Петър Бобев
Заливът на акулите (41)

XLI

Капнали от умора след страшното премеждие, капитан Стрезов и другарите му спаха непробудно цяла нощ. На разсъмване капитанът изведнъж скочи на крака, готов да посрещне новата опасност. От дъното на лодката стърчеше острият озъбен меч, наследен от рибата-трион, след като акулите я бяха разкъсали.

Зората настъпваше бързо, както става в тропиците, все в шест часа. Сиянието на изтока се разгаряше, плъзваше по небосвода, запалваше гълъбовата му завеса. Пламваше и океанът — отначало страхливи искри тук-там по върховете на вълните, после с разгарянето на небесния огън отделните огнища лумваха, сливаха се и неусетно целият океан се покриваше със златен каймак.

Нейде наблизо, на не повече от една миля, приближаваха няколко моторни лодки.

Стрезов насочи далекогледа. И там, сред огненото море, съзря черните силуети на три брегови канонерки.

Значи, тъй, откриха го! Успяха!

Той разтърси боцмана, дръпна матроса.

— Ставайте! Преследват ни!

И докато те, още неразсънени, се суетяха в краката му, капитанът сам издърпа котвата и запали мотора. Лодката затрепера. Стрезов я насочи бързо към брега. Водата все се чернееше. Тъмната мътилка на нощта още не се бе утаила към дълбините. Подводните скали се потулваха коварно под вълните, но Стрезов беше решил. Каквото и да стане, трябваше да се спаси, за да продължи пътя си, да свърши това, що бе намислил. Достатъчно го бе забавила борбата с рибата-трион.

От общия масив на брега се откри самотна скала, обливана от всеки пристъп на вълните. Капитан Стрезов преведе уверено моторницата, закри я зад скалата, угаси мотора.

Шумът на малката ескадра се усилваше, приближаваше. Капитан Стрезов надзърна над скалата, която го прикриваше от преследвачите му. Трите канонерки пореха бързо вълните. Командирите им оглеждаха брега с далекогледите. Прислугата на оръдията и картечниците стоеше в пълна готовност. Мерачите стискаха ръкохватките, обърнали очи към офицерите, готови в миг да изпълнят заповедите им.

— Толкова ли ги изплашихме! — промълви повече на себе си капитан Стрезов, като се смъкна бързо долу, при другарите си. — Три канонерки за трима души?

Другарите му свиха рамене. Какво да отговорят?

— Такава чест! — подметна боцманът и млъкна.

След малко корабите свърнаха в открито море. Бумтежът на витлата им заглъхна.

Стрезов отново запали мотора.

— Ще пълзим край брега! — реши той. — Ако се покажат пак, все ще можем някак да се укрием.

И поведе умело моторницата край подронените скали, в които продължаваха да се блъскат запенените вълни, да ги стържат с прозрачните си нокти — песъчинка след песъчинка — тъй от векове…

Внезапно се чу ново бръмчене и додето бегълците се опомнят, над главите им прелетя самолет, завъртя се в кръг и продължи на юг.

— Нима и самолет! — изруга капитанът. — Сега вече няма отърване!

За връщане не можеше да се мисли. Имаше само една надежда — да превари преследвачите си, да стигне до острова, който се намираше съвсем наблизо, ей там, отвъд оня скалист нос.

Той включи мотора с последна скорост. Лодката се разтресе. Витлото зави като сирена. Кърмата потъна, а носът се вдигна високо, сякаш се хлъзна над вълните. Отстрани се дигнаха две плющящи стени като гигантски отломки от меко, гъвкаво стъкло, а назад се проточи бухнала резедава опашка.

Слънцето, огромно разжарено кълбо, подскочи над хоризонта. Морето просветна — невероятна амалгама от олово и злато. Над света засияха две слънца — истинското слънце и неговото набръчкано отражение. Лъчите им се хлъзнаха над вълните, избърсаха мрака от скалистите ровини. Птиците се разлетяха с крясък.

Когато лодката заобиколи вдадения в морето нос и навлезе в залива, капитан Стрезов не можа да сдържи вика си.

Островът гореше. Високи разлюлени пламъци го обграждаха отвред, облизваха стените му. Черният му опушен конус ту изчезваше, ту отново изплуваше, зловещ и настръхнал сред огнените вълни.

Морските течения бяха разкъсали разлятата нафта и сега на стотици метри от кораловия остров пламтяха сред водата отделни самотни огнища, безреден архипелаг от горящи островчета, които едно по едно затихваха, избухваха с последни пламъчета и угасваха. Тежък дим, нетърпимо задушлив, се стелеше над залива като черна мъгла, в която лумваха кървавите сияния на догарящия пожар.

Значи — късно!

Късно!

Капитан Стрезов се отпусна отчаян на седалката. Свали фуражката. Избърса с длан челото си.

В този миг някакъв катер сви край острова и се насочи към отсрещния бряг. Отзад забучаха други мотори.

Откъм океана приближаваха с пълна пара трите канонерки, разпенили вълните.