Петър Бобев
Заливът на акулите (35)

XXXV

Както се бе скрил от куршумите на арабина зад скалата, Владо чу далечния тътен. От острова, където морето още кипеше, продължаваха да извират високи концентрични вълни, които се носеха към брега, кръстосваха се с прииждащите от океана вълни, разбъркваха реда им, разпенваха ги навътре в морето далече от прибоя.

„Богдан! — това беше първата му мисъл. — Какво е станало с него? Другите — жалко и за тях, но те сами бяха избрали такава участ.“

Богдан! Да го спаси!…

И без да се предпазва повече, притича към мангровия храсталак, където бе мушнал лодката. Мокрият бряг лъщеше от скорошния отлив. Из локвите подскачаха закъснели риби, пъплеха морски звезди и холотурии. Из натрупаните купчини водорасли шаваха с бодлите си морски таралежи. Пълчища криви раци кръстосваха навред като пълновластни господари в тази ничия земя между водата и сушата, човъркаха с щипки из разхвърляните миди, боричкаха се върху случайно намерените рибки. По тинята подскачаха скариди като едри бълхи. Пълзяха пясъчни червеи.

Владо навлезе сред мангровите коренаци, плъзнали навред из вонещата тиня като неподвижни мокри змии — невероятна дървена драперия, върху която вечно зелените корени се бяха сплели като причудливи висящи градини.

Лодката лежеше повалена до недълбока падина под мангровия тунел. Рояк птички изпърхаха от гъстата шума.

Изведнъж се чу изстрел. Владо притихна. Той посегна да се залови о съседния клон, но отскочи уплашен назад. Разбуден от дрямката си, шестметров питон раззина срещу лицето му грозната си уста и изсъска заплашително. Човекът отстъпи бързо. Змията не се опита да го преследва, само проточи дългото си тяло и запълзя навътре във влажното си царство.

От водата се подаде неголяма риба и леко, едва забележимо заплува към съседното ниско клонче. Изведнъж рибата изпръска през устата си струйка вода, която умери кацналата на клончето синя муха и я свлече във водата. В следния миг насекомото изчезна в рибешката уста.

„Не е нужно да си зоолог, за да познаеш рибата-стрелец“ — помисли си Владо, смаян от точността на стрелбата й.

Малко по-надолу, там, където свършваше мангровата зеленина, припляскваше в мокрия бряг морето — монотонно, сънливо, напечено от жаркото слънце. Над водата се виеха разноцветните воали на водните изпарения.

Ето го! Вечния кръговрат! Па̀рата ще полети нагоре по безкрайния небосвод, мълчаливи облачни кервани, вдигнали на своите бухнали крила влагата на живота, понесли самия живот — към север и към юг, до нажежените пустини, до неизбродените джунгли, до плодородните ниви и настръхналите планински върхари. И там, верни на своята същност, послушни на природните закони, те ще отключат пухкавите си недра, ще оросят земята, ще влеят нови сокове в снагата й. Пороите ще рукнат надолу, ще се сливат един с друг, порой с пороя, река с реката, все надолу, към морето. И после отново, все същото — стотици, хиляди милиони години, откак свят светува…

Може би арабинът си бе отишъл вече. Всъщност и ако беше останал, Владо трябваше да достигне острова! На всяка цена!

Той скочи в калта, от която се подаваха дихателните корени на мангровите растения като заострени колове във вълчи ями, напъна се да изтика лодката до морето.

Тя се поддаде леко, плъзна се по рядката тиня. Наоколо се разпълзяха криви раци. Забръмчаха облаци комари, които се бяха спотаявали под листата в очакване на нощта. Закрякаха птици.

Папагали или…

Владо стисна зъби. Впрочем това нямаше значение. Важното беше, че щяха да го издадат. Той се закова на място, овалян в миризливата, гъмжаща от всякакви досадни животинки тиня. Птиците също утихнаха, но щом той тръгна, кресливците отново се обадиха.

Тогава напред, без да се прикрива! Да не губи време!

Ето, достигна брега.

Още една-две крачки…

— Не мърдай! — изкрещя зад гърба му гърлест глас.

Хидрологът се обърна. На няколко крачки зад него стоеше Мохамед бен Юсеф, насочил към гърдите му цевта на револвера си.

— Тръгвай пред мен!

Владо вдигна рамене и пое край брега. А там, сред залива, стърчеше островът, мълчалив, без следа от живот. Какво ли се бе случило?

Вълните се плискаха безшумно по пясъка, понякога изпълзяваха нагоре, подкопаваха стъпките му, забавяха хода, сякаш се закачаха безгрижно. Топла, нежна шега.

Из храсталака излетя шумно и тромаво бял щъркел. В крилото му стърчеше забита стрела. Значи, затова беше останал тук, затова не се бе върнал в родното си място, нейде далече-далече на север, на хиляди километри оттук.

„Като мене пленник!“ — помисли си Владо. Дали и той не копнее така за родината, там, където е роден, за някакво голямо гнездо, изплетено от сухи съчки, навръх разчаталения бряст, до ливадата, където косачите са натрупали вече ухаещите копи сено. Дали и двамата не тъгуват за едно и също кътче на земята, неволни пленници — щъркелът на раненото крило, Владо на някаква злополучна случайност… Или не, по-право на дивата, ненаситна човешка алчност…

Щъркелът достигна с няколко несръчни подскока един повален дънер сред водата, кацна отгоре и почувствувал се в безопасност, почеса с клюн раненото крило.

Дали някога ще оздравее то, дали Владо ще успее да се измъкне от примката, която го уплиташе, която се стягаше все по-безпощадно около врата му? Два чудни порива — за щъркела прост неосъзнат инстинкт, а за човека нещо по-мощно, непреодолимо, по-властно от инстинкта, от чувствата, от разума дори, няма значение как го наричат — патриотизъм, любов към родината или просто навик. Като че ли едва сега, в този жарък ден, на този чужд бряг, заробен от алчния разбойник, Владо разбра какво значеше за него онова далечно кътче на земята, онази малка страна, някаква точица върху земния глобус, която бе оставил…

— Напред! — изгърмя гласът на арабина и Владо, сепнат в своите нерадостни мисли, в тъжните си спомени, пое отново. А щъркелът върху сухия дънер опитваше напразно да измъкне с несръчния си клюн забитата стрела.

Двамата влязоха в лодката. Мохамед бен Юсеф седна на пейката, без да сваля пистолета.

— Греби! — заповяда той.

Владо хвана веслата. Какво можеше да стори? Преди да замахне с лопатата, разбойникът щеше да пръсне черепа му с куршума.

Всъщност нямаше защо да се безпокои особено много за себе си. Рано или късно разбойникът щеше да го пусне, като разбере кой е. Друго беше по-важно — какво става с Богдан? Дали е бил на острова при взрива? Дали…

Без да отпуска веслата, Владо запита:

— Защо се отнасяте така с мене?

— Сега мълчете! — прекъсна го арабинът. — После ще видим.

След като заобиколи скалистия нос, лодката се долепи към „Старата сирена“. Хидрологът пусна веслата и се покатери на кораба. В същия миг малайците го събориха на палубата, омотаха го с въжета и го блъснаха в кубрика.

Там той се озова лице в лице с Рикардо.

— Ти, тук? — възкликна изумен Владо.

Португалецът не отговори, а се обърна към Мохамед бен Юсеф:

— Очисти го веднага! Тоя е най-опасният.

Арабинът отвърна високомерно:

— Откога ти заповядваш на моя кораб? Имаме още работа с него. Ще си погугукаме, а после — всяко нещо по реда си…

Владо се извърна към него:

— Изслушайте ме! Ако имате някакви сметки с Мак Фарен, това са си ваши лични работи.

Рикардо пак се намеси:

— Не му вярвай! Шефът го е пратил да те шпионира.

— А ти? — пресече го Владо. — Що дириш ти тук? Аз бях пленник на Мак Фарен, а ти — негов съдружник.

Мохамед бен Юсеф дигна ръка.

— Я мълчете и двамата! Сега имам по-важна работа. Няма с вас да се разправям.

И излезе навън. Прегърбен от раната, която беше залепнала в превръзката и болеше при всяко мръдване, Рикардо го последва.

— Убий го, Мохамед! — подкани го той отново. — Ще съжаляваш после!

— Мохамед бен Юсеф не съжалява! — отсече арабинът, без да се обърне. — Гледай да не съжаляваш ти, дето се бъркаш в чужди работи!

Смутен, дори изплашен от този тон, португалецът отстъпи назад, а Мохамед бен Юсеф заповяда на Тенг-Си:

— Вдигай котва!

После влезе в рубката, натисна сигнала за машиниста и хвана щурвала.

Моторът въздъхна веднъж-дваж, сякаш да напълни дробовете си с въздух, да набере сили. Корпусът потрепера, разлюля се и неусетно корабът заплува. Пресрещнатите вълни нараснаха, плътно сини, невероятно тъмни за светлия ден. И толкова по-бяла изглеждаше пяната, която кипваше по острите им гребени, когато се плиснеха в носа на „Старата сирена“.

Катерът заобиколи коварните рифове и се насочи с пълна скорост към Острова на пиратите. Над водата прехвърчаха орляци риби, други се гонеха до самата повърхност. Цялото море кипеше. Отгоре налитаха чайки и буревестници. Падаха като камъни във водата и се поемаха гордо нагоре с пърхащи в клюновете им риби.

Мохамед бен Юсеф хвърли цигарата си през отворената врата.

„Рибите обядват — помисли си той. — Все в определено време. Като хората. Една изяжда другата. Пак като хората. Ще се погонят така, ще заситят глада си и ще се усмирят. Ще утихнат, докато пак огладнеят. Само хората не се усмиряват…“

Той махна с ръка. Какво се е загрижил за рибите? Малко ли са неговите тревоги. Та нали тъкмо днес се решава всичко. Ще успее ли? Може би само подир десет минути той ще бъде богат, по-богат от стария Мохамед бен Юсеф. Само подир десет минути… И трябва да бъде доволен. Всичко почна добре. Н’Круга и Рам-Синг не се върнаха. Макар че оня проклетник, англичанинът, го забави, взривът все пак свърши работа. Двама по-малко, и то най-опасните…

Ето, островът бързо нарастваше отсреща. Но странно! Как бе оцелял? Мохамед сложи толкова много динамит, че да не остане ни следа, а то… Само една драскотина.

„Старата сирена“ заобиколи веднаж-дваж. Нищо! Пуст, безлюден остров! Наоколо, върху вълните, се подмятаха убитите риби: акули, морски щуки и мурени.

Главатарят надникна долу.

— Стоп, машина!

— Йес, стоп! — отвърна омазаният в масло малаец с интернационалния език на моряците.

Корабът продължи да се плъзга по водата още няколко секунди и спря, равномерно поклащан от вълните.

Арабинът се огледа. В кубрика лежеше вързаният пленник. Машинистът продухваше някаква свещ на мотора. Рикардо седеше на палубата, прегърбен от болката на ранената плешка, а около него все тъй привидно безучастни дремеха малайците.

Мохамед бен Юсеф включи радиопредавателя на уговорената вълна, надяна слушалките.

— Ало, Самуел! — повика той невидимия слушател, като се мъчеше с длан да заглуши гласа си, да не чуят другите. — Ало, Самуел! Вика „Старата сирена“.

В слушалката забръмча познатият металически глас:

— Слушам „Старата сирена“.

Арабинът заговори бързо, развълнувано, като се озърташе страхливо:

— Изпълних задачата. Чакам уговореното. Разбра ли? Чакам уговореното.

— Ще предам, където трябва! — отговори далечният Самуел.

Мохамед изключи тока. Апаратът повече не беше нужен. След този разговор синдикатът щеше да преведе сумата в Бомбай. Оставаше само да я изтегли и толкова!

Нищо, че задачата още не беше свършена. Щом Мохамед бен Юсеф се е захванал с нещо, значи, че ще го изкара докрай. Ония в пещерата все едно са мъртви. А сега предстоеше още нещо — последното.

Той отвори сандъка си. Отметна настрана наблъсканите дрехи. Отдолу се показа друг по-малък сандък, от който висеше дълъг фитил.

Запалката щракна. Пламъчето близна края на фитила и той запуши, засъска леко.

Мохамед бен Юсеф притвори капака. По мургавото му лице заигра злобна усмивка. Още петнадесет минути!

Всички около него чакат, както хиените се въртят около плячката на лъва, всеки от тях дебне, мечтае за диаманти, за пари, а не подозира дори, че само след петнадесет минути…

Младият Мохамед бен Юсеф няма да сгреши като стария. Ще хвърли кораба във въздуха, само че не тъй навътре в морето, та да не може той самият да достигне брега, и с не толкова малко барут…

Това сандъче има сила да превърне на прах цял броненосец…

Арабинът излезе на палубата.

— Хей, момчета! — плесна той с ръце. — Отивам до острова, на разузнаване. Вие ще чакате тук! Никакво мърдане!

— Сам ли? — запита Рикардо.

— Сам! — отговори арабинът. — Няма да рискувам и други хора.

Малайците не се учудиха на това решение. Така беше при тях. Най-опасната работа вършеше главатарят. Затова пък получаваше най-много. Той обмисляше всичко, той нареждаше какво да се прави и той проверяваше. Ако сгрешеше, той щеше да плати. Затова не грешеше.

Наоколо се гънеше мастиленото море, а слънчевите отблясъци избухваха ту тук, ту там в ослепителни фойерверки, през които все още се гонеха и самоизяждаха гладните риби. Обядът продължаваше.

Мохамед бен Юсеф скочи в лодката и натисна веслата.