Петър Бобев
Заливът на акулите (33)

XXXIII

Богдан не чу гърмежа, а го усети като риба с цялото тяло. Подводната звукова вълна го прикова към скалата, натисна с невидима преса дробовете му, задуши го.

Пред очите му изригна черна мъгла, която го ослепи.

Когато зрението му се върна отново, както се промъква светлината през разтваряща се фотобленда, той се огледа смутен. Впрочем какво бе станало тук, що диреше на тази скална издатина прострян по корем?

Изведнъж досещането проряза съзнанието му като светкавица.

Бялата смърт!

Богдан стисна оръжието си, готов за бой. Но чудовището беше изчезнало. Наоколо се диплеше синият простор, опустял и оглушал. Само мехурите на акваланга продължаваха да клокочат все тъй монотонно и безучастно.

Какво бе станало? Някакъв взрив може би, но къде?

Трябваше да се прибере в пещерата, начаса, да разбере, да помогне, ако трябва!

По-бързо! Към пещерата!

„Като дом! — мина му през ума. — Наистина като дом!“ Все пак тя му даваше подслон, защита срещу капризната стихия. Затвор, но и подслон в същото време. Може би тъй се привързват, по-право свикват със своята тъмница и затворниците.

Из водата се премятаха мъртви риби, обърнали нагоре бели кореми. Други, само зашеметени, опитваха със сковани движения да заплуват отново. А долу, върху неравното, полегато дъно, лежаха купчини трупове — риби, раци, охлюви, миди, морски звезди — окървавени и обезобразени сред начупени коралови клони. Едно грозно, безсмислено гробище.

Затиснат под сринатата плоча на изкусния си дом, лежеше отктоподът-строител. Пипалото му се бе проснало безжизнено върху пясъчната барикада, несварило да затвори входа, да прегради пътя на светкавичната смърт.

В пукнатините, сред обрулените коралови храсти, висеха отпуснатите мустаци на лангустите.

А по-горе, върху повалената горичка от палми-актинии, се бяха скупчили една връз друга десетина черноплавникови акули, застигнати от убийствената вълна тъкмо когато са минавали в стройния си ред край подводното стълбище. Лежаха безжизнени, с разкъсани тела, присвили в недоволна бръчка сърповидните си уста и устремили невиждащите си очи нейде далече, най-сетне затихнали, кротки, необичайно примирени.

С нарастваща тревога Богдан изплуваше нагоре край отвесната стена, потресен от зловещата картина на разрушението.

Ето, над главата му лъсна водната повърхност, по която пробягваха успоредните догонващи се сенки на водните гребени. Неспокойна, трептяща, изтъкана от ослепителна светлина и радост — подтискащ контраст с царящото към дъното унищожение.

Богдан опря крака в стълбата, която едва личеше под натрупаните отломъци на сринатата скала. Той знаеше, че Владо се намира вече далеч, поне за него нямаше причина да се тревожи, но вътре имаше други хора. Само няколко дни живя с тях, недостатъчни да ги опознае. Хора! Авантюристи или разбойници? А може би само обикновени несретници, привидно силни, храбри, волеви мъже, а всъщност съвсем безпомощни, играчка в ръцете на живота.

Те бяха неговите поробители, които прекъснаха любимите му занимания, причиниха му толкова грижи, такова зло, за което трябваше да ги мрази, да злорадствува поне при тяхното нещастие. А не можеше. Нямаше сили да ги мрази. Предчувствуваше… Виждаше само слепите жертви на една ужасна страст…

Младият зоолог подаде глава над повърхността. Върху вълните се люлееха убити риби с обърнати бели кореми. Стотици риби, най-различни! А той видя, долу дъното беше затрупано с десет пъти повече жертви. Така е и при риболова с бомби — повечето мъртви риби потъват.

Пред стоманената врата лежеше захлупен по очи човек. Богдан притича с разтуптяно сърце към него, обърна го по гръб.

Дъглас Пири!

Та тъкмо него ли?

Сложи ухо на сърцето му. То биеше неравно, отслабнало, но биеше. Пири беше жив.

Богдан бутна вратата. Затворена! Заудря с юмруци. Завика тревожно.

По едно време отвътре се чу гласът на Херкулес.

— Кой е?

— Отвори веднага! Пири е тежко ранен.

Вратата се открехна с остро скръцване. Зад нея се подаде уплашеното лице на негъра.

— Какво стана? Кой гърми?

Без да отговори, Богдан внесе англичанина и го положи на леглото. Наля вода в устата му. Напръска челото.

Пири отвори очи. Огледа тревожно наоколо.

— Всичко здраво ли е? — промълви той глухо.

— Да! — отговори Богдан. — Но сега мълчете! Не се вълнувайте!

Болният опита да се надигне върху възглавницата. В очите му светеше нескрито безпокойство.

— Лошо! — промълви той. — Лошо се нарежда всичко.

Богдан и Херкулес мълчаха.

Пири добави:

— Да знаете какъв човек беше Джордж? Какъв човек! Преди да намери първия диамант… А след това… Сякаш бяс се всели в него… Тези проклети камъни! Само нещастия…

За пръв път Богдан слушаше този мълчаливец — най-търпеливият, най-незабележимият от всички, сякаш съвсем не на място сред тази банда авантюристи — да говори така, с толкова жар.

— Над всеки диамант тегне проклятие! Тежко томува, върху когото се разрази!

Внезапно се намеси и Херкулес, плахо, смутено, сякаш очакваше удар за дързостта си.

— Диамантите са сълзи, вкаменени сълзи на нещастните негри. Цели векове негрите плачат — плакали са, когато са отивали в робство, плакали са, когато са събирали сока от каучуковите дървета, когато са брали банани… Плачат досега… Диамантите отмъщават, отмъщават на алчните, ненаситни бели хора.

Пири се обърна потресен към негъра:

— Не съм те чувал да говориш така.

— Негрите говорят така само помежду си. От белите се крият. Но Херкулес няма да се крие от вас. Вие не сте като другите бели, не сте алчни…

— В неговите думи има нещо вярно! — замислено промълви англичанинът. — Сълзите на негрите! Жестоко проклятие е заключено във всеки диамантен кристал като злия дух в бутилката на морския бряг. Додето е под земята, мирува, безвреден и безполезен. Но щом излезе навън… О, тогава! Цялата му сатанинска мощ изригва като вулкан, вулкан от мъст и злоба… Някакви скрити сили, тайнствени и непознати…

Богдан неволно го прекъсна:

— Тайнствени сили! Оставете! Културен човек сте.

— Така е! — възрази живо англичанинът. — Има такива сили. Как иначе ще обясните… Всеки диамант има своя история, кървава история… Всеки… Чували ли сте за диаманта „Регент“, някои го наричат „Пит“?

Богдан кимна с глава, но Пири сякаш не забеляза това движение.

— Някакъв роб го намерил в Индия. Срязал с нож прасеца на крака си, за да го скрие. Избягал от мината, достигнал до Мадрас… Там капитанът на един кораб го убил, продал диаманта, а после се пропил и от угризение на съвестта се обесил. Диамантът попаднал у губернатора Томас Пит. От страх да не му го откраднат Пит полудял… Така шествувал по света прокълнатият камък, краден и препродаван, докато попаднал в ръцете на Бонапарт, който го поставил върху дръжката на сабята си… Всеки знае колко злини донесе тази сабя на човечеството… А диамантът „Шах“, с който персите откупиха убийството на руския посланик, поета Грибоедов… А прекрасният синкав „Хоп“ — камъкът на Мария Антоанета, съпругата на френския крал Людовик XVI… И двамата на гилотината.

Уморен от толкова думи, Пири отпусна глава, на възглавницата прежълтял и задъхан.

Богдан сложи ръка върху челото му.

— Не в безобидните кристали е заключена зла сила, а в хората. Проклятието — това е човешката алчност…

— Не! Не! — прекъсна го с шепот раненият. — Вие не знаете. Това е проклятие! Проклятието преследва и нас заради тази купчина — там в касата…

Богдан въздъхна тежко. Къде ли е сега Владо? Какви ли опасности го заплашват? А Богдан стои тук и не може да му помогне…

От ъгъла Херкулес прошепна полугласно:

— Сълзите на негрите… Вкаменените сълзи…