Петър Бобев
Заливът на акулите (40)

XL

Пири се надигна от леглото, където го бе тласнал Н’Круга. Главата му бучеше, пред очите му се въртяха огнени кръгове, краката се подгъваха.

Той достигна с мъка приятеля си, който лежеше безжизнен на пода.

— Херкулес! — провикна се Пири с глух глас.

Вместо негъра на вратата се изправи Богдан. Щом видя прострения на пода човек, той грабна каната с вода и я изля върху главата му.

Мак Фарен отвори очи, загледа недоумяващ двете приведени лица. Изведнъж зениците му се заковаха в зиналата празна каса.

— Диамантите! — изхриптя той и простря напред ръце. — Къде са?

Пири отговори унило:

— Отмъкна ги Н’Круга. Но сега това не е най-важното.

И повече на себе си добави:

— А може би е по-добре…

Мак Фарен опита да се изправи.

— Лодката! Пригответе лодката! Ще го догоня…

Богдан изтича навън, но се върна след една минута.

— Няма я! Изчезнал е и Херкулес!

Мак Фарен простена:

— Значи, заедно! Заговор!

Мълчаливо, подтиснати от новия удар, Пири и Богдан го отнесоха на леглото и внимателно подложиха възглавницата под главата му.

— Боли! — изпъшка раненият, като стисна челото си с пръсти. — Тъй боли… И всичко напразно! Всичко! А да знаете колко ми струва!

Богдан постави върху темето му, където бе попаднал ударът на Н’Круга, намокрена кърпа. После отведе и Пири до леглото му, седна на столчето сред пещерата и се замисли.

Няма що, добре се нагласи сред двама ранени и отвред врагове. А единственият приятел се лута някъде из джунглата…

Мак Фарен продължи да говори унесено:

— Защо все така? Защо все неуспехи? Какво не съм опитал? Да знаете, само да знаете… Беден бях и все пак постъпих в морското училище… В класа бях пръв — и в спорта, и в учението, във всичко. Блестящо бъдеще се откриваше пред мен — успех, богатство… Медузата беше посредствен ученик, направо некадърник…

Богдан, който слушаше разсеяно тази изповед, унесен в своите тревоги, погледна съчувствено към него.

— Не говоря само от омраза — продължи Мак Фарен. — Другите го бяха кръстили така: Медуза! Не аз. Такъв беше той, и физически, и душевно — медуза! Едър на ръст, бял, рус, но някак отпуснат, женствен. Красив наистина, но женствено красив — закръглен като красавците по илюстрованите картички… А по душа — истински подлец… Доносник, подлизурко. Не само другарите, дори офицерите едва го търпяха… Но имаше друго, знаеха го всички, беше богат, от семейство на милионери… Следваше морското училище така, за слава, стара фамилна традиция… Медуза — а ме унищожи…

Грохотът на вълните ехтеше монотонно, глухо в тишината през дебелата варовита стена. Сякаш освен този каменен къс сред океана и шумящите вълни не съществуваше нищо друго. Така странно успокояващо и заплашително в същото време, грозна тревожна празнота.

Мак Фарен говореше, възбуден от безпомощността си, от несполуките, които се бяха стоварили върху плещите му, от престъпленията, които тежаха на съвестта му…

— Обичах едно момиче… Естествено, най-хубавото момиче на света… Джейн… Щяхме да се оженим, но бяхме много млади… Когато свършихме училище, избухна войната… Веднага постъпих доброволец. Смятах, че това е задължение на всеки добър англичанин… Отидохме всички. Само Медузата остана на острова. Някаква болест… И докато аз потопявах германските подводници, докато разчиствах минните полета, докато минирах германския бряг всеки миг на косъм от смъртта, той… Смятах, че браня родината, че браня и нея, Джейн, а то — аз съм бранил Медузата, бранил съм този, който ме ограби…

Той спря за малко да си поеме дъх.

— Когато най-сетне се върнах, разбрах защо писмата й напоследък не достигаха до мене… Тя се бе омъжила… Какво можех да сторя? Преглътнах, подирих работа… Но кой господар е луд да дава работа на такива като мене… Та всъщност вече не бях годен за нищо… Четири години бях играл само на криеница със смъртта. Друго не знаех… Останах водолаз… Вадих кораби, търсех нефтови залежи под морето… И струваше ми се, че съм забравил… Докато ги срещнах… Прибирах се с момчетата от работа, откъм пристанището… Бях лошо облечен… От магазина излязоха двама: той и тя… Идеше ми да потъна в дън земя… Медузата ме позна… „Как си, Джордж? Да те запозная, жена ми.“ Джейн се смути. Аз мълчах. А той сякаш не забелязваше нищо. Знаех, че се подиграва с мен. Плащаше си за някога, за училището. Потупа ме по рамото: „Не ми изглеждаш добре. Каква ти е заплатата?“ Бях идиот, че му казах. Той се разсмя: „Та моят шофьор получава повече! Я напусни и ела при мен шофьор!“ И без да го питам, добави: „Както знаеш, аз съм директор на Диамантения синдикат. Все ще мога да помогна на стария си приятел…“ Трябваше да му стоваря един в самодоволното лице, а не го направих… Стоях слисан, вцепенен. Такава обида… От тоя ден се пропих. Пиех от сутрин до вечер. От пиенето заболя и стомахът… Язвата… Вече никъде не ме искаха. Представяте ли си — пиян водолаз? И един ден открих диамантите. Съживих се. Животът ми отново доби смисъл… Значи, и аз можех да имам пари… Можех да отмъстя… Да спечеля отново и нея, Джейн… По цели нощи не спях. Мечтаех. Предвкусвах насладата на отмъщението. Щях да го опропастя. Защото моето находище е по-богато, знаех, най-богатото в света… А то… Медузата ме смаза…

Мак Фарен се надигна на лакти. Очите му блестяха отчаяно и диво.

— Защо все така? Все богатият — по-силен…

Богдан пошепна тихо:

— Вие искате да се борите срещу злото с неговите оръжия. Срещу богатството — с друго богатство… Уж срещу богатството, а всъщност пак за богатство… Разбирате ли ме?

— Не! — поклати глава Мак Фарен. — Но продължавайте! Искам да чуя какво ще ми кажете вие.

Богдан млъкна. Не, нямаше смисъл. Нямаше да го разбере.

Изведнъж Мак Фарен стисна ръката му.

— Идете си вече! Няма да ви задържам. Не искам да загинете и вие. Стигат ми другите…

В този миг някой заблъска с юмруци по желязната врата. Богдан изтича навън.

— Кой е? — запита той.

— Владо! Отвори веднага! Идат!

Богдан вдигна резето.

— Пригответе се! — изкрещя от вратата задъхан Владо. — Бягайте веднага!

— Но какво има? Разправи! — посрещна го приятелят му.

— Избягах от „Старата сирена“. Може би след пет, десет минути ще разлеят около острова бидон с нафта и ще я запалят… Дотогава трябва да сме далеч…

На вратата се изправи Мак Фарен.

— Ясно! Друг изход няма! Пригответе аквалангите!

Влезе в склада и взе две екипировки.

— Да бягам. Пред него! Пред Медузата!

Отвън долетя бръмченето на мотор, досадно, заплашително като чудовищна оса.

— Бързо! — подкани ги Владо.

Само след минута четиримата напуснаха пещерата. Богдан и Мак Фарен придържаха изтощения Дъглас Пири.

Въздухът беше наситен със задушливата миризма на разлятата нафта. Моторът бръмчеше настойчиво, съвсем близко.

Мак Фарен спря на първото стъпало.

— Благодаря ви! — промълви той тихо. — Не заслужавам… Такъв като мене… Как ще откупя вината си пред вас…

— Бързо! — прекъсна го Владо.

През отвора на тунела, над далечния хоризонт, се виждаше настъпващият изгрев, мек, сребрист здрач, който извираше от безкрая и потичаше върху смолисточерния гръб на океана.

Изведнъж водата пламна. Огнените езици близнаха водната повърхност и избухнаха в ослепителен пожар.

Четиримата се потопиха под водата едновременно. Отдолу зееше черната бездна, а отгоре пламтеше някакво кърваво небе, зловещо, сякаш бе пламнала цялата вселена. Червените отражения пронизваха водните пластове, играеха по скалите, обливаха в сатанинските си сияния кораловите храсти. И грозно, и страшно! Повече сън, трескав кошмар, отколкото действителност!

Уплашените риби, окъпани в кървавото зарево, бързаха към дълбините; коралите свиваха цветовете си и се превръщаха в безжизнени вейки; морските звезди замираха неподвижно върху плячката си. Само раците надничаха тревожно из пукнатините, като не спираха да се заканват някому с многобройните си челюсти.

Леко, неусетно, четиримата плувци се носеха под водата, по-далеч от пламтящия остров, на юг, към скалистия бряг.

Пожарът изостана назад. Над главите им отново надвисна обикновеното подводно небе, оловноблестяща коприна, тежка и неспокойна, нагъната от прелитащите едри гънки. Една след друга вълните преминаваха по своя път, все по-светли, все по-блестящи, а по разплисканите им върхове просветваха рубинените искри на слънчевите отблясъци.

Ето и отвесния каменен масив на брега, осеян с безброй зинали пещери. Сега можеха да изплават. Бученето на неприятелския катер беше заглъхнало отдавна. Вече нямаше опасност. А горе, на сушата, Мохамед нямаше да ги преследва. Не би изоставил кораба и съкровището си.

В този миг някаква сянка премина над главите им. Водолазите дигнаха очи. Сред сивия блясък на разсънващото се море приближаваше бавно, но уверено исполинският октопод. Седемте му пипала, разперени като гигантски хищни пръсти, преграждаха пътя за бягство нагоре. А бегълците имаха само по един къс харпун, три жалки пръчки срещу великанската мощ на нападащото чудовище. В бързината Мак Фарен бе успял да закачи на пояса си две бомби, но как да достигне с тях туловището на врага, как да излъже петметровите дебнещи пипала?

Нямаше изход. Единственото око на звяра засвятка нетърпеливо в зелени и червени преливащи огньове.

Мак Фарен побутна с ръка другарите си, освети с фенерчето съседната пещера и скоро четиримата хлътнаха в черния отвор. Подире им попълзяха като възел от гигантски змии пипалата на октопода.

По-навътре! По-навътре!

Тунелът се стесни. Две мурени се стрелнаха уплашени навън, а обезумелите от страх мъже продължаваха да се примъкват в мрака.

Богдан усети как някакво студено тяло, подобно на лигав гумен маркуч, залепна за глезена му. Той се извърна и замахна с ножа. Наистина — гума! Ножът отскочи, без да причини на врага му никаква рана, но пипалото все пак поотпусна хватката си. Повече не беше нужно! С рязък тласък Богдан откопчи крака си и се свря при другарите си.

Тунелът скоро свърши, задънен от каменната скала. Бегълците спряха. Сблъскаха се един в друг.

Дали хитрото зло животно можеше да намъкне в тясното отвърстие жилавото си тяло? Дали безпощадните му пипала можеха да достигнат треперещите хора и да ги извлекат един след друг навън към скърцащия клюн? Дали…

Пири дишаше учестено. Мехурите клокочеха неравномерно, почти непрестанно около него. Мак Фарен освети манометъра му. После се извърна и с очи сподели със спътниците си новата тревога. В трескавото си дишане болният бе изчерпал много скоро въздуха от апарата. Задушаваше се. Гърдите му се свиваха и разпускаха в мъчителни спазми. Щеше да издържи още няколко минути. Не повече.

А безобразните неуморими пипала шареха нейде около тях, алчни и безпощадни.