Петър Бобев
Заливът на акулите (3)

III

От изток избликна заревото на изгрева като оловна пепел, която наръси сънливия океан. Неусетно като в ретортата на всемогъщ алхимик оловото се превърна в злато, после изведнъж избухна в безшумен взрив от светлина. Слънцето отскочи над кръгозора в цялото си тропическо великолепие и пръсна над вълните ослепителната си жарава.

Владо изнесе екипировката си на палубата. Провери манометъра, шланговете, мундщука, прикачи перките на краката си, притегна акваланга на рамената. В момента, когато надяваше очилата, до него приближи забързан с тромавата си походка капитан Стрезов.

— Очакваме тайфун! Току-що ни предупредиха по радиото. Нашите уреди сочат същото. Побързай!

Водолазът кимна с глава, затегна пояса с оловните тежести и заслиза непохватно с гумените си перки по стълбичката.

— Дяволско време! — изсумтя капитанът. — И то тъкмо сега! А не можем да останем тук… Трябва да се измъкнем навреме от тези опасни рифове!

Навън никакъв знак не издаваше приближаващата буря. Все тъй еднообразно прииждаха и отминаваха запенените вълни.

Над залива се стелеше влажна розова омара, зад която прозираше брегът като примамлив мираж, навремени кристално ясен, сякаш може да се докосне с ръка, навремени забулен от трептящата мъгла, по която припламваха огньовете на изгрева, недействителен като сън. Сред залива, оградено от белия пръстен на прибоя, се издигаше малко коралово островче, което ту изплуваше, ту изчезваше, сякаш се разтваряше в мъглата.

Хидрологът неволно задържа поглед върху него. Какво ли можеше да види върху тази пуста надупчена скала, заливана от водните пръски? Но все пак — всичко бе обходил, целия залив, само там не…

Той захапа мундщука и се потопи. Водата отново го обгърна — приятно топла, ласкава, заискрила в безброй седефени блясъци. Два тласъка с крака и още два — блясъкът потъмня, синевата се уплътни. Изчезна, стопи се тъмният силует на корабното дъно. Остана само водната пустош, без начало и без край, в която той се носеше без тежест, леко, по-леко от литнала птица.

Още по-надолу! Още!

Внезапно Русев се озова сред пасаж селди — хиляди, милиони селди, които гъмжаха край него, сякаш извираха от безкрая — лъскави, просветващи със седефените искри на люспестите си гърбове. Толкова много! Една до друга. Блъскаха се в лицето и в ръцете му, замайваха погледа му. Струваше му се, че ще оглушее от бръмченето на плавателните им мехури. Така бръмчи рояк разлютени оси.

Той кривна встрани — все същото. Надолу, по-надолу! А наоколо прииждаха и прииждаха все нови и нови множества, някаква нереална вихрушка от снежни парцали.

Нима заради тях ще прекъсне търсенето?

В този миг отдясно изникна тъмна сянка. Акула! Пет-шест метра дълга. Тя се хлъзна почти до лицето му, без да го забележи, и пътем налапа с отворена уста няколко риби. После изчезна в далечината — красива и изящна, помахвайки плавно със сърповидната си опашка, сякаш съзнаваше съвършенството на бързото си тяло.

След нея се зададоха още две, една до друга, но и те минаха край него, без да му обърнат внимание. В техните безизразни студени очи той не прочете нищо. Минаха и заминаха, като само отваряха и затваряха ненаситните си челюсти.

Изведнъж рибното стадо свърши, изчезна в далечината по своя подводен път, разсея се като сребърен облак. Наоколо отново се разля меката синева на дълбините, зацари тишина и покой.

Под синкавото було се показа морското дъно, скалиста неравна площадка, обрасла с ниски коралови шубраци, сред които прелитаха рояци рибки. Забулени в някаква призрачна мъгла, коралите възправяха безжизнени гранки и бавно отстъпваха назад в синия безкрай.

Внезапно плувецът спря. Насреща му изплува, грозна и настръхнала, огромна коралова постройка, осеяна с безброй пещери, които зееха зловещо и заплашително.

А долу, на пет-шест метра над дъното, лежеше неподвижна неголяма акула, обърнала нагоре белия си корем.

Озадачен, Русев се спусна към нея. И разбра.

Това беше дело на човек.

Акулата висеше привързана през хрилните отвори с яка тел за един каменен къс. Висеше мъртва, с полуогризана кожа, из която се ровеха криви раци.

Водолазът се понесе нагоре все край отвесната каменна грамада, подобна на тайнствена подводна катедрала, гравирана с безкрайните плетеници на мъртвите коралови вейки. Прелитаха рояци риби, от дупките мърдаха дългите мустаци на лангустите, пълзяха дългоръки офиури като сплетени кълба от гигантски стоножки. Едри бисерни миди с плисирани черупки плакнеха лениво телата си. Люлееха пипалата си безброй актинии като цветя в огромен алпинеум.

Владо продължаваше да се издига нагоре. Шестото чувство на водолаза му подсказваше, че това е основата на кораловото островче сред залива.

Той се озърна, неволно смутен. Стори му се, че от зиналите черни пролуки в разядената варовита грамада го следяха с алчен поглед хиляди невидими очи.

Тихо! Мъртвешки тихо! И сред тази замайваща тишина само той — една самотна душа, лека, безплътна, без тегло, една сянка в царството на сенките. Единствено бълбукането на издишвания въздух бавно и ритмично успокояваше измъченото му съзнание, напомняше, че все пак той е жив, в един странен, но реален свят.

Внезапно водолазът се закова на място. Ръцете му вдигнаха харпуна. Сърцето му заби лудо в притиснатите от тежкия воден пласт гърди.

Той чу само два глухи плясъка и внезапно над главата му увисна едно едро тяло, от което се протягаха като дебели питони осем гъвкави пипала.

Октопод!

Водолазът стоеше вцепенен, спрял да диша от ужас. Страшните пипала бяха дълги пет-шест метра, как можеше да им противопостави своя къс харпун?

В тъмната дупка сред пипалата скърцаше зловещо невидимият папагалски клюн. От тлъстото топчесто тяло го стрелкаха с алчния си поглед присвитите хитри очи на чудовището.

Трябваше да нападне пръв!

Нямаше друг изход. Русев знаеше — само тъй можеше да се спаси. Размаха гумените перки и се устреми напред с протегнато копие, направо сред грозния гъсталак на пипалата.

Ех, ако би могъл да впие оръжието си там, между двете пламтящи очи, да умери поне единия от трите мозъка на хищника!

Но октоподът, слисан от тази неочаквана атака, рязко отскочи назад като грозна тлъста ракета. Изпръсканата от фунията му вода тласна водолаза в гърдите като камък, отхвърли го към скалата.

Русев за миг допусна, че може да се спаси. Той вярваше, че познава октоподите, тези умни и затова тъй предпазливи мекотели. Те не обичат схватките с човека, отбраняват се само ако бъдат нападнати. Обикновено се притулят из дупките си, нагаждат цвета си към цвета на дъното, мъчат се да станат незабележими. Дори очите си присвиват да не блестят.

Не за пръв път се срещаше с тях. Наистина той бе виждал досега по-дребни екземпляри, два-три метра дълги; даже не допускаше, че съществува такова страшилище, но това още не означаваше, че то по нрав ще се различава много от подобните си.

Леко, с едва доловими движения, вперил уплашен поглед към гигантската сянка, Владо се възземаше нагоре, метър след метър, със стиснати челюсти, едва сдържащ бясното си желание да размаха ръце и крака и да излети мигновено над водата, вън, далече от тая грозна сянка, сякаш избълвана от преизподнята.

Но разумът, или по-право навикът, закален през толкова спускания в морето, настойчиво заповядваше:

„Бавно! Спокойно!“

И сякаш в цялото му смазано от ужаса съзнание не бе останало нищо друго, никаква мисъл, никакво чувство освен това неотменимо:

„Бавно! Бавно! Спри!“

Дълбокомерът сочеше: петнадесет, десет, осем метра…

Изоставаше ли долу, в бездната, чудовището?

Не! Все тъй неусетно и то се издигаше нагоре като надут балон.

Внезапно Владо съзря в скалата неширока пещера, някаква площадка. А това? В дъното, сред синкавия полумрак, се виждаха груби стъпала, изсечени в скалата.

Стъпала — дело на човек!

Той полетя лудо нататък, изскочи над повърхността и шляпайки с неудобните гумени перки, се затича нагоре.

Насреща му се изпречи старинна желязна врата, проядена от ръждата, вкопана в плътния коралов масив.

Той я блъсна с рамо, заудря с юмруци, закрещя. Ехото се върна обратно, загърмя в ушите му.

Осъзнал най-сетне своята безпомощност, Владо опря гръб в скалата, осеяна с едри морски жълъди и патели. Нямаше друг изход. Отгоре тегнеше влажният каменен свод, по който пробягваха равнокраки рачета-лигии, гонени от крайбрежните паяци, а долу, в подножието на каменното стълбище, по което се тълпяха рояци криви раци, блестеше като огледало от черен оникс водата. И само едно тясно отверстие горе, в мрачния таван, отдето струеше сноп светлина.

А сега? Да се върне ли назад, по същия път?

Тръпка на ужас стисна плещите му. А трябваше. Нима щеше да остане вечно тук, в тази влажна дупка? Сега, отсреща, на петстотин метра оттук, го чака капитан Стрезов, тревожи се — защото ураганът може да връхлети всеки миг, а наоколо гъмжи от настръхнали подводни рифове…

Внезапно водата закипя, плисна се по каменните стъпала и отдолу лъсна кървавочервеният гръб на октопода. Чудовището простря напред гигантските си пипала като някакъв оживял идол, уродлив многорък Буда, залови се за скалните издатини и измъкна огромното си туловище.

Ето, едното пипало се изправи във въздуха, протегна се напред. Двете редици вендузи лъснаха като огромни седефени копчета. В отчаян опит Русев замахна с харпуна. Засегнатото пипало отскочи в болна спазма, но на негово място се изправиха още три, след това още две…

Хидрологът премисляше трескаво. Как да достигне уязвимото място в тялото на гиганта, там, между двете немигащи очи, в които припламваха ту зелени, ту червеникави огънчета?

Едното пипало се спусна светкавично надолу, сякаш изсвистя във въздуха. Владо заби оръжието си в жилавата като каучук плът, но в същия миг друго пипало се залепи в гърба му, слизесто-студено. Вендузите всмукнаха кожата му.