Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Бобев
Заглавие: Заливът на акулите
Издание: първо (не е указано)
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1963
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Лилия Илиева
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Александър Димитров
Художник: Михаил Руев
Коректор: Йорданка Киркова; Малина Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14827
История
- —Добавяне
XXIX
Н’Круга в първия момент не разбра нищо. Какви бяха двамата водолази, защо се сбиха до самия катер, каква беше торбичката, с която побягна победителят?
Но скоро се опомни. Спусна се надолу и достигна потъващия португалец. Харпунът още стърчеше в гърба му, но негърът съобрази бързо. Ударът не изглеждаше смъртоносен, острието беше пронизало само мускулите над плешката и рамото.
Доволен, че всичко се бе развило без неговата намеса, Н’Круга извлече над повърхността ранения. На стълбата го пое самият Мохамед бен Юсеф.
— Та това е Рикардо, от шайката на Мак Фарен! — усмихна се той, като го позна. — Как е попаднало тук това гълъбче?
Докато Н’Круга разправяше какво се бе случило, Рикардо лежеше безчувствен на палубата.
— Няма какво да се занимаваме с него! — отсече внезапно Мохамед бен Юсеф. — И без това си имаме доста грижи. Хващай го за краката, аз за главата и — през борда!
Н’Круга го погледна недоумяващ, но като видя, че шефът му не се шегува, посегна към краката на Рикардо.
Раненият изведнъж отвори очи. Устните му с мъка промълвиха:
— Недейте!
— О, събуди ли се? — усмихна се лукаво арабинът. — Пък аз помислих, че се преструваш.
Рикардо отново притвори очи.
— Моля те — на сянка! Тук ще умра, на тази жар!
— Добре, добре! — поклати глава със съчувствие арабинът. — Ще те пренесем, гълъбче, няма да те мъчим, но преди това ни разкажи що дириш тук!
Рикардо усети заплахата на този глас. Трескавите му очи се завъртяха тревожно. Облиза устни и промълви:
— Скарах се с Мак Фарен и избягах.
— А защо се скарахте?
— Омръзна ми да стоя тук.
— Аха! — усмихна се Мохамед бен Юсеф. — Та ти си бил много приказлив, злато човек! А какво дирехте по този край, в тоя пущинак?
Да каже ли, или да не казва? Всичко се струпа тъй неочаквано, че португалецът съвсем се обърка. Лъжата сама изскочи от устата му.
— Петрол! Дирехме петрол… по дъното.
Очите на арабина в миг потъмняха, зли, заплашителни.
— Н’Круга, хайде да се приберем на сянка! Моят приятел трябва да си припомни нещо!
Рикардо протегна ръка.
— Щом знаеш, защо ме питаш? Не виждаш ли, че се шегувам? Та от тебе ли ще крия? Нали затова съм тук. Тъй си рекох: Мохамед ми е приятел, ще се разберем… Само нека да вляза на сянка, задушавам се тук… Дай ми вода!
Очите му отново се затвориха.
Мохамед го изгледа изпитателно:
— Припадна… сега вече истински… Да го пренесем вътре! Все ще ни помогне нещичко…
И двамата с помощника го внесоха в кубрика, за да го превържат.
След малко Рикардо пак отвори очи, изпълнени с безпокойство.
Н’Круга запита внезапно:
— Какво имаше в торбичката?
— Каква торбичка? — сепна се Рикардо. — Не разбирам.
Мохамед го пресече грубо:
— Я не ни залисвай! Не ни губи времето! Казвай всичко, иначе… през борда!
— Мак Фарен те е пратил да ни шпионираш! — добави Н’Круга.
Рикардо опита да се надигне.
— Мак Фарен ме гони дотук, рани ме, а вие?
— Той ли беше? — запита Н’Круга. — Той ли взе торбичката?
— Взе ли я?
Мохамед сложи ръка върху неговата:
— Рикардо, какво имаше вътре? Диаманти?
Португалецът съобрази бързо. Щом го пита така, значи, знае! Няма смисъл да го мами. Ще му каже всичко, да спечели доверието му, а после…
Облиза пресъхналите си устни и пошепна:
— Откраднах му диамантите, носех ги тук.
— Защо?
Не беше глупав Мохамед, искаше да бъде на ясно. Защо е избягал? Разбира се, трябва да му каже, да го успокои. Защото, ако не успее, всичко може да се случи. Мохамед е опасен, опасен като враг, още по-опасен като приятел.
— Мразя го! — изсъска Рикардо. — Надут, никого не смята за човек… Не иска да делим. Той бил господарят, а ние наемни работници. Аз да му бъда слуга… Аз… Знае ли кой съм аз…
Омразата му беше толкова явна, толкова искрена, че Мохамед бен Юсеф съчувствено поклати глава.
— Тогава ще се разберем. Кажи ни само колко души са на острова, как са с водата, с оръжието.
Рикардо почна да брои на пръсти:
— Мак Фарен… Пири… Ранен е тежко… Херкулес… И той не се брои, и той мрази белите. Освен това двамата българи…
Мохамед го прекъсна:
— И те ли влязоха в бандата?
— Че как не, нали има диаманти?
— А водата? — намеси се Н’Круга. — Имат ли вода?
— Имат. Подводен извор. Вода — колкото искаш!
— Муниции?
— Също колкото искаш!
Мохамед бен Юсеф се надигна.
— Добре! Златно момче си! Сега поспи!
Рикардо го спря с ръка.
— Не се бави! Мак Фарен ще те нападне. Планът му е такъв — хората му да слязат на брега и да примамят тебе и малайците натам, а Мак Фарен да минира „Старата сирена“.
Мохамед го изгледа пронизително.
— Да не ме мамиш?
— Още ли не ми вярваш? Послушай, не го оставяй да почне пръв! Пусни водолазите да охраняват кораба отдолу! Каквото и да става на брега…
Без да каже нищо, арабинът излезе на палубата. Н’Круга го последва като сянка.
— Вярваш ли му? — запита той.
— Вярвам, че е избягал, че не се разбира с Мак Фарен и се е опитал да му грабне диамантите.
Изведнъж той се обърна рязко.
— До тебе да бъдат и Мак Фарен, и диамантите! А ти! Пфу!
Н’Круга настръхна.
— Не ругай! Всичко стана бързо. Тъй било писано.
— А ти вярваш ли тия бабини деветини? Като че ли аллах си няма друга работа. Има писано, ама тук!
И той посочи челото на помощника си.
— Но дали е такъв планът на Мак Фарен? Това ме смущава.
— Може би е такъв — поколеба се помощникът му. — Щом като Рикардо иска охрана под кораба, значи, се бои.
Мохамед бен Юсеф вдигна глава.
— Реших! Ще го преваря! Аз ще хвърля острова му във въздуха. А след това — ще очистим това гълъбче… Опасно е. Както предаде Мак Фарен, така може да предаде и нас.
— Много умно! — потвърди Н’Круга.
Обърна се към сушата и изсвири остро с уста. Часовоят от скалата повтори сигнала му, а след малко от гората почнаха да се измъкват малайците, които се качиха на лодката и доплаваха на кораба.
Мохамед ги изчака да се съберат всички на палубата, след това заговори развълнуван, едва сдържащ радостта си:
— Ей, гълъбчета! Доживяхме и този ден! Богатството е близо. Само да се протегнем и ще го пипнем.
Малайците стояха насреща му, загорели от слънцето, отпуснати, сънливи, дъвчеха бетела си.
„Ах, зверчета такива! — помисли си Мохамед. — Кротки сте като газели, но всеки миг сте готови да измъкнете крисовете от саронгите. Мирувате още, защото без мен не знаете какво да правите. Нужен съм ви. Но и вие сега сте ми нужни. А после — който превари… Най-първо с тебе ще се справя, Рам-Синг, кривогледи дяволе! И с тебе, Н’Круга, черна муцуно, дето ме дебнеш като сянка! Бас държа, че и двама нямате представа каква шега съм ви скроил!“
Рам-Синг пристъпваше от един крак на друг с подута устна и гледаше надолу, едва прикрил под присвитите клепачи злобата на черните си зеници. В другия край на групата, облегнат на парапета, Н’Круга показваше белите си зъби.
Мохамед изведнъж удари по кобура на пистолета. Всички трепнаха.
— Слушайте заповедта ми! Най-важното сега е да се постави взрив пред пещерата на острова, за да разкърти вратата, да избие хората. Отговорна задача!
— И опасна! — подметна Н’Круга.
— Затова — продължи арабинът — тези, които я изпълнят, ще получат по два дяла.
Малайците се размърдаха. Рам-Синг изплю бетела през борда.
— Ще отидат най-опитните, най-смелите! — отсече капитанът. — Н’Круга и Рам-Синг!
Посочените трепнаха. Рам-Синг опита да отвори уста, но щом видя ръката на главатаря си, опряна в дръжката на револвера, пак сви очи.
Н’Круга не се помръдна. Усмивката замръзна на лицето му. Секунда-две! Мисълта му заработи трескаво. Ако откаже, главатарят може да го застреля. И никой не ще го защити. Никой! Защото тогава Мохамед бен Юсеф ще прати защитника му. А там, срещу Мак Фарен, е опасно. Всеки е слушал за неговата храброст. По цялото крайбрежие няма по-смел водолаз.
— Н’Круга тръгва! — отсече негърът. — Но да не се отметнете. По две части! И още нещо. Ако Мак Фарен убие Н’Круга или Рам-Синг, този, който остане, ще получи четири части.
— Да, четири! — подкрепи го малаецът.
Мохамед бен Юсеф се усмихна.
— Така да бъде! Само свършете работа. Тръгвайте веднага! Мак Фарен крои нещо. Да го преварим! Ще отнесете до острова една кутия с динамит. В дванадесет часа без петнадесет минути ще я нагласите. Ще пазите да не я открият до дванадесет часа без пет минути. Тогава ще побегнете назад. Точно в дванадесет аз ще завъртя индуктора, за да възпламеня взрива. Разбрахме ли се?
— Разбрах! — отвърна малаецът. — В дванадесет ще гръмне.
— Точно в дванадесет! — потвърди Н’Круга.
Арабинът плесна с ръце.
— А сега се пригответе, бегом! Вземете кислородните апарати — да не пускат мехури!
Двамата притичаха до кубрика и измъкнаха екипировките си. Н’Круга неволно подсвирна с уста. Изведнъж му хрумна една мисъл толкова умна, толкова весела!
Рам-Синг е глупав. Дързък, но глупав. Дали ще разбере, дали ще склони? А дори да откаже, още по-добре! Един нож в гърба и толкова! Щом избухне зарядът, без да се връща на катера, Н’Круга отива в пещерата, пипва диамантите и — в джунглата! След два дни ще стигне до фара, малко по̀ на юг, където живее братовчедът. А Мохамед, старата изкуфяла хиена, ще намери празна пещера…
Негърът надяна ремъците на апарата, опита ножа и бутна малаеца пред себе си.
— Хайде!
Мохамед бен Юсеф се обърна към екипажа си:
— На палубата остава Тенг-Си, часовой над водата. Останалите с аквалангите под кораба! Ще си отваряте очите! Знайте, Мак Фарен иска да ни минира.
Той ги изгледа под вежди. Командата му познаваше добре този поглед — суров, нетърпящ възражения.
— Разбрано?
— Разбрано! — изръмжаха малайците.
Тогава арабинът влезе в лодката при Н’Круга и Рам-Синг.
— Карайте към носа! Там вие ще се потопите, а аз ще приготвя индуктора.
Вълните поеха леката лодка и я разлюляха на заоблените си гребени, върху които искряха огнени слънца: от всеки гребен по едно слънце, слънце до слънце — ослепителни танцуващи съзвездия.
Наоколо закръжиха акули. Бяха чули плясъците на веслата и по обичая си бързаха да проверят какво става. Но задоволили любопитството си, отново се пръснаха.
Скоро лодката заобиколи обливания с пяна каменен полуостров, провря се през тесния проток сред рифовете и спря на завет от другата страна. През прозрачната вода се виждаше плиткото дъно, обрасло с гъсти коралови храсталаци. Слънцето жареше нетърпимо, а планктонът беше потънал в мрачните дълбочини, затова кораловите полипи се бяха свили в дневния си сън, пъстроцветните варовити гранки изглеждаха мъртви, зловещо оголени, като попарени от мраз.
— Покажете часовниците! — каза арабинът и ги свери със своя часовник.
— Единадесет часът и шестнадесет минути! И трите точни! Значи — в дванадесет!
Водолазите кимнаха с глави и се мушнаха под вълните. Отначало телата им се открояваха ясно през бистрия воден слой — едното тъмно, почти черно, другото по-бледо, със зеленикав оттенък от водата, понесли пред себе си черното сандъче. После, когато се отдалечиха на юг, в посока към острова, блясъкът на вълните ги погълна.
Мохамед бен Юсеф ги изгуби от погледа си. Ако имаха акваланги със сгъстен въздух, той щеше да ги следи известно време по мехурите, както оня, когото очисти с бомбите, но сега с кислородните апарати те бяха незабележими. Дано и тоя хитрец, Мак Фарен, не ги подуши!
По морската повърхност плуваше цяла ескадра платноходки, чудните мешести животинки-велела, малки сини чинийки с опънати ципи като платна, които неспирно кръстосват океана с многобройната си свита. Летящи риби снасяха по тях хайвера си. Плуващи охлюви ги гризяха настървено. Малки криви рачета се припичаха на слънце по тях. Пробягваха от една чинийка до друга пъргави водомерки, гребяха несръчно с реснистите си лопатки морски патички.
Проводниците на електрическия взривател се източваха от макарата с равномерен съсък и потъваха в дълбините след заредената със смърт кутия.
Мохамед бен Юсеф откара лодката до брега, потули се зад скалите и стисна дръжката на индуктора. Часовникът показваше единадесет часа и половина. Още малко и диамантите ще бъдат негови. Само негови! Достоен потомък на стария Мохамед бен Юсеф… Само че по-умен… Много по-умен…
Доволна усмивка огря мургавото му лице, оголи хубавите му зъби, като че ли направени от бели корали. Той щеше да завърти дръжката не в дванадесет часа, а десет минути по-рано, точно когато Рам-Синг и Н’Круга поставят сандъка…
А това значи двама съдружници по-малко — само двама наистина, но затова пък най-опасните!