Петър Бобев
Заливът на акулите (37)

XXXVII

Мохамед бен Юсеф погледна часовника на ръката си. Оставаха още седем минути. Само седем!

Сега, след като го посрещнаха така от острова, той трябваше да се върне, да угаси фитила. Хората и корабът пак му бяха нужни поне докато разчисти това проклето гнездо.

Внезапно през мътната зеленина на водата насреща му се стрелна голяма тъмна сянка.

Акула?

Той извика под вода да я уплаши. Сега нямаше време да си играе с някаква си акула. Но сянката не се отби, както постъпват при такъв вик акулите, а продължи да се носи право към него.

Що за звяр? С такава удължена, остра муцуна!

Но макар и без очила, той успя да я познае.

Риба-меч!

Виж, това е друго. Истински, достоен противник за Мохамед бен Юсеф. Но не сега, друг път! Никоя акула, никой октопод не може да го уплаши. Само тази риба, когато побеснее… А от какво побеснява? Никой не знае. Белите казват, че е от рачетата, които се въдят по хрилете й. От мъка и от болка. Може да е вярно. Но може да е вярно и другото, което шепнат само на ухо старите рибари — за морски бесове, за духове на удавници, вселили се в тялото й.

Рибата-меч връхлетя отгоре му, но Мохамед бен Юсеф, по-пъргав от нея, ловко отскочи настрана. Острието й пролетя на сантиметър от гърдите му. Край очите му се стрелна като торпедо четириметровото й тяло, чиито люспи просветваха в пурпурно и синьо. Плоското й неизразително око като аметистово копче го изгледа учудено и се стопи в далечината.

Но Мохамед знаеше, рибата пак щеше да се върне. Щеше да се връща, докато… тя или той…

И когато из синевата отново изплува размазаната й сянка, едновременно със скока встрани Мохамед протегна напред стиснатия нож.

Острието порна леко корема на рибата, но плувецът успя да забележи как върху чистата му белота се открои алена рязка.

Оставаха още пет минути!

Звярът отново налиташе, още по-настървено. Не, не са рачетата виновни. Само бяс, само демон може да бъде тъй упорит…

Сега ножът хлътна до дръжката в белия корем. С мощното си тяло рибата повлече подире си човека, който не смееше да изпусне ножа си.

Кръвта размъти водата и в миг около борците се мярнаха няколко тъмни сенки.

„Ех, че беля!“ — изруга на ум арабинът.

Той изпусна ножа и побягна към катера, чието дъно се тъмнееше върху повърхността.

Още три минути!

В момента, когато Мохамед бен Юсеф се пое по водолазната стълбичка, шпагата на рибата изтрака по железния корпус. Зашеметена от удара, нападателката остана неподвижна върху повърхността. В този миг три акули впиха едновременно трионените си челюсти в тялото й.

Рибата-меч подскочи и заби надолу в прозрачната синина, сподирена от акулената глутница.

Без да каже дума, Мохамед бен Юсеф притича в рубката, вдигна капака на сандъка и отряза горящия фитил.

Ако се беше забавил още една минута, щеше да бъде късно.

Доволна усмивка огря лицето му. Мохамед никога не закъснява — винаги навреме, и сега пак…

Той надникна към машиниста.

— Пълен напред!

И хвана руля.

Тогава откъм скалистия тунел отново изтрака картечницата. Един куршум пръсна стъклото на мостика. Малайците мигновено се простряха на палубата.

Но стрелбата скоро заглъхна. Необезпокоявана повече, „Старата сирена“ прекоси залива и пусна котва зад скалистия нос.

Тогава Мохамед бен Юсеф излезе на палубата.

— Момчета — почна той уверено, като искаше отсега да вземе надмощие. — Предстои ни, както виждате, още малко работа.

Малайците мълчаха.

— Как мислите? — запита той. — Да атакуваме ли направо, или да ги издебнем повторно?

Без да излиза напред, Тенг-Си запита:

— Къде са Н’Круга и Рам-Синг?

Мохамед преглътна неволно.

— Това мисля и аз. Нещо е станало. Може би оня дявол — англичанинът… или пък…

— Какво? — обади се друг.

— Богатството взема ума на човека. След такъв взрив никой не би трябвало да оцелее в пещерата. Тогава отде се взе картечницата? Дали не са Н’Круга и Рам-Синг? Върнали се, опитали да ни ограбят, а когато са ме видели…

Малайците видимо се смутиха, заобръщаха се един към друг. Това, що рече главатарят, не беше изключено. Те се познаваха добре. Може да са Н’Круга и Рам-Синг.

Мохамед бен Юсеф реши да използува момента.

— Та кажете, да атакуваме ли веднага? Няколко души с лодката, още толкова отдолу, от водата…

Рикардо отвори уста да го предупреди, че е рисковано. Мак Фарен и Дъглас Пири — единият от площадката в тунела, другият от върха при отдушника — могат да ги избият до един. Но замълча. По-добре! Нека опитат! Ще останат по-малко съдружници за делбата. А отде знае, може и самият Мохамед да иде при аллаха си. Ако му се удаде и Рикардо би помогнал…

Изведнъж той се сети нещо.

— А не може ли друго… Да изправиш вързания българин пред себе си като щит?… Ония няма да посмеят, няма да стрелят.

— Не е глупаво! — усмихна се арабинът. — Добре ме подсети. Може и тебе да наредя до него… за по-сигурно.

Рикардо изтръпна. Зад шегата отново долови заплаха.

— Ти няма да го направиш. Виждаш, че съм ти приятел. Затова дойдох при тебе. При това познавам и най-скритите кътчета на пещерата, знам къде точно се намира диамантеното находище…

Мохамед бен Юсеф се обърна към екипажа си:

— Виждам, мълчите! И с право! Няма защо да рискуваме напразно кожата си. Да помислим. Дотогава на пост. Да сме готови. Ония не си поплюват. Вие, тримата — на брега, с далекогледите! Ще наблюдавате острова. Останалите — под водата! Караул около кила. И да си отваряте очите!

После се приведе да влезе в кубрика.

Владо лежеше на пода, овързан с въжетата, захвърлен като непотребна дрипа.

Мохамед бен Юсеф седна на леглото насреща му.

— Как се казваш?

Владо го погледна отдолу: „Я гледай! Иска да говорят. Значи, му е нужен. Това е добре! Има надежда.“

Той се отмести с цяло тяло, опита да се поизправи на лакти.

— Русев. Владимир Русев.

Арабинът се наведе заговорнически към него.

— Е, драги Русев, искаш ли да те отвържа?

Владо се усмихна недоверчиво.

— Разбира се, че искам.

— И да станем приятели?

— Да станем.

— Тогава разправи ми туй-онуй за Мак Фарен и бандата му!

Владо вдигна рамене.

— Да разправя, но какво именно?

— Да речем… Къде държи торбичката?

— Диамантите ли?

Мохамед кимна. Очите му блеснаха диво.

— Да! Диамантите!

Владо отговори начаса.

— В касата.

— Това знам. Каза го и Рикардо. Но каква е тази каса? Как се отваря? Къде крият ключовете?

Хидрологът го изгледа смутен.

— Няма да видите голяма полза от моя отговор. Касата е обикновена, здрава каса. Така е направена във фабриката — друг да не бърка. Ключовете пък стоят все у Пири. Знаете ли го? Но само ключовете не са достатъчни. Има и секрет — букви. Трябва да се нагласи някаква дума и чак тогава вратата се отваря…

Мохамед го прекъсна властно:

— Ето, това искам да зная! Тази дума!

Владо погледна безпомощно.

— Не я знам.

На вратата се изправи Рикардо.

— Лъже! — извика той. — Знае, а крие!

— Аз бях пленник! — избухна Владо. — А не съучастник като тебе.

Рикардо побърза да обясни неуверено:

— Наистина отначало пленник, но после шефът те хареса и ти ме измести, ти и приятелят ти. Изместихте и Херкулес… Спечели ви той с диамантите си… Затова ги криеш.

Мохамед бен Юсеф го измери с огнен поглед.

— А ти как открадна торбичката?

— Касата беше отворена. Русев я беше отворил.

Владо го заплю:

— Лъжец!

Португалецът скочи отгоре му и го срита с крака. Но Мохамед го дръпна грубо назад.

— Я не се престаравай! Аз имам много начини да узная истината. Всички се разприказват пред мене. И най-големите хитреци…

После пак се обърна към Владо:

— Не ме измъчвай напразно! Опитай да си припомниш оная думичка!

Владо поклати глава.

— Казвам ви откровено. Дори не съм я чувал.

Мохамед се надигна.

— Ех, пък и ти! Уж, приятели, а ме тормозиш. Нали ти рекох — всички проговарят пред мене, дори и немите… Кажи думичката!

Владо видя как се смръщиха черните му очи. Сключените му вежди се свъсиха, в зениците му пламнаха ядни, нетърпеливи искри. А зад рамото му надзърташе със злорада усмивка португалецът.

— Последен път те питам — изкрещя арабинът. — Думата!

— Не я знам — отговори с пресъхнали устни Владо.

— Тъй, значи!

В следната минута двама малайци влязоха в кубрика, единият го хвана за главата, другият — за краката и го изнесоха вън.

Мохамед бен Юсеф се обърна към него с неочаквано кротък глас:

— Сега ще те окъпем, малка баня. Полезно е, вярвай — къпаните стават по-разговорливи…

Малайците го вързаха за краката с едно въже и го спуснаха отвъд борда надолу с главата.

Владо постоя така увиснал две-три минути. Кръвта нахлу в главата му. Ушите забучаха. Пред очите му се завъртяха огнени спирали.

— Спомни ли си я? — провикна се арабинът.

Владо опита да се извърне нагоре.

— Оставете ме на мира! Нищо повече не знам!

Мохамед бен Юсеф побутна с рамо застаналия до него Рикардо.

— Виждаш ли го как се огъва като червей на въдица. Скоро ще дойдат и рибките. А ако не науча нищо от него, тогава иде твоят ред…

Португалецът стисна устни. Ех, в каква каша се забърка? И то сам той, никой друг…

Мохамед плесна с ръце. При този знак трети малаец спусна във водата къс кърваво месо.

— За рибките! — Засмя се Мохамед бен Юсеф. — Да се съберат!

И ето, отдолу, от синия мрак, изплува тъмна сянка, достигна повърхността, острата перка зашари напред-назад около месото. А когато набра смелост и посегна да го захапе, малаецът го издърпа под носа й. Излъганата хищница подскочи тромаво, но не успя да го достигне.

Скоро до нея се нареди втора, изплува трета. Малаецът пусна месото и акулите в миг го поделиха. После застанаха пред борда, почти неподвижни, едва приплесквайки с опашки, като кучета, които очакват подхвърлен залък.

Владо гледаше с ужасени очи злокобните приготовления. Разбираше, че са за него. Така настървяват акулите.

Ето ги, те дебнат отдолу, на половин метър от лицето му, вперили в него студени, немигащи очи. Хрилете им пулсират бързо, възбудено. Изправят се, подават муцуни над водата, щракат челюсти, бръснач срещу бръснач, остри, безпощадни.

А слънцето скоро ще залезе. Огненочервено, то е достигнало хоризонта. По морето тече разтопена мед. Дълбочините помръкват бързо. Вълните почерняват. Само слънчевите отблясъци продължават да припламват по острите им гребени — трептяща неспокойна мозайка от оникс, сапфир и рубин.

Акулите ставаха все по-нетърпеливи. Все по-високо надигаха глави, опитваха да подскачат.

Мохамед се обърна към Рикардо, който гледаше с уплашени очи като хипнотизиран разлюляната морска повърхност и тъмните чакащи тела.

— Толкова малко развлечения има в нашия живот!

После даде знак и двамата малайци отпуснаха въжето. Главата на Владо потъна под водата. Трите акули се устремиха натам.