Петър Бобев
Заливът на акулите (28)

XXVIII

Мак Фарен доплува до острова без никакви премеждия. Никой не се опита да го преследва. Изкачи се на стъпалата и видя уплашеното лице на Херкулес.

— А другите? — запита негърът, като се убеди, че шефът се връща сам.

— Кои други? — трепна Мак Фарен.

— Рикардо… И…

— Рикардо е подлец! — изръмжа англичанинът. — Открадна диамантите само за себе си, аз го убих.

— Как! — отстъпи назад Херкулес, а мощното му атлетическо тяло затрепера като в треска.

Без да го погледне, Мак Фарен влезе в пещерата. От нара две горещи очи светнаха от облекчение.

— Най-сетне! — промълви Пири.

Мак Фарен приближи до отворената каса, хвърли с досада торбичката, после затръшна нервно тежката врата.

— Значи, убиец! — изпъшка той, посегна към нишата, където стоеше една недопита бутилка с ром, и я надигна. — И убиец станах…

— Недей! — опита се да го спре болният. — Стомахът…

Мак Фарен махна с ръка. Какво значеше сега стомахът му? При другите грижи… Убиец!… Изведнъж той се изправи.

— А къде са българите?

И недочакал отговора на приятеля си, изтича навън.

— Къде са българите? — кресна той.

Херкулес заекна от страх.

— Слязоха… Ти си ги чакал… С мрежа… Да хванат рибата…

Този отговор го успокои малко и вече щеше да се прибере вътре, когато случайно забеляза през тунела бялата лодка, която се приближаваше към брега.

— А туй? — изкряска той, като я посочи с пръст.

Негърът се олюля.

— Тя е! Нашата!…

Мак Фарен го блъсна грубо:

— Глупак! Донеси друг акваланг.

Грабна апарата от ръцете му и изтича надолу.

— Измамници! — закани се той. — Ще ви избия!

Водата го обгърна отново — хладна, успокояваща. Развихрените мисли се поизбистриха. Истината изплува сред тях — жестока и неумолима. Беше ясно. Развръзката настъпваше. Засега против него. Изоставяха го. Един след друг. Плъховете напускат кораба. Но те не го познават. Не знаят кой е Мак Фарен, на що е способен.

Не за пръв път попада в беда, не за пръв път е мислел, че вече всичко е свършено, че повече не може. А то — все се е измъквал.

И сега пак… Ще се справи. Ще метне във въздуха тази разбойническа черупка с цялата шайка, ще ги очисти… Да отмъсти за себе си, за Пири… После идва редът на Медузата…

Само при мисълта за това омразно име заскърца със зъби от злоба.

Ще се справи! Нека бягат всички! Той няма да им прости! Ще ги намери, ще ги избие, гадни измамници! Само Пири да стане, да оздравее…

Пири! От какви по-големи премеждия са се отървавали. Та сега ли… Беше краят на войната… Подготвяха десанта… Насреща в черния бряг се гушеше Атлантическият вал, дебнеше, настръхнал с хилядите си оръдия… Бетон и стомана. И огън. Масиран артилерийски огън… От самолета полетяха три парашута: Мак Фарен, Пири и торпилата. Немците ги хванаха в сноповете на прожекторите. Зенитната запреде огнените си нишки. Снарядите се пукаха ту горе, ту долу като адски фойерверки. Едно парче го парна още във въздуха. Последната му мисъл беше: „Е, вече край!“ Но не! Когато се свести, в него се плискаше тушът на нощния океан. Пири го влачеше след себе си под водата… Над главата им прошумя витло и отмина, прошумя второ, трето… Немските моторници ги диреха по повърхността. Мак Фарен помнеше само отделни моменти от този кошмар, тъмни пробуждания сред мрака на безсъзнанието… Пири осветяваше магнитния прибор и следваше посоката на стрелката му… Надолу и по-надолу… Там някъде се криеше подводният вход на дока. Метри железобетон пазеха последните оцелели подводници на Райха… Обградени, но все още опасни морски хищници… И пак мрак! Дори през непромокаемата превръзка кръвта продължаваше да се изцежда от тялото му… Когато Мак Фарен отново се събуди, Пири беше отправил торпилата, зловещата стоманена акула, заредена със смърт… Тя потъна в мрака, очертала пътя си със светливата диря на разбудения от витлото й планктон. Двамата поеха назад. След пет минути взривната вълна ги настигна, оглуши ги. Мак Фарен не помнеше повече нищо… Събуди се чак в болницата. Пири го беше извлякъл на повърхността, бе надул с въздух гумената лодка и бе отплувал назад към уреченото място, където ги чакаше, кръжейки във въздуха, определеният хидроплан… До леглото му седеше Пири с нов орден на гърдите. Друг орден за Мак Фарен стоеше на нощната масичка. Вече десети орден. За какво им бяха? Те все още значеха нещо, додето траеше войната, но после… В мирния живот нямаше нужда от храброст, а от нещо друго, това, което притежаваше Медузата… Медузата и хилядите като него, които не смятаха за обидно да стоят дома, когато другите умираха; които трупаха пари, когато глупците трупаха разни лъскави дрънкулки…

Изведнъж Мак Фарен забави устрема си. Напреде му изникна огромен бял облак, сякаш изригна подводен гейзер. Цялото тяло го засмъдя.

Плувецът наведе глава и потъна отвесно надолу до тридесетина метра, където гъстият леплив облак свърши. После се понесе отново напред, докато отмина опасното струпване на дребните отровни медузи.

Тялото му гореше, сякаш нашибано с коприва. Какво ли би станало с очите му, ако не бяха защитени от очилата?

И сега Пири, същият Пири, на когото дължи живота си, лежи ранен в пещерата, а той е безсилен да му помогне. Нима може да прости на тези, които го изоставят сега, в най-решителния час?

Мак Фарен изплува на повърхността тъкмо навреме, за да види как Владо блъсна лодката под мангровия гъсталак и подскачайки от корен на корен, стъпи на здрава земя. После изтича нагоре към джунглата.

Англичанинът размаха по-силно крака и ръце. Достигна брега, метна акваланга сред избуялата папрат и се затири по следите му.

Гората го обгърна в зеления си полумрак. Облъхна го влажният въздух, надъхан с мирис на гнилост и със замайващите ухания на непознати цветя. Под масивните баобаби, отдалеч подобни на дъбове-столетници, се надигаха на дъсковидните си корени фикуси, а отдолу сплитаха корени в неспирната си борба за слънце палми, дървовидни папрати, хиляди разкошни дървета и храсти, омотани в чудовищните паяжини на лианите. Прелитаха пъстри птици и гигантски пеперуди, жужеха тежки бръмбари.

След стотина крачки Мак Фарен настигна беглеца. Неочаквайки преследване, Владо се движеше спокойно из гората. Внезапно дочул стъпките му, той се обърна и хукна напред.

Гонитбата не трая дълго. Както се носеше през гъстия лес, прескачайки повалените дънери и навеждайки се под надвисналите бодливи лиани, Владо се закова на място. Пред краката му лъсна неширока заблатена рекичка, обградена със стръмни тинести брегове, по които подскачаха едри пъпчиви жаби.

И никакъв проход — освен едно повалено дърво, мъртво, гъсто обрасло с мъхове и лишеи, отрупано с китки разноцветни гъби, естествен мост над черното вонещо блато.

Без да мисли, Владо скочи върху дървото, притича по него, достигна другия му край. Оттам почваше отново джунглата.

Мак Фарен разбра, че ще го изпусне. А не биваше, на никаква цена! Никой, който е узнал за диамантите, не бива да си отиде жив! Никой!

Той се метна на един стърчащ клон, тръсна се и изви дървото. Но непремерил добре силите си, се подхлъзна и падна във водата. Едновременно с него политна и Владо.

Мак Фарен заплува към брега сред вонещата жабунясала вода. И в този миг съзря крокодила, който се хлъзна в блатото от тинестия бряг, дето се бе припичал, подобен на неподвижен дънер.

Над водата полазиха четири грозни брадавици, две ноздри и две изпъкнали очи, приближиха, наедряха. Отвратителната люспеста муцуна се разтвори алчно, като разкри грозния наниз на разкривените зъби, облъхна го със задушливия си дъх.