Петър Бобев
Заливът на акулите (39)

XXXIX

Когато челюстите на акулата щракнаха на сантиметър от лицето му, Владо изкрещя в ужас:

— Ще кажа!

Мохамед бен Юсеф се изсмя отгоре:

— Значи, омекна! Да видим какво ще ни изчуруликаш?

Малайците изтеглиха въжето.

— Е?

Владо лежеше на палубата обезсилен, треперещ от преживяното. Какво да каже? Секрета на касата. Отде ще го знае? А трябва! Да отложи това изпитание… Минута, час…

Мохамед бен Юсеф го ритна с крак:

— Хайде, не ме бави!

Владо промълви задъхан първата дума, която му хрумна. Трябваше да печели време.

— Акваланг!

— Не е вярно! — изкрещя ненадейно Рикардо.

Владо се надигна.

— Отде знаеш?

Мохамед бен Юсеф също се обърна и впери в португалеца огнения си поглед.

— Наистина, отде знаеш? — процеди той през зъби.

— Опитвал съм касата — смутолеви Рикардо, но скоро се окопити. — Много думи опитвах… Не се отваря и с тази…

— А как се добра до торбичката?

— Торбичката… Нали казах? Касата беше отворена…

Арабинът се извърна отново към проснатия в краката му мъж.

— Какво ще отговориш на това?

Владо съобрази бързо:

— Рикардо, кажи думата „акваланг“ на английски по отделни букви.

Рикардо почна да изрежда:

— Ей-кей-ви-ей-ел…

— Стига! — прекъсна го Владо. — Сбъркал си. Не с „кей“ и „ви“, а с „кю“ и „ю“.

Мохамед продължаваше да го гледа подозрително.

— Добре! Скоро ще проверим. Ако лъжеш, мисли му — ще затанцуваш пак над акулите.

Рикардо повече не се обади, стократно съжалил за необмислената си намеса в разпита.

С мълчалив знак Мохамед бен Юсеф заповяда на малайците да отнесат пленника в кубрика. Беше му хрумнало нещо друго.

— Сега да си поговорим като приятели — наведе се той над него. — Искаш ли?

— Искам! — изпъшка Владо. — Но ми развържи ръцете!

Арабинът се направи, че не го чува.

— Казваш, че си пленник на оня дявол Мак Фарен. Истина ли е?

Владо кимна с глава. Какво ли му кроеше?

— Приятелят ти също?

— Да!

— Искаш ли да го освободиш?

— То се знае!

Мохамед се удари с ръка по коляното.

— Ето що! Още тази нощ ще те пратя в пещерата. Ще избиеш англичаните, а после ще освободя и двама ви.

Владо мълчеше.

— Ще ви дам и част от плячката. Поравно.

— Ако излъжа?

Мохамед бен Юсеф сви устни.

— Толкова ли глупав изглеждам? И да те пратя, ти ще ме слушаш, като кученце ще лежиш пред мене. Капитан Стрезов е в мои ръце. Ако ме излъжеш, ако избягаш — той ще нахрани акулите…

Владо възкликна ужасѐн:

— И той ли? Как успяхте?

Арабинът се засмя доволно:

— И той, разбира се…

— Пирати! — не успя да овладее яростта си Владо. — Какво искате от нас?

Мохамед бен Юсеф изръмжа:

— А вие по-добри ли сте? Вие, европейците! Моите деди са пирати, вярно е, грабили са, но със сила, с храброст — като мъже, гърди срещу гърди. А вие — с подлост: мисионери с кръстове, търговци с ракия, а зад тях — топовете…

— Има европейци и европейци, различни. Има араби и араби, също различни…

В този миг на палубата, в тъмнината се чу глъчка. Мохамед бен Юсеф изскочи навън. Изведнъж сърцето му замря. Възможно ли бе — привидение! Дух! Но мъртвите са мъртви. Тогава този…

— Н’Круга! Ти ли си?

Зъбите на негъра светнаха сред мрака в широка усмивка.

— Избягах! От Мак Фарен!

— А Рам-Синг?

— Уби го.

— Кой?

— Мак Фарен уби Рам-Синг.

Мохамед сметна бързо на ум. По-добре беше и двамата, но и тъй не е зле. Поне единият.

— А този зад тебе? — едва сега забеляза той в тъмното спътника му.

— Това е Херкулес. От бандата на Мак Фарен. Иде при нас.

Мохамед се намръщи недоволно.

— Пита ли ме?

— Той ме отвърза. Затова.

Мохамед се наведе към ухото му:

— Да не е пратен от оня дявол?

Н’Круга поклати глава, а Мохамед продължи да го разпитва нетърпеливо:

— Поне успя ли да проучиш пещерата? Как да я превземем?

— Трудно! — отвърна Н’Круга. — Цяла крепост!

— А как да се доберем до нея?

Н’Круга се замисли.

— Направо не може! Трябва с хитрост!

Рикардо се обади:

— Вижте що мисля аз! Ще разлеем край острова бидон нафта. Ще я подпалим с ракета. Онези ще се задушат.

Мохамед сложи ръка върху рамото му.

— Виждам, бива те! Заслужи си дела!

Рикардо се усмихна поласкан.

— Ще полегна малко — обади се Н’Круга с отмалял глас. — Капнал съм от умора.

— Само три часа! — отсече Мохамед. — Преди разсъмване трябва да свършим работата си.

Н’Круга влезе бързо в кубрика, без да забележи в мрака вързания пленник. От койката си се надигна Тенг-Си.

Негърът се смути, но бързо се окопити.

— Иди на палубата! Слушай какво ще нареди капитанът. Утре преди изгрев ще разлеем бидон с нафта край острова. И край!…

Владо едва не се издаде. Значи, тъй — с огън, като лисици в дупка. Иначе не биха могли… Как да предупреди Богдан? Как да се измъкне?

Тенг-Си излезе навън, а Н’Круга, гърбом към Владо, клекна пред един сандък и измъкна нещо от джоба на панталона си.

В момента, когато притваряше капака на сандъка, на прага се изправи Рикардо.

— Стой! — прошепна португалецът с разтреперан глас. — Половината за мене! Иначе ще те издам!

Негърът скочи като ужилен. Дългите му ръце сграбчиха Рикардо за врата.

— Ах, ти! Бяло куче!

Рикардо, по-слаб от негъра, но затова пък пъргав като пантера, измъкна ножа.

Владо не видя как стана всичко. Изведнъж Н’Круга отпусна ръце, колената му се свиха и той падна по гръб без стон.

Рикардо застана прежълтял над безжизненото тяло. После запрати кървавия нож в ъгъла и тръгна като хипнотизиран към сандъка.

В този миг на вратата се показа Мохамед бен Юсеф. В ръката му блесна цевта на пистолета.

— Не мърдай!

Португалецът вдигна ръце и се извърна.

— Какво става тук? — изръмжа арабинът.

Рикардо мълчеше. Гърдите му се вдигаха и отпускаха често, задъхано. Той отвори уста да отговори, но от пресъхналите устни не излезе никакъв звук.

Владо се озърна.

Към него не гледаше никой. А ножът лежеше почти до него. Той го хвана с мъка, изви острието му към въжетата около ръцете си. Застърга нетърпеливо.

— Отговаряй! — изкрещя Мохамед бен Юсеф.

Рикардо посочи с пръст сандъка.

Арабинът надигна капака и извади торбичката. Опита тежината й с ръка. Очите му блеснаха алчно, а върху мургавото му лице засия самодоволна усмивка. Португалецът възвърна смелостта си:

— Заварих го, когато я криеше в сандъка си. Искаше да ни ограби. За да не го издам, скочи да ме удуши. И аз… и аз… в самоотбрана…

Владо усети как въжето се изхлузи от китките му, след това сряза и възела около глезените си. Свободен, почти свободен! И с нож…

Той притихна на място в очакване на удобния момент…

Мохамед бен Юсеф пъхна скъпоценностите в джеба си. В очите на Рикардо светна дива стръв, разочарование, безсилна омраза. Ръцете му се свиха в юмруци, тялото му се приведе напред.

Насреща му стоеше Мохамед бен Юсеф с торбичката, мечтата, смисъла на живота му. Дясната му ръка стискаше решително пистолета.

Ненадейно корабът се разтърси от силен тласък. Рикардо и Мохамед паднаха един връз друг, опитаха да се заловят за нещо, запълзяха по пода.

Тласъкът се повтори, потрети. На палубата се вдигна страшна глъчка — викове, ругатни.

Арабинът успя да се добере до вратата и повече по колене, пълзешком, излезе навън. Последва го и Рикардо.

Престаналите тласъци отново зачестиха, силни, енергични, но в същото време някак меки, притъпени, сякаш корабът се удряше в гумена скала.

Владо се спусна към вратата, измъкна се от кабината, като се блъскаше наляво и надясно, и изскочи на палубата. Обърканите хора се суетяха край него, препъваха се един в друг, ругаеха. Чуваха се резките заповеди на арабина, който се бе вкопчил в перилата, но никой не го чуваше в общата суматоха.

Без да се замисля, Владо се прехвърли през борда. Черната вода го обгърна… Когато изплува на повърхността, той забеляза на няколко крачки пред себе си някаква странна канара, обляна в бледосинкаво сияние, която потъваше и изплуваше под „Старата сирена“ и я подмяташе като играчка върху светещия си гръб.

Ето, отпред — огромна уста, широк гръб, издигната гръбна перка и накрая, на петнадесет метра зад главата, гигантска несиметрична опашка.

Китова акула!

Спокойно, уверено, дори някак флегматично, без да се смущава от виковете на уплашените моряци, тя продължаваше да се чеше в корабния кил.

„Бъди благословена!“ — помисли си Владо и заплува в мрака натам, където трябваше да се намира островът… При всеки замах на ръцете му водата лумваше в бледи студени пламъчета, които се виеха край тялото му, разгаряха се, угасваха и отново лумваха.

А само след няколко часа нафтата щеше да пламне край острова с истински, всепомитащи пламъци, щеше да задуши неподозиращите хора… И Богдан…

По-бързо! По-бързо!

Нищо, че отеклите от въжетата китки и глезени боляха, нищо, че не бе хапнал нито залък от сутринта!

Корабът изостана някъде в черния мрак, като не спираше да се клатушка над вълните. Внезапно силен гръм се понесе над океана. Някой беше хвърлил бомба върху китовата акула.

Владо се носеше напред със същия устрем. Вълните се плискаха пред очите му, смолисточерни хребети, наръсени с огнени светулки. Светнат — угаснат, светнат — угаснат. Безброй медузи, червеи, скариди искряха под него. Когато наблизо преминеше някоя рибка, те трепваха и се завъртваха лудо.

Отгоре върху черното кадифе на небето мигаха звездите. От време на време сред тях прелитаха снопове огнени метеори. Захвърлен сред безбрежния океан, подмятан от вълните, Владо сякаш изгуби представа за действителността. Над главата му висеше безконечна звездна бездна. Звездна бездна зееше и под него, додето проникваше погледът през разплискания прозрачен мрак, някакъв подводен „Млечен път“, неизмерима галактика от милиарди звездици — зелени, сини, жълти, бели.

Внезапно пред очите му избухна чудна кълбеста мълния, блесна втора, трета — и над водата запрехвърчаха, облени в призрачна светлина, рой дребни калмари.

Близо до повърхността се показа самотна подводна скала, огряна от заревото на светещите бактерии. Владо сякаш се бе изправил над огромен аквариум, осветен с неонови лъчи. По неравното дъно пълзяха офиури, змиевидни звезди, върху чиито тела пламваха бледи оранжеви сияния — ту върху един, ту върху два-три лъча едновременно.

Съвсем неочаквано пред него изплуваха три акули. Застанаха пред лицето му неподвижно, като размахваха леко гръдните си плавници. Със затаен дъх Владо се взря в тях, уплашен и в същото време възхитен. Толкова красота! Сякаш не акули, обикновени хищни риби, а акули-привидения, облечени в огън, излъчващи в мрака синкави светли струи.

Внезапно нейде наблизо проехтя грозен, заплашителен звук, сякаш невидимо чудовище изскърца със зъби. Скърцането се повтори, още по-грозно, вдъхващо ужас.

Владо трепна. Доловили този неволен трепет, акулите се спуснаха напред. По навик човекът изкрещя под водата. Хищниците свиха назад.

Зловещото скърцане се повтори. Той се обърна назад. Нищо. А какво можеше да бъде? Дали не е калмар, някой дълбоководен гигант, тръгнал на среднощен лов?

Изведнъж Владо се усмихна. Та това е риба луна! Безобидна твар! Тя скърца така и плаши нощем моряците.

Поуспокоен, той отново пое напред. Но акулите, подушили безпомощна плячка, се върнаха повторно. Заобиколиха го, опитаха да го нападнат отзад, с обикновената акулска тактика — най-първо краката, после ръцете, после…

Той се обърна светкавично, нахвърли се в безразсъден порив насреща им. Друг изход нямаше…

И тогава видя как от черната далечина бавно, уверено изплува един светящ облак, някакъв облак от фосфорна пара, приближи, догони го.

Владо едва не извика от радост.

Китовата акула!

Нямаше друг избор. На два скока той я настигна, когато преминаваше край него, величествена в своята чудовищност, и се метна на гърба й, същинска изплувала подводница, в която се плискаха сините пламъчета на вълните. Допълзя до щръкналия гръбен плавник, висок колкото самия него, и се простря по очи, задъхан от умора и уплаха.

Безобидният гигант се носеше уверено напред, нататък, където едва се открояваше на звездното небе черният зъбер на острова.

Някога — така гласи старинната полинезийска легенда — в далечна страна, на някакъв богат плодороден остров, само двама души, мъж и жена, тачели обредите на дедите си. При всяко новолуние те оставяли на брега кошница с кокосови орехи, месо и палмово вино. Морският бог прибирал тези дарове с първия си прилив. Но другите хора, заслепени от охолство и безгрижие, го забравили съвсем. Разгневен, богът надигнал вълните си, залял острова. Само двама души се спасили, мъжът и жената… Изпратена от бога, китовата акула изплувала от дълбините и ги подигнала на гърба си. Нещастниците се вкопчили в гръбната й перка. Цяла нощ живият кораб ги носил така през побеснелия океан. Чак на разсъмване в далечината се появил сред белия пръстен на прибоя някакъв безлюден остров. Когато акулата доплувала до брега, мъжът и жената скочили от гърба й. За награда морският бог ги довел в най-хубавото кътче на земята — Хавайските острови, царството на вечната пролет и на цветята… Там двамата заживели безгрижно, родили им се деца и внуци, които се намножили, пръснали се по другите острови…

„Морският бог! — помисли си Владо. — Дали ще спаси и мене?“

Хищните акули отдавна бяха изостанали в мрака.

Наоколо сред светещия залив, наподобил приказно млечно море, плуваха медузи: малки, като пръснати из водата въгленчета, и големи — разкошни многоцветни лампиони, които пулсираха ритмично, понесли се по своя черен път.

На стотина крачки вдясно заиграха делфини. Излитаха нагоре, профучаваха над водата — невероятни, приказно красиви, сякаш облечени в ризи от лунна светлина, ръсещи подире си сребърни капки, и изчезваха сред огнени водовъртежи. Излитаха нови и нови, стотици пъргави светещи животни. Закипя целият залив. Такъв невиждан огнен танц! Сякаш вихър, буря от неспокойни пламъци, раздухвани от лекия бриз.

И сред него, замаян от нереалността на ограждащия го свят, Владо се носеше върху гърба на морския гигант.