Петър Бобев
Заливът на акулите (27)

XXVII

Херкулес посрещна двамата българи с нетърпелив въпрос:

— Дойде ли Рикардо?

— Рикардо! — учуди се Владо. — Къде е?

— Преди малко излезе да ви донесе мрежата за рибата.

Двамата приятели се спогледаха.

— Не сме го видели.

— А шефът?

Наистина, защо се бави Мак Фарен? Богдан се върна във водата. В основата на стъпалата видя оставения бидон, но от англичанина нямаше ни следа.

В недоумение той се изкачи горе. Не каза нищо на Херкулес, само вдигна рамене и влезе при Пири. Намери го паднал на пода, безпомощен, стенещ, с разместена превръзка, почервеняла от бликналата наново кръв.

— Открадна ги! — промълви раненият. — Открадна.

— Какво? — запитаха едновременно приятелите.

Пири пое дълбоко дъх.

— Рикардо открадна диамантите! Избяга!

Владо и Богдан го положиха в леглото, смениха превръзката му и излязоха. В преддверието Владо стисна ръката на приятеля си.

— Време е вече и ние…

Богдан поклати глава.

— Аз не…

— Пак ли заради тая дума? Дума пред разбойници.

— Да… Но и заради латимерията… И заради друго… Не можеш да си представиш на какво съм готов, за да разкрия тайната на гигантизма сред животните в тоя залив.

— Ще дойдем друг път.

— Тогава тук ще ровят драгите на Мак Фарен или на синдиката. Сега ми се удава случай да разбуля загадката. Може би съм близо до решението й. Забелязах едно водорасло, каквото не съм срещал другаде. Четох подобно нещо — водорасли, отделящи някакви вещества, така наречените метаболити — антибиотици или стимулатори, — които подсилват растежа… Ясно ли ти е какво значи това? Мечта, ще речеш. Но мечта осъществима. Три пъти, пет пъти по-големи риби — пет пъти повече месо, храна за хората. Нали заслужава?

Владо поклати глава.

— Виждам, ти си пленник, но пленник повече на себе си. Сам слагаш белезници на волята си.

— Всеки на моето място…

— Глупости! — прекъсна го хидрологът. — Не всеки! Не и аз! Досега стоях заради тебе. Но вече ще бягам. Такъв случай няма да се повтори. Против волята ти ще те спася. Ще търся проход в джунглата. И когато го намеря, ще се върна да те отмъкна. Насила ще те отмъкна. А най-малкото, ще търся телеграф да се обадя на Стрезов.

Богдан сви рамене.

— Къде ще бягаш? Оттук море, оттам джунгла.

— Оная вечер видях фар, на десетина километра на юг. Там навярно има граничари, телефон, телеграф…

Богдан го прегърна.

— Вземи лодката! Аз оставам. Сега ще отида за латимерията. Ще набера и от водораслото…

Нарами рибарската мрежа и тръгна с другаря си. Херкулес ги изгледа уплашен, объркан.

— А вие накъде?

— За рибата — отвърна Богдан.

Негърът отпусна ръце.

— Какво става днес? Защо бедният Херкулес не може да разбере нищо?

Владо го тупна по гърба.

— Ще разбереш. Скоро ще разбереш.

Стъпи в лодката и я подкара през тунела навън, а Богдан заплува редом, заловен в борда й.

Когато се измъкнаха от пещерата и отвесното слънце блесна в очите им с цялата си жар, преди да захапе мундщука, Богдан погледна приятеля си в очите.

— Дано успееш! А докато пак се съберем, аз да съм разкрил вече секрета на гигантизма в Залива на акулите…

После, без да дочака отговор, се гмурна под вълните. И с това гмурване сякаш прекъсна живата нишка, която го свързваше със света. Остана само едно — безкрайният разплискан лазур…

Дали щеше да види пак приятеля си, там, на техния си кораб, до мърморещия, но добродушен капитан? Какво ли му тъкмеше съдбата в този чужд край сред две озъбени шайки в някакъв си доскоро неподозиран Залив на акулите, сам сред глутници акули: акули-риби и акули-хора… И от тях — по-опасни хората, по-кръвожадни от най-кръвожадните акули, побеснели от вида на блестящите кристали, тъй както побесняват акулите, когато подушат мириса на кръв…

Не е ли по-добре да свърне назад, да догони отминалата лодка, да избяга и той? Поврага дадената дума, по дяволите мамещата научна загадка, пленената латимерия… Да се махне, да се спаси…

А краката му с бърз размах на гумените перки продължаваха да го увличат надолу край извиращия от синята пропаст коралов склон, сред пърхащите риби и рояците скариди, които трептяха пред очите му като личинки на комари в увеличително стъкло.

Отгоре прелетяха десетина гигантски скатове, подредени в клин, като допотопни хвърчащи чудовища. Стадо зелени костенурки пълзяха тромаво по отвесната скала, сред кораловите шубраци, и ръфаха със старешко равнодушие водорасловите китки.

Ето и дъното, застлано с бял пясък и раковини. Цяла камара раковини на охлюва ципреа, овални и блестящи като порцелан. Негрите ги използуват като разменни монети. А тук, по неравното дъно, бяха пръснати такива монети за цяла негърска банка.

Отдолу отскочи тъмна сянка, малък октопод, който се мушна в някаква дупка сред камъните и набързо придърпа с пипалата си пясъка пред скривалището, докато го затули напълно с пясъчен вал.

Богдан беше чел за това, но днес за пръв път го видя с очите си — октоподът, този хитър звяр, най-висшето мекотело, понякога проявява странни дарби, нещо повече от обикновен инстинкт — строителни дарби, които напомнят сложни условни рефлекси, ако щете, за разум. Всеки ученик вече знае как октоподите поставят камъни между черупките на мидите, за да не се затварят. А това сега беше нещо повече, озадачаващо. Дупката, в която се свря осмокракият хитрец, се оказа изкуствена — широка плоча, подпряна като покрив на два камъка. Кой я бе построил? Безспорно самият стопанин, който продължаваше да насипва пред входа пясъчната си барикада и да го оглежда подозрително с големите си бухалски очи.

Цели легиони морски таралежи шаваха по дъното, прикрили се под разноцветни камъчета и мидени черупки, омотани във водорасли — невидими и опасни.

Ех, ако беше в него кинокамерата?

С махване на ръка Богдан полетя към своята пленница. Една дузина половинметрови крабове изпълзяха настрани уплашени. Той разпери мрежата пред отвора и разбута с крак струпаните коралови отломки.

В една пукнатина на скалата надничаха шипестите глави на няколко любопитни лангусти, строени като мустакати рицари в окоп.

А това? Такъв чудноват ездач! Риба-свирчица върху гърба на риба-папагал, която сякаш не усещаше ездача си. Тя се луташе насам-натам, улисана в своите грижи, край кораловите рибки, които играеха безгрижно наблизо, свикнали с нейната близост, без да забелязват опасността. Изведнъж ездачът се метна напред, нагълта една коралова рибка, после отново възседна рибата-папагал, притаи се, сля се с нея, готов за ново нападение.

Богдан разчисти скоро отвора, но отвътре не се подаде никой. На дъното лежеше с обърнат корем скъпоценната риба. Разочарован от този жесток неуспех, биологът я извлече навън.

В този миг тъмна сянка затули бликащата отгоре светлина. Той вдигна очи и замря неподвижно. Насреща му връхлиташе огромна десетметрова акула.

Бяла акула! Вдъхващият ужас людоед! Ненапразно рибари и водолази я наричат „Бялата смърт“. Тя приближаваше царствено спокойна, уверена в своята мощ. Очите й го стрелкаха със стоманена безчувственост, без злоба и без настървение, искрящи единствено в някаква безчувствена пресметливост: долу на дъното шаваше къс храна — как по-леко да го налапа? И нищо повече…

Върху снежнобелия й корем се чернееха десетина прилепала, риби-ремора, слаби, онеправдани от природата създания, потърсили защита до опасната си покровителка. Дребни хитреци, открили начин да обикалят света като безплатни пасажери върху корема на вечните скитници — акулите.

Протегнал напред в трепетно очакване безполезния харпун, Богдан неволно си припомни безбройните легенди за тази немощна риба, спомни си историческата морска битка при Акциум, където бе решена участта на Антоний и на прекрасната отровителка Клеопатра. Кой е бил виновен? Легендата сочи безобидните ремора — прилепени към кораба на Антоний, те спрели устрема му, забавили го и Август спечелил…

В този миг огромната плоска глава изникна пред маската на Богдан. В грозната раззинала паст блеснаха белите триъгълни зъби, напилени като триони.

Уви! Не всички моряшки приказки са верни. Не е вярно и това, че за да захапе, акулата трябва да се обърне по гръб.

Богдан я удари с копието си, но то отскочи от бронираната кожа, сякаш се бяха сблъскали желязо с желязо. Без да трепне, неусетила дори драскотината, с величествено плесване на кривата опашка акулата отплува назад. Но Богдан знаеше, тя щеше да се върне, два, три, десет пъти, докато…

Ето я, тя отново се зададе, издребнял потомък на някогашната великанска акула, живяла преди шестдесет-седемдесет милиона години, между чиито челюсти е можел да се смести цял автомобил — издребняла наистина, но все тъй непобедима.

Безжалостен, неуязвим хищник, отлично въоръжен в борбата за съществуване.

С копие и нож всяка схватка е безнадеждна. Кожата на този морски рицар е неуязвима броня, а сърцето — защитено с втора броня от дебел хрущял. Надали има друго същество по-жизнено от акулата, по-упорито вкопчано в живота.

„Бялата смърт“ отново се устреми към него, раззинала страшните си челюсти. Задъхан от ужас, Богдан втренчи в тях поглед като хипнотизиран. Ако не сега, следния път ще го прегризат.

Нямаше спасение! Никакъв изход!

Оставаше последното средство.

Той знаеше. Когато отвори уста, акулата стисва очи. Не вижда. Малък анатомичен недостатък. В случая обаче решаващ…

Богдан отскочи от пътя й и я удари с харпуна. Желязното острие изтрака напразно по твърдата кожа. Хищницата прелетя край него и щракна безполезно челюсти там, където очакваше да бъде жертвата й. Но бързо сви назад. Пак разкри омразните трионени зъби. Отново затвори очи. И отново той се дръпна встрани.

Сякаш играеха на жумичка, на някаква зловеща жумичка.

Акулата взе по-често да се връща, все по-често да отваря и затваря уста, да връхлита яростно.

Губеше търпение.