Петър Бобев
Заливът на акулите (5)

V

Богдан Коев седеше свит върху походно легло в дъното на някаква естествена пещера, доиздълбана от хората в шуплестия коралов варовик.

През дървената врата, единствената връзка със света в този влажен каменен затвор, долитаха отделни фрази от разгорещения разговор, който се водеше в съседното помещение.

Коев бе изгасил джебното фенерче, което обикновено осветяваше килията му, и сега стоеше в пълен мрак. Така се чувствуваше по-добре. Сякаш само в пълната тъмнина можеше да съсредоточи мислите си след невероятните преживявания през последните часове.

Такива странни, неправдоподобни преживявания…

В момента, когато насочи обектива към акулата, отляво му се мярна човешка сянка и докато вдигне очи, той се видя обграден от трима водолази с насочени насреща му харпуни.

Отначало той не разбра какво бе станало. Водолази — в този див залив! Двама бели и един негър. При това врагове. Насочените острия издаваха недвусмислено това. Така не се посрещат приятели, дори не и непознати.

Мисълта му работеше трескаво. Да бяга. Безсмислено. Ще го настигнат. Тогава да ги нападне той? А как ще се справи с трима пъргави, снажни мъже? Навярно има грешка, някакво недоразумение, та той е един обикновен учен, чужденец, който няма врагове тук! Но как да им обясни това във водата?

В туй време водолазите му правеха знаци да тръгне пред тях, приближаваха, стиснали заплашително харпуните.

Нямаше друг изход.

Той се тласна с крака и се понесе напред, към неизвестността, в посоката, която му сочеха загадъчните нападатели, посоката, която отвеждаше все по-далеч от кораба, от приятеля, от сънародниците му.

Нима щеше да ги остави така, без следа, без никакъв знак? А знаеше, че Владо ще го търси.

Да пусне ли някаква своя вещ на дъното? Плавниците? Очилата? Ножа?

Не! Невъзможно! Закъде е без тях?

Тогава фотоапарата!

Но как? Стражата дебне всяко негово движение. Трябва да създаде суматоха, да отвлече вниманието им.

Извърна се рязко като змиорка и връхлетя срещу по-дребния водолаз. Неочакваното нападение смути за миг враговете му. Додето те успеят да се опомнят, той откачи апарата и го пусна.

После отново се врътна назад и размята лудо гумените перки. Никога преди не бе достигал такава бързина. Сякаш летеше, разсичайки синия безкрай. Но преследвачите не изоставаха, следваха го упорито, като хрътки. Личеше, че са отлични водолази. Нямаше смисъл да опитва повече. Нали хитрината му бе успяла? Никой не забеляза захвърления фотоапарат.

Задъхан, с разтуптяно сърце, той спря и вдигна ръце. Тримата водолази го настигнаха, обградиха го отново. И техните гърди дишаха учестено, и техните ръце и крака трепереха от умора.

Изведнъж единият, по-мургавият бял, се спусна върху му с харпуна. Богдан нямаше време дори да се запази. Но в същия миг другият бял замахна със своето оръжие и отклони насоченото острие. Мургавият изви недоволен встрани.

Пленникът тръгна послушно напред, следван от настръхналата стража. Нямаше смисъл да рискува отново. Навярно това бяха хора, способни на всичко…

Отпред, в синьото сияние на водата, изплува някаква бледа сянка, отвесна каменна грамада. Богдан пое нагоре, хлъзгайки се като сянка край този подводен алпинеум от нацъфтели корали, докато достигна изсечените стъпала. Мургавият бутна ръждясалата врата, която изскърца грозно, и групата влезе в пещерата. Последен се вмъкна негърът, един черен гигант, и заметна старовремското резе.

А вътре, в средната зала на скривалището, му се мярна още един белокож, подпрял глава върху груба дървена маса, на която лежеше прекатурено шише. Той дори не се обърна. Навярно спеше пиян…

И ето, от толкова време насам Богдан стоеше затворен в тясната килия и мислеше за страшното си приключение. Защо го бяха отвлекли?

Два-три пъти оттатък, в другите отделения на пещерата, избухваха остри спречквания, долитаха груби думи, закани.

Богдан започна да различава гласовете на своите пазачи. Най-често се чуваше нервният, заядлив фалцет на дребния мургав водолаз, който беше опитал да го убие при гонитбата. Отговаряше му, отначало спокойно, уверено, а после все по-сопнато, все по-раздразнено, другият водолаз. Гласът на негъра не се чуваше. Само понякога сред острата препирня на двамата се вмъкваше пиянски провлеченият бас на третия белокож, кротко, дори някак апатично, в желанието си да прекъсне тази свада.

Богдан знаеше отлично английски, език, на който разговаряха похитителите му, но не можеше да разбере нищо от единичните думи, достигащи до слуха му. Убеден беше само в едно — че спорът засягаше него, именно него! Ставаше въпрос за живота му.

И някакво непознато чувство, неосъзнат страх пред неизвестността стягаше гърдите му. Тъй, значи, стоят и подсъдимите, с пресъхнали устни и свито сърце, в очакване на присъдата. Смърт или живот… Какъвто и да е живот, каторга, мъка, но живот… Съвсем друго беше вън, във водата, сред акулите — там поне можеш да се бориш… А тук… Така глупаво им се даде. Но кой би допуснал? Все му се струваше шега, смешно недоразумение.

Колко време беше престоял в този странен затвор? Ден ли беше сега или нощ? Само глъчката отвън и глухият тътен на прибоя, от който тръпнеше цялата скала, издаваха, че времето тече, че освен този влажен мрак има и друго — живот, други същества, разплискан океан, светлина…

Само веднъж хората влязоха при него, възбудени, нетърпеливи, сетили се за фотоапарата му. Когато той им отговори, че не знае къде го е изпуснал, те го оставиха недоволни.

Чу се скърцането на резето, сетне тежката врата отново се тръшна. В пещерата останаха мургавият водолаз и пияният, който сякаш бе изтрезнял вече, но все още отговаряше неохотно на другаря си.

Мургавият все по-разгорещено опитваше да го спечели на своя страна.

— Слушай, Пири! — изкрещя той накрая. — Нима не те интересува колко души ще делят — четирима или петима?

Оня отвърна тихо, толкова тихо, че Богдан едва го чу.

— Наистина, Рикардо, все ми е едно…

— А на мене не! Няма да допусна… Нека само дойде шефът.

Значи, „шефът“ беше другият водолаз, сети се Богдан. Наистина в неговото държание имаше нещо, което издаваше мястото му сред тази банда.

— Като се върне Мак Фарен — засмя се Пири, — ще ти отговори същото… Човекът ни е нужен…

Богдан изправи глава. Ясно — човекът беше той! Щом им е нужен, значи, опасността не е толкова голяма. Вече знае как да се държи.

Скоро Мак Фарен и гигантът-негър се върнаха. От ругатните им можеше веднага да се разбере, че мисията е била неуспешна.

След това всички се прибраха да спят. Заспа и Богдан, смазан от умора и тревоги.

Когато се събуди, наоколо го обгръщаше все същият потискащ мрак. Само тътенът на вълните се бе усилил и сякаш цялата скала стенеше под ударите на връхлитащите водни маси.

Навън, в преддверието, продължаваше прекъснатият спор, отново при затворена врата, затова пак глух и неразбран.

Какво ли му готвеше тази банда? Щяха ли да го пуснат да види отново своите близки, да довърши започнатата работа…

А ако…

Внезапно вратата се отвори и на прага се изправи Мак Фарен, шефът, облечен в лек спортен костюм, чист и спретнат, някак не на място сред това влажно спарено подземие.

Той притегли дървеното столче и седна.

Богдан го разглеждаше неспокойно и се мъчеше да прочете в резките му черти участта, която му готвеше.

Какъв беше този човек? Какво диреше в тази влажна дупка сред океана? Защо го бе пленил? Какво искаше от него?

Едър, силен, широкоплещест, с мъжествено открито лице и енергична уста, той от пръв поглед печелеше доверие. Лице на смел, решителен мъж.

Но очите?

Именно там, в очите, изведнъж се долавяше нещо друго. Сиви и студени, те също гледаха уверено, право в лицето, както всички честни очи и все пак… Нещо в тях смущаваше — нещо прикривано, някакви моментни припламвания, стихийни, необуздани страсти, които всеки миг могат да изригнат… Странна сила — огорчение и гняв, и ненавист, и може би още нещо, неизвестно и неподозирано… Някаква сила — за добро или за зло?

„Именно тъй! — реши в себе си Богдан. — Или за добро, или за зло, а може би и за двете едновременно.“

— Бих желал да побеседвам с вас — заговори Мак Фарен след кратко мълчание. — Делови разговор. Имате ли нещо против?

Богдан пресрещна погледа му твърдо. Ирония ли беше това, насмешката на победителя? Не! Макар и неуместен за тази обстановка, въпросът издаваше цивилизован човек.

— Моля — отвърна той, като се мъчеше да овладее треперенето на гласа си. — Слушам ви.

Мак Фарен се приведе напред:

— Да почнем направо! Предлагам ви да станете наш съдружник.

„Аха! — досети се Богдан. — Затова Рикардо се горещеше така — колко души ще делят — четирима или петима…“

— Не ви разбирам — вдигна той рамене. — С какво ще ви бъда полезен?

— Ето с какво! Вие сте отличен водолаз. Дълго ви следих, преди да ви…

На лицето му се мярна някаква усмивка на виновност, но бързо изчезна.

— Е, няма що! Ще го нарека с истинското му име — преди да ви отвлека.

Богдан го прекъсна:

— Деяние наказуемо, нали — и по вашите, и по нашите закони?

Мак Фарен вирна глава високомерно:

— Това са празни приказки. Вие чувствувате добре, че във вашето положение тези правила са невалидни. Тук аз съм законът — следователно…

Той се изправи:

— Впрочем, вие се досещате, че съществуват две алтернативи — само две… Или съдружник, или… Смятам, че сте ни разбрали? В тази обстановка, при всичко, което знаете за нашата работа…

Богдан погледна в недоумение.

— Всъщност аз нищо не знам.

— О, недейте! — усмихна се Мак Фарен. — Оставете невинния израз! Известно ни е много добре с какво привлича хората този залив.

— С какво?

Мак Фарен го пресрещна с нов въпрос:

— А вие какво дирите по дъното? Не току-тъй човек слиза на четиридесет метра под водата.

— Дирех… една акула-чук… Направих й снимка.

— Само за това?

— Естествено, та аз съм зоолог. Тази снимка за мене е по-ценна от много други неща…

Мак Фарен се взря недоверчиво в лицето му.

— Това исках да разбера. Дирех фотоапарата ви, но другарите ви от кораба ме превариха. Затова през нощта заедно с Херкулес им направихме посещение. Усетиха ни и не можахме да го вземем. А бях много любопитен да разбера какво именно сте фотографирали.

— Какво друго? Да не мислите, че се интересувам от романтичното ви скривалище?

— Разбира се, че не! То е най-малко интересният обект в околността.

— Тогава?

Острите черти по лицето на Мак Фарен сякаш се поотпуснаха малко.

— Впрочем не знам да ви вярвам ли? Никому не вярвам вече. Но това сега няма значение. Вие трябва да ми отговорите — съгласен ли сте да работите с нас?

— Какво да работя?

— Като водолаз. Ще търсим нещо… А после ще делим. Половината за мене, останалото — за вас четиримата…

— Мене оставете! — надигна се Богдан. — Имам своя задача, привършвам я вече. Тези дни щяхме да тръгнем за дома. Имам близки, които ме чакат. При това и проучването ми е интересно. Полезно. По-лек ще стане риболовът. Хората ще добият повече храна…

Мак Фарен възрази:

— Те ще се оправят и без вас. Друг ще свърши вашата работа.

— Право, така е. Но ще мине време, ще се забави, година-две, а то е много… стотици хиляди тона риба годишно…

— А вие, вие какво ще спечелите от това? — прекъсна го англичанинът.

Богдан замълча. После отвърна полугласно:

— Вижте, това не съм мислил. Моята работа е да върша такива проучвания. Получавам заплата, живея не зле — и още нещо, обичам работата си, доставя ми удоволствие.

— И само толкоз! — изсмя се Мак Фарен. — А не искате ли нещо повече? Да речем, пари, купища пари, с които ще имате всичко…

Богдан го изгледа смутен. В сивите ириси святкаха отраженията на лампата, но сега вече това не бяха предишните спокойни очи, а нови, запалени от алчност — дива, неестествена алчност.

— Навярно искате да ви ловя бисери? — почти извика Богдан.

Мак Фарен се разсмя.

— Бисери! Нима изглеждам тъй глупав? Днес вадят толкова много бисери, че компаниите едва удържат цените им. Всеки миг може да фалират. Цели армии плувци се ровят по всички бисерни банки. Аквалангът ще унищожи рода на бисерната мида. Някога ще я гледаме само в аквариумите.

— Тогава? — запита още по-озадачен зоологът. — Да не сте открили на дъното кораб със злато?

Мак Фарен внезапно избухна:

— Стига комедии! Защо се правите на наивен? Нима не знаете, че…

В този миг в килията връхлетя възбуден Рикардо и заговори бързо на своя развален английски:

— Шефе, ела!

Зад гърба му се изправи черният гигант.

— Октопод! Страшен октопод! Херкулес не е виждал такъв. Бррр!

Мак Фарен мигновено изхвърча навън. Богдан също скочи, но при вратата се спря. Та той е пленник. Има ли право да излезе, да участвува в тревогите на това чудновато общество, сред което го бе захвърлил случаят?

Додето той се двоумеше пред входа, Мак Фарен дотърча и го хвана за ръката.

— Елате!

Отмъкна го до познатата желязна врата и го накара да погледне през ключалката.

Богдан доближи око до тесния отвор. От това, що видя, дъхът му спря. Огромен октопод, най-големият който можеше да си представи, бавно и уверено, сякаш съзнателно, с дива наслада обвиваше с пипалата си тялото на един човек.

Случайно нещастникът изви глава и Богдан го позна.

— Владо! — изкрещя той.

После се извърна назад и стисна ръката на Мак Фарен.

— Моля ви, помогнете! Дайте ми харпун или какво да е оръжие!

— Познавате ли го? — запита главатарят на бандата.

— Това е моят приятел, от кораба…

Рикардо изскочи напред.

— Видяхте ли, че излязох прав, като казвах, че са шпиони? Проследиха ни чак до скривалището!

— Не ме бавете, моля ви! — извика Богдан, грабна един харпун от ъгъла и се хвърли към вратата.

Но Мак Фарен го превари:

— Не така, не! Преди това ще си поговорим.

И направи знак на другарите си. В следния миг Богдан стоеше обезсилен в ръцете им.

— Нямате ли сърце? — запита, задъхан от борбата, Богдан. — Приятелят ми загива, а вие…

Без да се обърне, както гледаше през ключалката, англичанинът отвърна рязко:

— Сега не става дума за сърца, а за нещо много по-важно! За сделки, за пари, за милиони…

Рикардо отново го прекъсна:

— Какво му обясняваш? Щом толкова иска. Пусни го! Оня, осмокракият, ще се справи с двамата!

Но Мак Фарен сякаш не го чу.

— Ето моето предложение — обърна се той към пленника си. — Ще спасим вашия приятел при едно условие…

— Казвайте по-скоро!

— Обещайте да ни служите, да не правите опити за бягство.

Богдан се бе задъхал от нетърпение.

— Какво точно искате от мене? Каква е тази работа — почтена или…

Мак Фарен отсече рязко:

— Какво значение има това? Нали ще ви направи богат? Богатият е винаги почтен.

Богдан го прекъсна нетърпеливо:

— По-напред да го спасим! После ще се уговаряме.

— Не! Сега, сега! Отговорете: да или не?

Нима трябваше да приеме да работи с тази шайка, неизвестно защо, да върши може би престъпления? Какво би казал Владо?

Владо!

Той в този миг загива в онези смъртоносни обятия. И може би секунди го делят от смъртта. Секунди…

Богдан почувствува как пот облива цялото му тяло. Гърлото му пресъхна. Задуши го.

— Обещавам! — изхриптя той. — Само по-скоро!

Мак Фарен направи знак с глава и негърът го пусна. После отмахна желязното резе.

Богдан се хвърли към харпуна, но преди да го вземе, от вратата излезе Пири, мълчалив, стиснал устни в решителна бръчка, изведнъж изтрезнял. Още на прага той вдигна пушката и я изпразни в отвратителното туловище.

— Не улучих! — процеди Пири гневно, като отново насочи дулото нататък, в набръчканото чело, между двете пламтящи очи.

Но късно!

Чудовището се сгърчи, потръпна в гневна спазма, ала бързо се свлече назад към черната водна повърхност.

Додето хората съобразят какво да сторят, то се хлъзна по умокрените стъпала и изчезна в дълбините, повлякло със себе си омаломощената жертва.