Петър Бобев
Заливът на акулите (4)

IV

Капитан Стрезов крачеше нервно по палубата, със стиснати устни, плувнал в пот. С настъпването на деня тропическата жар бе заменила прохладата на нощта. Въздухът лежеше нажежен и задушен като лъх от гигантска пещ. Вимпелът на мачтата не трепваше. Морето се бе укротило, неестествено, притихнало като езеро, смарагдовозелено, сякаш набираше сили за това, което замисляше.

Върнаха се и четирите лодки след последната обиколка на залива.

— Точно два часът! — изпъшка капитанът.

И с решителни стъпки се изкачи на мостика.

Боцманът Петров го посрещна с питащ поглед.

— Вдигай котва! — заповяда капитанът.

После хвана слушалката за машинното отделение.

— Долу, машинно!

От слушалката проехтя привичното:

— Ест, машинно!

— Пълен напред!

— Ест, пълен напред! — повтори мембраната.

Рулевият, стиснал щурвала, изправен, с разкрачени нозе, неподвижен като статуя, бе извърнал към него глава в очакване на заповедта.

При входа боцманът се спря.

— Ами момчетата?

Капитан Стрезов го пресече грубо:

— Знам какво значи два часа под водата с въздух за един час. Ако пък е слязъл по-дълбоко — за половин час… Пълен наляво! — заповяда той и като видя как рулевият превърта бързо колелото, промълви с глух глас, сякаш търсеше от себе си извинение: — Не! Нямам право заради двама души, да погубя петдесет!

Боцманът не каза нищо, обърна се и излезе навън с приведени рамене. Решението на капитана беше правилно, как можеше да му възрази? Нали тъкмо на него телеграфистът докладваше всеки пет минути тревожните съобщения за връхлитащия ураган.

Макарата заскърца припряно, опънала тежката верига, и след няколко секунди пред корабния нос лъсна тежката котва, захапала с плоския си рог купчинка синя тиня. В суетнята преди отплуването никой не я забеляза, никой не помисли какво можеше да значи тя. Вълните се плиснаха веднъж-дваж в котвата и смиха обратно в морето шепата синя тиня…

Машините забоботиха. Корабът потрепера с целия си корпус, полегна леко на борд и пое към открито море.

С ръце в джебовете на куртката си, капитан Стрезов гледаше с потъмнял поглед отстъпващия в далечината залив. Ето, най-първо потъна, изчезна зад водната кривина крайбрежният мангров гъсталак, после се стопи в омарата бухналата зеленина на джунглата. Остана да се червенее само бледият силует на далечната планина. Към хоризонта вреше прибоят край малкото коралово островче…

Нима наистина… двамата… млади, пълни с живот… с такъв младежки възторг…

Бурята връхлетя изведнъж. Няколко единични дълги вълни полазиха откъм хоризонта — настръхнали предвестници на дивата стихия — и поеха в бесния си порив срещнатия кораб. След това без преход, като експлодирала мина ревна ураганът. Въздушната вълна, страховита, неукротима, се стовари върху палубата. Въжетата заскърцаха, забравените неприбрани сенници в миг полетяха като огромни бели чайки. Вахтените моряци, превити на колене, едва се удържаха на палубата.

А вълните нарастваха всяка секунда, надигаха се цели водни планини, разбъркваха се. Вече нямаше отделни вълни, а някакъв клокочещ хаос, който се люшкаше нагоре-надолу. Корабът се катереше запъхтян по ревящите хълмове, застояваше се за миг върху кипналите им гребени, сякаш увисваше във въздуха, обгърнат от бели облаци пяна, и отново хлътваше в зиналата изумрудена бездна.

Небето отгоре продължаваше да сияе с целия си блясък. Върху побеснялата повърхност на океана светваха и угасваха милиардите отражения на тропическото слънце. Вятърът брулеше все по-настървено, замиташе изтънелите върхове на вълните и ги разбиваше на ситен прах, в който при всяко хлътване на кораба лумваше разкошна многоцветна дъга.

Стиснал до счупване слушалката, гологлав, капитан Стрезов се взираше в ревящата стихия, която се надигаше и пропадаше пред горната палуба като задъханата гръд на невиждано кристално чудовище. Водните маси, пълзящи планини от течно стъкло, връхлитаха срещу корабния нос и се разбиваха в неспиращи взривове от бяла пяна, която политаше встрани като две плющящи крила. Водните пръски шибаха по стъклата на командната кабина, стичаха се в бързи ручеи надолу, замайваха погледа.

Двама души!

Капитанът разтърка с ръка челото си.

Тази ужасяваща мисъл сякаш дълбаеше с нокти мозъка му.

Двама прекрасни младежи. Ех, няма що, единият не се върна, та това е впрочем животът, такава му беше и работата, водолаз. Все някой ден… Водолазът греши само веднъж — но другият, другият… Защо го пусна, той, възрастният мъж, улегнал уж, с опит, а то — съгласи се, поддаде се на младежкия му порив… Поне него да бе задържал…

А бурята вилнееше все по-яростна, все по-страховита. Водните грамади налитаха връз кораба с грохот, блъскаха го с цялата мощ на своите хилядотонни маси и под техния напор той трептеше като опъната струна — скърцаха въжета, мачти, парапети, стенеше целият стоманен корпус като обезумяло от страх животно. Моторното му сърце биеше ускорено, напрегнато, до спукване.

Капитанът с ужас разбра, че вече не владее кораба си. Коя беше причината? Може би напорът на вятъра или някакво неизвестно течение, нарастваща верига от странични вълни, които се блъскаха, ревяха, усукваха се в невиждани въртопи. Корабът неусетно се унасяше на борд към север. Люшкаше се лудо, сякаш всеки миг водната паст щеше да го погълне.

Изведнъж капитан Стрезов изкрещя в телефона:

— Стоп! Машинно! Стоп!

— Ест, стоп! — отговори безучастният металически глас в слушалката.

Вляво, в зиналата бездна, се мярна ръждивочервеният зъбер на подводен риф, мярна се като озъбена челюст и изчезна сред кипналата пяна.

— Пълен назад! Чуваш ли? Пълен назад!

Отдолу, от машинното отделение, сякаш от друга планета, някакъв глух глас повтори заповедта:

— Ест! Пълен назад!

Машините завиха неистово, корпусът затрепера, разпънат между мощта на хилядите конски сили в моторите и порива на стихията.

С едри капки пот по челото капитанът се обърна към рулевия, като се мъчеше да надвие рева на урагана:

— Дясно! Пълен! Пълен! Надясно!

Матросът, със замръзнало от ужас лице, като бездушен автомат повтори командата и завъртя колелото.

Но късно.

Сред рева на бурята не се чу нищо. Само се усети сблъсъкът на стоманеното тяло със скалния масив. После корабът бавно запълзя назад, по-далеч от коварния каменен враг.

Телефонът избръмча. Стрезов пое слушалката.

— Вода в трюма! — изхриптя в мембраната нечий прегракнал глас.

Капитанът прехапа устни.

А тайфунът продължаваше да беснее в своята неуморна мощ — хаос от разбъркани вериги, от полудели водни хълмове, които налитаха отвред. Зад коварния риф изригваха безредни гейзери от диамантен прах.