Петър Бобев
Заливът на акулите (38)

XXXVIII

На площадката остана Херкулес с картечницата, да пази входа на пещерата и лодката на Мохамед. Мак Фарен едва бе успял да я настигне, когато я повлече течението. А тя беше много нужна, особено сега, когато последната им лодка остана на брега с Владимир Русев.

Мак Фарен влезе в пещерата още по-потиснат, още по-приведен. Значи, и него, и Мохамед бен Юсеф! Трето убийство!

Катерът избяга, но всеки миг може да се върне. Бандата ще се окопити. Друг ще заеме мястото на убития главатар. Такава плячка не се изпуска.

Тогава?

Има ли смисъл да се бори повече? Не е ли по-добре засега да отстъпи, да спаси поне това, което има? Нищо, че е позорно! Важно е друго — последното сражение…

Той влезе при Н’Круга, щракна фенерчето. Негърът стисна очи, ослепен от светлия сноп.

— Какво искаш? — изръмжа той.

Англичанинът седна на съседния нар.

— Ето какво! Да ми разправиш всичко за Мохамед.

Негърът го изгледа злобно, без да проговори.

Мак Фарен извади пистолета си.

— Мохамед ли те прати да поставиш взрива?

Н’Круга стисна устни.

Англичанинът насочи насреща му черното дуло.

— Да! — отвърна неохотно негърът.

— Защо искате да ме убиете?

— Не знам!

Мак Фарен пак вдигна дулото.

— Ще броя до три. Едно… две…

Н’Круга избърза:

— Заради диамантите.

— Отде знаете?

Пленникът отново замълча. Това беше тайна. Строга. Не биваше да каже. Ония не знаят милост. Няма да му простят никога…

Мак Фарен вдигна пистолета.

— Видя ли какво стана с приятеля ти, оня жълтокожия? Говори! Окото ми няма да мигне. Едно… две…

Нещастният пленник се изпоти — ужасѐн, раздвоен. Тук — зиналата цев, там някъде — друга мощна сила.

— Чакай! — облиза устни той. — Но ти няма да кажеш от кого си научил, нали?

— Няма да се пазарим. Отговаряй, каквото те питам!

— Добре! Изпрати ни Самуел.

Мак Фарен не сваляше пистолета. Очите му гледаха зли и решителни. Негърът прочете в тях недоволство. Очите искаха още, да каже всичко.

— Детективското бюро на синдиката. Самуел е шефът…

Англичанинът отпусна пистолета:

— Ясно! Това исках да знам.

Надигна се и излезе. Догони го тревожният, треперещ глас на пленника:

— Сега няма ли вече да ме пуснеш?

Мак Фарен отиде при Пири. Насреща му се изправи Богдан Коев.

— Защо не се връща Владо?

Мак Фарен трепна, сякаш се събуди от сън.

— Владо? Ах, да! Приятелят ви! Наистина, защо се забави?

— Пуснете ме да го потърся… С лодката на Мохамед…

— Сега не! Ако ви хванат разбойниците, ще загубя и вас, и лодката… Не…

Богдан почти изкрещя:

— Пуснете ме! Не мога да чакам повече!

Мак Фарен се обърна. Гласът му зазвуча унило:

— Утре може да отидем заедно…

Богдан се взря смаян в лицето му.

— Какво?

— Още не съм решил. Но като че ли трябва да отстъпя сега. Временно. Дори ако съм убил Мохамед, това пак не значи нищо…

Пири обърна към него трескавите си очи.

— Защо нищо?

Мак Фарен се приведе напред. Богдан видя как мъжественото му лице се изпъна в грозна, злобна гримаса. Рамената му потрепераха. Ръцете се свиха в юмруци.

— Зад тях стои Медузата. Докато е той, все така ще бъде.

Богдан не сдържа любопитството си.

— Но каква е тая медуза? Толкова често я споменавате.

Англичанинът изсъска през зъби:

— Чували ли сте за морската оса?

Богдан отговори:

— Някаква дребна медузка, която причинявала моментална смърт… И която никой не е видял…

— За такава медуза говоря, само че човек. Отровна медуза-човек…

И се обърна внезапно.

— По-добре идете да дремнете малко… Преди изгрев слънце ще напуснем острова… Ще потърсим и Русев, ако не се върне… Вървете! Или не! Преди това сменете за малко Херкулес, да се нахрани!

Богдан излезе като пиян. Утре ще напуснат острова! Възможно ли бе? На свобода! Сърцето му заби неспокойно. Само тази нощ… и край…

Все пак, честно погледнато, той придоби нещо. Опит в живота, опит с хората. И друго… Никога преди не е бивал тъй близо, непосредствено, вътре в самия океан, не само като чужд, безучастен наблюдател, а като неделима частица от самия него. Никога не бе го упознал така дълбоко, не бе го почувствувал, сякаш досега се бе взирал със слепи очи и сега изведнъж бе прогледнал… Латимерията… Водораслото… Те заслужаваха…

Богдан отвори вратата. Херкулес трепна, обърна към него големите си уплашени очи.

— Мак Фарен нареди да вечеряш. Аз ще те сменя за малко.

— Добре — въздъхна негърът с облекчение, подаде му пушката и влезе вътре.

Н’Круга го посрещна с питащ поглед.

Херкулес се отпусна тежко на нара.

— Ех, брат! Не знам що да сторя.

В очите на Н’Круга блесна надежда.

— Брат?

— Брат, то се знае. Нищо, че си банту, а аз хотентот. То беше някога. Вече не. Няма що да делим. Хотентоти, банту — все негри, все братя.

Пленникът се надигна.

— Хотентотите не признават банту за хора, не признават нито белите, нито жълтите, нито черните. Хотентот значи „истински човек“.

— Всички са хора — отвърна Херкулес. — И аз, и ти… Та кажи, брат, как да ти помогна… Ако ние не се подкрепяме, кой тогава…

Н’Круга отвори уста изумен.

— Да помогнеш? Тогава ме отвържи! Да избягам!

— Херкулес ще дойде с тебе.

— Още по-добре!

Херкулес опита да отвърже възела на въжето, с което бяха стегнати ръцете на Н’Круга, но се дръпна внезапно.

— Шефът ще ме убие.

— Не бой се! Той сега спи. Няма да чуе.

Гласът му стана мек, умоляващ:

— Братко, отвържи ме! Ще видиш после.

Херкулес пак пристъпи.

— Право е! Трябва да те пусна! И ти като мене — слуга на белите. Стига вече! Уж съдружници, а то — не слуга, ами роб… Херкулес се плаши от морския дявол, а той, шефът, иска да застреля бедния негър… По-добре далеч оттук…

И с решително движение развърза ръцете и краката му.

— Чакай тук! — поръча му той, като надзърна навън. — Ще отвържа лодката. Чукна ли два пъти в скалата, тичай при мен! Не преди това! Нека се прибере българинът…

— Добре! — кимна Н’Круга и притихна на пода, като се преструваше на здраво вързан.

Минаха няколко минути след излизането на Херкулес, най-дългите минути в живота на пленника. После вратата скръцна, стъпките на Богдан прокънтяха тежко и пак стана тихо.

Без да дочака сигнала, Н’Круга се изправи, пристъпи една крачка, две, три. Излезе, ослуша се.

А това?

Зад открехнатата врата стоеше гърбом Мак Фарен с някаква торбичка в ръка. В дъното на стаята зееше отворената каса. Значи, това е тя, торбичката, за която спомена Рикардо! Пълна с диаманти! Милиони! И власт, и сила! Само едно движение, и ще бъде негова!

Н’Круга се озърна трескаво за някакво оръжие.

Но нямаше време.

Той стисна едно дървено столче, блъсна вратата и додето англичанинът се обърне, стовари столчето върху главата му. Мак Фарен рухна безшумно на пода.

Пири скочи, но Н’Круга го пресрещна само с крак и го стовари на леглото. После грабна като хищна птица скъпоценната си плячка.

От стената проехтяха сигналите на Херкулес.

На три скока Н’Круга излетя навън и се хвърли в лодката. Херкулес натисна веслата и загреба с всички сили към брега.

Н’Круга притвори блажено очи. Колко достижими изглеждаха вече голямата къща, верандата, яхтата и белите слуги… Само да не го зърне Мохамед, преди да стигнат брега. После е лесно — джунглата, братовчедът…

Изведнъж той прехапа дебелата си устна.

Каква глупост щеше да стори? Забрави силата на Мохамед бен Юсеф. Забрави, че Мохамед знае тайната му, с която досега го държеше в подчинение… Че знае за бомбата, която прати на дъното полицейската лодка… Най-голямата грешка на Н’Круга… Стига Мохамед само да се обади по радиото и край брега ще се втурнат глутници моторни лодки да го дирят. Хайки ще навлязат в джунглата. Няма да се измъкне. А за да продаде стоката, трябва да иде в града… Негър с торба диаманти… Пък и този, при когото опита да се свре, ще му пререже гръкляна, за да пипне съкровището му… Няма как. Ще не ще, пак при Мохамед, в бърлогата му. Ще си мълчи, няма да се издава, ще крие торбичката… Докато е жив Мохамед бен Юсеф, Н’Круга ще бъде в ръцете му… Виж, ако случайно умре, тогава… А колко весело ще бъде, когато Мохамед се изправи пред празната каса… Н’Круга ще вдига рамена и ще цъка с език, ще се чуди с него къде са се дянали камъчетата… Право, тъй е най-сигурно… Зад гърба на лъва е най-сигурно.

Той скочи, дръпна веслата от ръцете на Херкулес.

— Не! Не бива в джунглата!

— Защо? — озадачи се Херкулес.

— Там има полиция.

При тая дума Херкулес се разтрепера от уплаха.

— Тогава къде?

— При Мохамед.

— При Мохамед ли? Какво ще правя там?

Н’Круга го потупа по рамото.

— Той ще те позлати. Ще даде и на тебе дял от плячката.

Херкулес поклати глава.

— Не ща плячка! Нищо не ща! Само да се махна оттук! Да се върна там, в джунглата. Ще ме пусне ли Мохамед?

Н’Круга беше готов да му обещае всичко.

— Ще те пусне. Само да поискаш. Много ме слуша той. Щом му кажа: „Мохамед, това е приятелят на Н’Круга“, и ще те пусне.

Смутен, съвсем объркан, Херкулес обърна лодката.