Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Заливът на акулите
Издание: първо (не е указано)
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1963
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Лилия Илиева
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Михаил Руев
Коректор: Йорданка Киркова; Малина Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14827
История
- —Добавяне
XLIII
Херкулес се боеше, ужасно се боеше. От всички, от всичко: и от Мак Фарен, и от червенокосия Хари, и от Мохамед бен Юсеф, и от октопода. Какво щеше да стане с него? Защо не го пуснаха, както обеща Н’Круга? Защо го помъкнаха със себе си към горящия остров?
През целия си тежък живот измъченият негър не бе преживял толкова страх… Дори и тогава, когато го гонеше Червенокосия.
Но сега беше друго. Отсреща на скалата стояха безпомощни, живи мишени срещу безпощадното дуло на картечницата, единствените бели хора, които се бяха отнесли човешки с него и го смятаха човек като тях.
Нещо по-силно от разума, по-силно от страха му, нещо, за което той не можеше да си даде сметка, подобно на това, което бе станало някога в мината, някакъв неосъзнат порив го изправи от ъгъла под рубката, където се бе свил смутен и отчаян. С един скок Херкулес изтръгна леката картечница от ръцете на Мохамед и я запокити във водата.
А сега?
Мохамед се извърна рязко. Рикардо изтича от кубрика. Малайците извадиха крисовете от саронгите.
Ето и сега, както тогава, в мината, Херкулес реши мигновено. Гигантският му юмрук се стовари в лицето на арабина, който бе измъкнал пистолета си. Лявата му ръка отблъсна настрана връхлитащия Рикардо.
Малайците се хвърлиха отгоре му с рев, увиснаха като грозд върху рамената му. Херкулес се спря за миг неподвижен, непоклатим като колос.
После, натоварен с тази жива грамада, виеща и удряща купчина от човешки тела, той пристъпи крачка, две, три, изпънал като мангрови коренаци могъщите си мускули, достигна отсечената кърма над водолазната стълба и се хвърли в морето.
Изненадани от станалото, долу под водата, нападателите го пуснаха. Той им нанесе няколко зашеметяващи удара с ръце и крака и побягна навътре в морето.
Мохамед се изправи бързо. Тръсна глава и грабна изпуснатия пистолет. Проехтяха два гърмежа, повече наслука, натам, където бе потънал негърът.
После се обърна към брега. Двамата българи се бяха скрили зад скалите.
Трябваше да ги догони на сушата. Прекалено много знаеха. Той скочи в кабинката и изкрещя:
— Пълен напред!
Тогава завиха сирените на канонерките. Мохамед се извърна като ранен звяр. Бойните кораби се носеха насам с бясна скорост. Пътят за бягството беше отрязан.
— Стоп, машина! — заповяда той, като скръцна със зъби.
Канонерките намалиха ход. На картечниците стоеше в бойна готовност прислугата. Артилеристите чакаха зад оръдията.
„Навярно не дирят мен!“ — опита да се успокои сам Мохамед.
От мостика на средния кораб прогърмя през рупора гласът на командира:
— Мохамед бен Юсеф да се предаде без съпротива! В противен случай ще потопя катера!
Мохамед се извърна към Тенг-Си.
— Веднага! Белият флаг!
Канонерките приближаваха заплашително. А встрани от тях се носеше към брега една малка моторница.
Мохамед видя как Херкулес се прехвърли в моторницата.
— Мръсник! — изруга гневно той. — Друг път ще ми паднеш!
Време за губене нямаше. Уплашени, неспокойни, хората му се взираха в полицейските кораби, които ги обграждаха като в капан.
Мохамед се вмъкна в кабинката си и грабна скъпоценната торбичка.
Сега накъде?
Зад кърмата се поклащаше вързаната лодка.
Той притича по стълбичката, спусна се в лодката и натисна веслата. Издебнал го навреме, Рикардо скочи от борда и заплува към него.
— Чакай! Заедно! — провикна се той.
Вместо отговор Мохамед изпразни пистолета насреща му. Рикардо изчезна. Но след минута изплува незабелязано от другата страна на лодката и се прехвърли през борда й. Арабинът не свари дори да се обърне, когато дългият водолазен нож на португалеца се заби в гърба му. С грозен рев Мохамед бен Юсеф се люшна назад, преметна се и потъна сред вълните.
А диамантите?
Рикардо мигновено се хвърли след него.
Ето! Под премятащия се труп на арабина бързо потъваше към дъното скъпоценната торбичка.
Рикардо загреба лудо надолу. Догони я. Още малко, още малко! От синкавия полумрак се надигна близкото дъно, толкова познатият подводен пейзаж, неравна ливада, обрасла с морски треви и разноцветни храстчета корали.
Торбичката легна върху дългите шипове на един морски таралеж, които се размърдаха неспокойно.
Рикардо се насочи натам, грабна я и я притисна здраво към гърдите си.
Най-после негова! Само негова!
Изведнъж от зеленикавата мъглявина изплува ранената акула-чук, по-право долетя като изстреляна торпила, побесняла от болка и глад. От устата й все още стърчеше дръжката на забития харпун.
В бесен порив тя се насочи към плувеца, който неволно отстъпи назад пред тази дива ярост. Стъпалото му се опря в нещо меко, лигаво и — в следния миг…
Тряс!
Обезумял от болка, португалецът се обърна, забравил акулата, забравил дори диамантите.
Мощните челюсти на гигантската тридакна бяха захапали крака му.
Мида-убийца! — тъй я наричат водолазите.
Рикардо разбра. Това беше краят! Веднъж захапал, този адски капан не пуска, не пуска… В безумна и безсмислена ярост той взе да мушка с ножа си в тясната пролука между двете черупки. Напразно. Те се стегнаха още повече.
Въздухът му се свършваше.