Петър Бобев
Заливът на акулите (34)

XXXIV

Щом чу гърма, Мак Фарен обезумя. Значи, край! Скривалището сринато, съкровището разпиляно, хората избити!

Какъв смисъл имаше да дири ненужните жици? Те бяха изиграли вече ролята си…

Поне да види, да се увери и тогава, тогава — пази се, Мохамед бен Юсеф!

Той размаха плавници и се понесе лудо към острова, сред размазаните синкави отблясъци на водата, които мъждукаха пред очите му.

Какви ли бяха тези бледи, неясни сенки, които пресичаха пътя му, бягаха подплашени пред него? Откога не бе плувал без очила, забравил беше колко безпомощен е гмурецът без тях.

Мак Фарен изскочи над повърхността. Както бе очаквал, така, полусляп под водата, той се бе отклонил вляво към открития океан. Никой не го следеше. Заливът беше пуст. Островът стърчеше сред него мълчалив, сякаш непокътнат. Възможно ли бе това? След такъв взрив?

Водолазът заплува нататък, настиган и заливан от вълните, с пуснат мундщук. Нямаше защо да хаби напразно сгъстения въздух.

Островът нарасна, открои се тунелът. Чак сега англичанинът забеляза сринатия отломък, оголил голямо бяло петно в тъмносивия масив на скалата.

Изведнъж Мак Фарен забави хода си. От водата се подадоха двама водолази, негър и жълтокож.

Н’Круга и Рам-Синг, случайно оцелели от взрива поради това, че Мак Фарен бе забавил коварния арабин, се озърнаха страхливо и се заизкачваха по стъпалата към пещерата. Н’Круга помнеше много добре къде бе нагласил взрива. Защо тогава тунелът стоеше почти непокътнат, вратата — съвсем здрава? Дали хората бяха загинали, или го дебнеха отнейде да му попречат, да скрият съкровището си?

Мак Фарен ги позна. Досети се също какво диреха тук, дебнещи като хиени. И в миг избухна цялата злоба, която се бе набирала в сърцето му от толкова години насам, от толкова обиди и неуспехи. Избликна страхът, че ще загуби отново всичко, за което бе мечтал, което бе подготвял тъй търпеливо…

Стиснал до болка водолазния нож, той стъпи на стълбата. Н’Круга и Рам-Синг, гърбом към него, се наговаряха нещо пред желязната врата.

Мак Фарен притича към тях. Двамата го чуха едновременно и се спуснаха да бягат. Случайно Н’Круга се подхлъзна по мокрото стъпало, стовари се с болезнен вик върху дясната си ръка. Копието му издрънча в скалата. Мак Фарен го грабна и се хвърли подире им във водата.

Рам-Синг връхлетя насреща му с насочен харпун. Англичанинът отскочи встрани, но в следния миг се хвърли след него, догони го. Усетил опасността, малаецът се извърна рязко, пъргав като змиорка. В момента, когато отблъскваше оръжието му, Мак Фарен зърна сянката на Н’Круга, който го нападаше отзад, стиснал ножа в лявата си ръка.

Подушили скорошна плячка със своя непогрешен усет, край тях закръжиха глутница акули, все по-възбудени, все по-нетърпеливи.

Мак Фарен се извърна назад, а негърът мигновено отстъпи. Тогава копието на малаеца, невярно насочено в бързината, само одраска рамото му. Мак Фарен отново се завъртя, замахна и харпунът му хлътна в гърдите на Рам-Синг. Раненият изпусна мундщука си. С предсмъртния вик от устата му изригна бисерен грозд въздух. Като по команда акулите се нахвърлиха отгоре му. Англичанинът не видя какво стана по-нататък, защото, възползувал се от тази схватка, негърът побърза да се измъкне.

Но навехнатата ръка му пречеше и Мак Фарен го настигна скоро с харпуна си. Разтреперан от страх, Н’Круга захвърли ножа и вдигна ръце.

Англичанинът се поколеба за миг. Трябваше ли да го пощади, сега, след всичко?… Този подъл негър, който бе поставил взрива, може би убил приятеля му, който се гласеше да похити съкровището му…

Никаква милост! Оня имаше ли милост към него?

Мак Фарен замахна със злоба, но в последната секунда дръпна оръжието си. Защо пък да не го плени? От него може да научи всичко, да го използува за своето отмъщение… А да го убие, има време — винаги, когато поиска.

Той посочи с глава напред и тръгна след него, настръхнал, с опряно в гърба му копие, готов да го забие при първия опит за бягство.

Така двамата стигнаха до пещерата. Мак Фарен заповяда грубо:

— Чукай на вратата!

Негърът изпълни послушно заповедта и скоро вратата се отвори. Отвътре надникна Херкулес.

Мак Фарен посочи пленника си.

— Вържи му ръцете и краката! И го остави на твоя нар! По-късно ще се разправя с него.

После влезе при Пири и без да каже нищо, грабна една бутилка ром. Изпи я на един дъх. Чак тогава седна на леглото до приятеля си.

Пири го гледаше с широко отворени очи.

— И ти ли?

Мак Фарен хвърли бутилката на пода. Тя се разби с трясък. Парчетата й се пръснаха навред.

— Такава мръсотия! — изруга Мак Фарен. — Ново убийство! Още едно! Чуваш ли?

Пири го наблюдаваше мълчаливо, с нарастваща тревога.

— Сутринта Рикардо — изпъшка Мак Фарен, — сега Рам-Синг… За един ден…

Изведнъж той се свлече на каменния под и зарови лице в одеялото на Пири. Гърбът му се разтресе в несдържано ридание:

— Убиец! Убиец!