Петър Бобев
Заливът на акулите (36)

XXXVI

Мак Фарен се изправи, посегна за второ шише, но Дъглас Пири го спря.

— Стига!

— Тежко ми е!

— Разбирам те, но не помага — знам! Спиртът не лекува, само приспива. После заболява повече, по-нетърпимо.

Мак Фарен притисна глава с ръце.

— Убиец!

Богдан стоеше отстрана безмълвен, почувствувал мъката на този пропаднал човек. В съседното помещение ръмжеше сърдито плененият негър, а пещерата както винаги шумеше неспокойно под напора на вълните.

Богдан неволно си припомни… Така шумеше и оная лъскава раковина, върху бабиния скрин някога, в детството му. Той я притискаше към ухото си, прислушваше се в нейното тайнствено шумолене и мечтаеше. Мечтаеше както всички момчета на неговата възраст за далечни, непознати морета, за коралови острови с живописни кичури кокосови палми, за страшни приключения…

— Двама души за един ден! — промълви Мак Фарен.

Пири го бутна с ръка.

— Сега не мисли за това!

И замълча.

— Дай още една бутилка! — посегна Мак Фарен с ръка, без да вдигне глава.

Но приятелят му отсече решително:

— Забрави ли къде сме, как сме? Ей сега ще връхлети Мохамед. Искаш да ни изколи пияни, така ли?

— Прав си — почти изстена Джордж Мак Фарен. — И все пак, толкова боли, души, тук, в гърдите… Убиец!

— А през войната?

Мак Фарен въздъхна.

— Наистина през войната… Всеки орден е купен… Като наемник, с убийство, масово убийство на десетки, стотици, хиляди хора… И все пак…

— Все същото, все убийство — където и да е!

— Чувствувам — има разлика.

— Разлика? Да! Там невинни хора, тук разбойници!

Мак Фарен поклати упорито глава.

— Никога не бях се замислял, не остава време, но знам — има разлика, само че не мога да кажа каква… Тогава беше друго, по заповед, а сега… по своя воля…

Пири вдигна рамене.

— Струва ми се, че и сега не по своя воля… А чужда… Зла воля… Тези проклети кристали отмъщават… Херкулес каза право — вкаменени сълзи…

Но Мак Фарен, сякаш нечул, продължи да говори с друг, чужд глас, глухо, неразбрано, повече бълнуване, отколкото съзнателна реч:

— А щях да убия и българина. Случайността го спаси. Щях да погубя този, който след това ме измъкна от зъбите на крокодила… Един прекрасен момък…

— Кога? Къде? — възкликнаха едновременно Богдан и Пири.

— После ще разкажа… Не сега…

Богдан се надигна задъхан.

— Къде е Владо?

— Не се тревожете!… Жив и здрав… На брега… Лодката е при него… Навярно ще се върне скоро.

Изведнъж Мак Фарен сложи пръст на устните си и в настъпилата тишина се чу ясно бумтежът на корабно витло. При този звук той се промени. Унинието, мъката, самообвинението в миг изчезнаха. Лицето му потъмня. Челото се сбърчи, а очите сякаш потънаха под нависналите вежди.

— Лек дизелов кораб, катер — определи го Пири без колебание.

Мак Фарен скочи.

— Херкулес, веднага! След мен! С всички пълнители!

Вдигна леката картечница и изтича навън.

През разкъртения каменен тунел блесна морето. Върху вълните се полюляваше „Старата сирена“. Една лодка приближаваше към острова. Виждаше се само гърбът на гребеца. Случайно той се обърна и англичанинът го позна.

Мохамед бен Юсеф!

Мак Фарен натисна спусъка. Там, насреща, приближаваше човекът, който обърка плановете му, който искаше да го ограби, да го унищожи. И сега този човек идваше сам срещу него, сам в прицела му…

Пукотът на картечницата, одесеторен от ехото на тунела, продра сънната тишина. Морската повърхност завря от градушката на куршумите.

Но арабинът, по чудо незасегнат, се метна през борда и изчезна.

Мак Фарен се взря в лъскавата водна повърхност. От блясъка на танцуващите слънчеви отражения очите го заболяха, сякаш ги бодяха огнени шишове. Той ги разтърка с длан и продължи да се взира.

Ето, главата на арабина отново се подаде в падината между две вълни. Картечният откос изплющя край него като шепа запокитени камъни.

Мохамед повторно потъна.

Улучил ли го бе?