Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Заливът на акулите
Издание: първо (не е указано)
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1963
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Лилия Илиева
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Михаил Руев
Коректор: Йорданка Киркова; Малина Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14827
История
- —Добавяне
XXXI
Мак Фарен потрепера, поиска му се да затвори очи пред тази ужасяваща паст, да се примири най-сетне с настъпилата неизбежност…
Внезапно той стисна зъби. Не! Няма да се даде! Тъй лесно не! Да се предаде на някакъв гущер, голямо, но глупаво влечуго?
И когато зловещите челюсти посегнаха да се затворят, той отскочи с ловък замах встрани. Разкривените жълти зъби щракнаха до самото му рамо. Следващия миг, преди още хищникът да отвори отново уста, Мак Фарен се хвърли отгоре му и стисна в конвулсивна хватка отвратителната муцуна. Къде бе чул това, къде го бе чел? Всъщност това нямаше значение. Важното беше едно — могъщите челюсти, по някакво недоглеждано на природата неснабдени с достатъчно мускули, които да ги отварят, стояха обезвредени, притиснати в човешките ръце. Виж, друго е когато захапят, тогава яките мускули няма да пуснат — само веднъж да захапят! Обезсиленият звяр, никога до днес невидял такава съпротива, побесня, размята мощната си опашка. Водата отбиваше нейната сила, умъртвяваше удара, но все пак… Един такъв удар можеше да значи край. Сред размътената кипнала вода се мярваше ту назъбеният гребен на беснеещата опашка, ту плочестото туловище, ту изпъкналите зелени очи. Мак Фарен се бе вкопчил с всички сили в тази обезоръжена муцуна. Очите му се намираха на една педя от зелените крокодилски очи. Бялата им мигателна ципа все по-често преминаваше по тях, откривайки злоба, ярост и… страх. Невероятно наистина за такъв звяр, но вярно — смут, недоумение и накрая страх. А човекът не пускаше. Стискаше, стискаше, забравил всичко друго. Само да не го докачат острите нокти на краката и побеснялата опашка!
Стискаше — но докога?
Изведнъж сред разплисканата мътна вода Мак Фарен видя как върху плочестия гръб се метна едно човешко тяло.
Помощ? И то от Русев! Възможно ли е?
В ръката на Владо лъсна водолазният нож. Той замахна и го храсна настървен в окото на крокодила. Замахна втори път. Тогава острието хлътна още по-дълбоко, заби се в мозъка.
Крокодилът подскочи над водата и повече не мръдна. Само опашката му продължи да се гърчи в затихващи спазми. Тялото му потъна надолу.
Мак Фарен и неочакваният спасител достигнаха брега с няколко замаха на ръцете. И то съвсем навреме. Още два крокодила се втурнаха след тях, но щом разбраха, че са закъснели, обърнаха назад.
Двамата се отпуснаха сред мъховете, оплискани с кал, задъхани от непосилната борба.
Мак Фарен пое дълбоко дъх.
— Защо ми помогнахте?
— Защото сте ми симпатичен — подметна Владо.
— Без шеги! — прекъсна го англичанинът.
Владо се обърна удивен.
— Да оставя така човек, който и да е, в зъбите на крокодил и да не помогна… Поне да не опитам…
— Но аз ви гонех. Щях да ви убия.
— Знам.
— Тогава?
Владо се усмихна.
— Добре, ще ви кажа. Докато сте вие, Богдан ще бъде защитен.
Мак Фарен замълча. Но след минута се извърна и запита:
— Но защо бягате? При мен има диаманти. Да бяхте ги откраднали както Рикардо — разбирам. А вие? Бягство от диаманти!
Владо промърмори тихо:
— На този свят има и друго, освен диаманти…
Мак Фарен се замисли:
— Наистина има и друго — но то може да се купи с диаманти. Всичко може да се купи.
— Не всичко! — не отстъпваше Владо. — Ето на̀, нас не можахте да купите.
— Вие сте млади, не познавате живота.
— Не е само това! Има друго: родина, приятели, нашата наука. Защо бягам?… Ще ви го кажа. За да докарам полиция, войска даже, но да ви принудя да пуснете другаря ми.
— Къде е пък той?
— За латимерията… И за още нещо… Но ще се върне. Дал ви е дума, обаче аз ще си ида. И вие не можете да ме спрете.
— Без диаманти.
— Ние разбираме вашата страст, но за жалост вие не сте в състояние да разберете нас. Да схванете какво чувство изпитва ученият, когато знае, че трудът му стои заключен в някой шкаф, че няма кой да стъкми набраните цифри, да ги изтълкува, да изплете извода на тригодишния труд. Изглежда, не познавате сладостта на откритието, сладостта от съзнанието, че и вие сте допринесли нещо за хората…
Той махна с ръка: „Защо ли му говоря? Каква полза?“ Надигна се и стана прав.
— Сега довиждане!
— Къде?
— Закъдето съм тръгнал.
Мак Фарен също се изправи.
— Чакайте! Може би и аз разбирам нещо. Това, което сте намислили, е глупост. Вие не познавате джунглата. Ей тъй ще пропаднете.
— Ще се оправя! — вирна глава Владо.
— Я елате с мен! Сега, след това, което направихте, ще ви пусна. С приятеля ви. Няма повече насила. И диаманти ще ви дам…
Хидрологът се извърна, втренчил в него смаян поглед.
— Ще ни освободите? С Богдан?
— Уви! Повече не ми трябвате. Ще спра да търся. Ще отида да откупя вече периметъра. Имам достатъчно диаманти… И за подкупи…
Двамата се запътиха обратно към морето. Мак Фарен прибра акваланга си от папратовия храст и го метна на гръб. После продължи да се спуска надолу към брега, където вълните, укротени от рифовия вълнолом, облизваха лениво червените скали с прозрачните си езици.
Мак Фарен едва сподави вика си. Встрани, зад скалистия нос, се мярна лодката на Мохамед бен Юсеф.
Англичанинът даде знак на спътника си да се скрие, а той пристъпи напред, приведен като дебнещ звяр. Достигна водата, нагази в плиткото и надзърна. На двадесетина крачки пред него в подмятаната от вълните лодка седеше гърбом Мохамед бен Юсеф и въртеше някаква дръжка.
С какво ли се занимаваше тъй усърдно, съвсем сам на брега? Какво беше това сандъче, тази дръжка и тези жици, които потъваха във водата?
Изведнъж англичанинът се сети. Това… това е индуктор, простият електрически уред за възпламеняване на далечен взрив! А проводниците сочат право към острова. Значи… Значи…
Мак Фарен се задъха от вълнение. Значи — в следния миг разбойникът може да натисне бутона на съединителя и целият остров с пещерата, с диамантите, с хората вътре ще полети във въздуха. И с Пири…
Той обезумя. Цялото му тяло настръхна, вцепени се. Краката му отмаляха.
Следния миг…
Решението само се наложи. Почти несъзнателно Мак Фарен опъна гумената тетива на подводния пистолет, откачи връвта на стрелата и се премери в широкия гръб на арабина.
Тетивата бръмна. Но дали беше надценил далекобойността на оръжието си, или пък придошлата вълна бе надигнала ненадейно лодката? Вместо в целта стрелата се впи в кърмата.
Мохамед бен Юсеф се изправи рязко. В ръката му лъсна пистолет. Мак Фарен изтича да се прикрие зад скалата, ала арабинът го видя.
Един — два — три гърмежа!
Куршумите изсвириха до главата му, като дигнаха три пушечета в скалата. Четвъртият патрон засече. Арабинът трескаво извади пълнителя, дръпна затвора. Но Мак Фарен не го изчака. Отново се бе върнало онова далечно време, смятано отдавна забравено, когато само една секунда можеше да определи всичко, когато от мигновеното решение зависеха животът, съдбата на стотици, на хиляди хора… Войната… Сега пак воюваше — воюваше с не по-малко дързък и опасен враг… Способен на всичко…
Той притича надолу по брега и скочи във водата. В същия миг дочу още два гърмежа. Куршумите плеснаха до него, но водолазът вече потъваше надолу сред облак кипнали мехури. Така, под водата, той захапа мундщука, продуха го и вдъхна въздух.
Дали арабинът ще го преследва, както бе гонил Пири, с бомби подир предателските мехури? Но не! Той сега имаше друга, по-важна работа.
Мак Фарен си представи как арабинът се навежда над индуктора, завъртва дръжката и ето — ето, може би вече натисва бутона, за да отправи по жицата смъртоносната искра…
Трябваше да намери проводниците, да ги среже, да предотврати страшното, това, за което не смееше да помисли… Трябваше, на всяка цена…
А къде бяха тези проклети жици? Как да ги открие?
Наоколо трептеше все същата размазана мътна синева, в която навремени прелитаха неясни сенки. Така, без очила, той не можеше да забележи нищо и на пет крачки. Човешкото око е тъй нагодено, неспособно е да вижда под вода при непривичния ъгъл за пречупване на светлината. Само с очилата би могъл да прогледне отново, така беше почти сляп, безпомощен, изгубен в синята мъгла.