Петър Бобев
Заливът на акулите (44)

XLIV

Капитан Стрезов долепи моторницата до самата скала. Богдан и Владо излязоха от закритието си и с два скока се озоваха до него. В очите на капитана блестяха сълзи. Искаше му се да ги прегърне, да ги разцелува като синове, но не можеше да направи това, та той беше мъж, при това капитан, суров моряк, затова изруга по моряшки:

— Хлапаци! Аз ще ви наредя, като се приберем!

После приближи лодката към каменния корниз, за да вземат трупа на Дъглас Пири.

— В каква каша ме забъркахте! Рапорт ще подам! И никога да не съм ви видял на кораба си! Такива земноводни! Като че ли над водата има малко опасности, та ще ги дирим и долу…

И все тъй с мърморене, едва скриващ под сърдития вид неудържимата си радост, обърна лодката назад. А в гърдите му нещо напираше, тъй му се искаше да вика, да пее, да танцува — нищо че е стар, нищо че е капитан…

— На моите години да скачам от прозорци, да бягам от участъци, да се бия с риби…

И посочи челюстта на рибата-трион, която стърчеше от дъното — все тъй заплашителна, всяваща страх.

— Какъв хубав екземпляр! — възхити се неволно Богдан. — В нашия музей нямаме такъв.

Полегнала на борд, лодката зави рязко назад, разпени вълните.

От командирската канонерка загърмя металическият глас на рупора:

— Капитан Стрезов, молим ви, отбийте се при нас!

Капитан Стрезов стисна устни. Да бяга ли пак? Не! Нямаше смисъл! Безнадеждно! Само тъй нахалост щеше да рискува.

Херкулес промълви уплашен:

— Скрийте ме! По-скоро! Не искам на този полицейски кораб! Не искам! Страх ме е от Червенокосия.

Владо се опита да го успокои:

— Червенокосия не е моряк.

— Нищо! — трепереше Херкулес. — Все полиция… Скрийте ме…

Капитан Стрезов му подхвърли с една ръка брезента на лодката.

— Мушкай се под пейката! Омотай се с това!

След няколко секунди Херкулес се сгъна в дъното, притаи се, сякаш спря да диша.

Капитан Стрезов изви кормилото и прилепи моторницата до стълбичката на канонерката. На палубата беше строен плененият екипаж на „Старата сирена“, неколцина посърнали, намръщени хора с белезници на ръце.

Командирът на бойния кораб се приведе от борда.

— Капитан Стрезов, натоварен съм да ви обясня всичко, а извинение за неприятностите, които ви причинихме, ще ви бъде поискано по официален дипломатически път.

— Охо! — вдигна вежди Стрезов. — А сега свободен ли съм?

— Разбира се! — отговори командирът. — Станало е недоразумение. Властта е била подведена от тая разбойническа банда…

И като посочи пленниците си, добави:

— Контрабанда, грабежи, убийства! По-право две воюващи банди, Мак Фареновата и Мохамедовата, между които за нещастие сте попаднали. Но добре, че престъплението беше разкрито навреме от частното детективско бюро на Диамантения синдикат. То ни насочи насам.

Владо побутна с лакът приятеля си.

— Чуваш ли кой? Синдикатът!

Командирът на канонерката се поклони още веднъж.

— Радвам се, че успяхме да предотвратим последното им престъпление, да запазим живота ви, вашия и на младите ви приятели. А сведенията гласяха, че сте убити…

Стрезов вдигна ръка до козирката.

— Благодаря ви!

После посочи трупа на Пири.

— Последната жертва. Англичанин. Няма ли да го вземете за погребване в родината му?

Командирът се разпореди веднага и трима моряци изнесоха на палубата безжизненото тяло.

Когато лодката се отдели от борда на канонерката, Богдан пошепна с пресъхнали устни:

— Клетникът! Най-сетне намери покой.

И поклати унило глава.

— Значи, тъй… Медузата постигна целта си. Двоен удар. Унищожи всички… И врагове, и съучастници… Всички, които знаеха за диамантеното находище.

Владо подметна:

— Не е допускал само, че ние ще се спасим. Нали чу какво каза командирът — сведенията гласели, че сме убити…

— Всъщност това за тях няма особено значение — прекъсна го биологът. — Ние не сме опасни. Нямаме право да закупуваме периметри.

Херкулес се измъкна боязливо изпод брезента и се огледа тревожно.

Стрезов седна до него.

— А сега, приятелю, къде да те свалим? На кой бряг?

В очите на негъра се четеше пълна безнадеждност.

— Няма къде. В мината чака Червенокосия, на пристанището — детективите на синдиката… Няма живот за Херкулес…

— Тогава?

Ненадейно черният гигант се хвърли в краката на Богдан.

— Защо не вземете Херкулес с вас? Вие не гледате кожата, а сърцето.

Богдан се обърна към капитана с питащ поглед.

Стрезов се замисли, после кимна с глава.

— Няма що!

Негърът изведнъж се съживи, сгъна бързо брезента, нави въжето на котвата и седна отгоре му, сякаш цял живот е бил все с тях.

Без да обръща глава, стиснал здраво кормилото, капитан Стрезов запита:

— А следващият ни рейс?

Владо се досети какво иска да му каже, но се направи, че не разбира.

— Какъв рейс?

— Къде ще ходим следващия път? — сопна се капитанът.

Тримата се разсмяха.

— Заедно ли? — закачи го пак Владо.

— Заедно я! Как ще пусна сами такива хлапаци?

Богдан се замисли.

— Пак тук — рече той. — Трябва да разкрия тайната на залива… Да проуча напълно това чудотворно водорасло…

Неусетно Островът на пиратите издребня, изостана в далечината. Избледня, потъна зад хоризонта и Заливът на акулите. Наоколо се ширна безкрайният океан, огромното неспокойно чудовище, по чийто потръпващ гръб просветваха като златни люспи ослепителните отблясъци на слънцето. Прехвъркаха орляци летящи риби, сякаш запокитени скъпоценни камъни. Наблизо лудуваха делфини, две сини акули се стрелкаха редом с лодката, необезпокоявани от воя на мотора, и острите им перки разрязваха вълните.

Красиви, зловещо красиви сред течния лазур!

Животът в дълбините кипеше както и преди — преди хиляди, милиони години, — сякаш нищо не бе станало.