, разбрали се само с очи или дори само с мисъл, тримата водолази се спуснаха към дъното. Струваше им се, че тъй, стъпили на земята, свикнали със земната близост, ще имат повече сила, опора за решителния замах.

Богдан леко опря с крака в тясна мадрепорова площадка. И неволно потръпна, сякаш това не беше една обикновена колония от корали, а нещо друго, невероятно… Но какво именно? Изведнъж той се сети. Приликата беше поразителна. На дъното, сред редките проскубани водорасли и сгърчените анемонии, сякаш лежеше оголен човешки мозък, гигантски мозък, нарязан от разбърканата плетеница на мозъчните гънки, нещо смущаващо, неправоподобно — жив, мислещ, усещащ мозък.

После отскочи напред, стиснал харпуна, задъхан от вълнение. Само бегло му се мярнаха зиналите черупки на двуметрова тридакна, заприличали на две долепени вани, особени, накъдрени вани, внезапно хрумване на чудат майстор. За миг светна като блед ореол седефеният блясък на вълнообразните й ръбове, сред които се плакнеше лениво кървавочервената й мантия. Една дузина меки рачета-пинотерес побягнаха бързо настрани да се скрият зад яките черупки на величествената си закрилница.

Богдан вече се намираше на няколко метра от октопода, който дебнеше, заловен за скалата. Едва сега той разбра колко трудна ще бъде борбата. Беше срещал много главоноги, но подобно чудовище за пръв път виждаше. Дори не бе допускал, че може да съществува. Пипалата му безспорно бяха по-дълги от харпуните им. Как тогава щяха да нанесат смъртоносния удар в тялото? А всеки друг удар би бил безполезен…

И все пак — трябваше да нападне. Защото там, в сгърченото пипало, близо до грозната папагалска човка, лежеше отпуснатото тяло на другаря му.

Впрочем дали още беше жив? Не беше ли напразна цялата борба, която повече приличаше на самоубийство в името на нещо… Какво именно? За Богдан това беше приятелството, но за оня чудак, за пияния Пири — какво значеше за него тази саможертва?

Из гълъбовия полумрак над главите им, подобен на мъгливо небе пред изгрев, кръжеха като орляк лешояди десетина сини акули, привлечени от вкуса на изтичащата от раненото мекотело безцветна кръв.

Богдан пристъпваше бавно напред. От лявата му страна дебнеше Пири, а Херкулес, лишен от харпуна си в предишната схватка, се придвижваше зад тях, стиснал в ръка дългия водолазен нож.

Колко бяха жалки срещу тая стихия от сила и пъргавина!

Изведнъж октоподът отблъсна плячката си и се изправи върху дългите змиевидни ръце, настръхнал хищник, готов всеки миг да връхлети срещу дръзките нападатели. В очите му искряха зелени огънчета. Такава дива стръв, сатанинска злоба!

Богдан затаи дъх, хипнотизиран от тези нечовешки и в същото време тъй разумно човешки очи. Пири сякаш се приведе, потрепера, смазан от тяхната дива решителност. Херкулес, впил напред изцъклени от ужас очи, отстъпи залитащ назад.

След това всичко стана бързо, безредно, като накъсан филм. Както отстъпваше назад, Херкулес се спъна. Богдан видя под крака му зиналите черупки на тридакната и съобразил в миг, полетя към него. Негърът разбра какво става едва когато Богдан го дръпна рязко, а под крака му се хлопна с трясък черупката на тридакната.

Замаян, той гледаше гигантската мида, по която прибягваше, търсейки пролука да се прибере на сигурно, един рак-пинотерес.

Значи, ако не беше този бял чужденец… Може би за частица от секундата… И този жив капан, познатата мида-убийца, щеше да захапе крака му и да го задържи в своите яки челюсти, догдето… Тези челюсти, които не изпускат, щом веднъж са захапали…

Тогава връхлетя октоподът. Двамата го видяха как отскочи мълниеносно срещу тях и увисна над главите им, разперен като гигантски чадър. С рязък замах пипалата му ги докоснаха и ги стиснаха в стоманената си прегръдка.

Когато се опомни, Богдан се видя омотан от грозните уродливи ръце, някакви лигави питони, обрасли с два реда бели брадавици-вендузи, които се усукваха около тялото му и го задушаваха, а изтърваният харпун лежеше на дъното до стиснатата челюст на тридакната. Внезапно сред този гигантски змийски възел му се мярна черното тяло на Херкулес, който размахваше ръка в напразен опит да нанесе някакъв удар с ножа си. Стори му се, че чува как скърцат нейде наблизо, подлудяващо наблизо, ужасните папагалски челюсти…