Петър Бобев
Заливът на акулите (26)

XXVI

Шумът на битката привличаше все нови и нови хищници. Акулите се нахвърлиха върху ранената змиорка и в миг я разкъсаха. После, опиянени от кръвта, сякаш полудели, закръжиха наоколо в някакъв демонски вихър. Всичко се сля в едно замайващо кълбо: акули, змиорки и хора.

Плувците нанасяха удари с копията си на всички страни, блъскаха, викаха под вода. Напразно! Опиянението от кръвта нарастваше, вихърът ставаше все по-бесен и по-настървен.

Една змиорка докосна със зъби рамото на Владо, но Богдан я видя навреме и впи харпуна в змийското й око. Хищницата отскочи, а върху Владовото рамо изникнаха десетина зелени резки.

Мак Фарен разбра, че оставаше само едно. Докосна с ръка другарите си, давайки им знак да се изтеглят. После и той ги последва със силни тласъци на перките, като подхвърли след себе си възпламенената ръчна граната.

След две секунди морето кипна, едно огнено кълбо изригна и плисна нагоре пламналите си струи, из които се завъртяха телата на зашеметените риби. Взривната вълна застигна бягащите водолази, блъсна ги, притисна ги в заглушителната си прегръдка.

И когато морето отново утихна, а хората отвориха очи, все още зашеметени, хищниците бяха изчезнали без следа. Само тялото на една разкъсана акула бавно падаше към дъното сред отломките на пометените от взрива корали. Едно по едно червените цветчета на близката горгония отново разцъфтяваха, разпериха се белите пипалца на червения корал и подводната градина засия отново в цялата си красота.

Богдан полетя към пещерата, където се бе скрила латимерията. Тъкмо навреме! Замаяна, полегнала настрана, тя опитваше да се измъкне навън, но Богдан я превари, пресрещна я, изтика я назад в дупката и затисна отвора с един тежък каменен къс.

Мак Фарен се огледа наоколо. В гърдите му нарастваше тревогата. Бяха тръгнали четирима — къде изчезна четвъртият? Акула ли го отмъкна, уплаши ли се? Това досега не се бе случвало. Рикардо беше истински негодник, коварен и зъл, но не и страхливец.

В недоумение двамата българи също обикаляха наоколо, заглеждаха се зад всяка китка водорасли, под всяка скала, зад всеки коралов шубрак, но от португалеца нямаше нито следа.

Смутени, разтревожени, тримата хванаха захвърлените бидони и поеха към пещерата. Отпред се носеше, размахал гумените плавници, Мак Фарен.

Владо хвана приятеля си за ръка. Под стъклото на водолазната маска очите му блестяха обнадеждени. Той посочи с глава назад. Но преди Богдан да отговори, сякаш подушил какво се уговарят, Мак Фарен се върна назад, даде им знак да бързат и тръгна след тях.

Тогава Богдан видя водораслото, сгушено сред кичур едри, преразвити корали. Дребно растение. Непознато. Повече прилично на мъх. Нарядко, тук-там, накацали по бялата скала на китки, на китки, се виждаха същите водорасли и край всяка китка — избуяли корали, по-едри миди.

Дали е това?

Но Мак Фарен не го остави. Прекъсна грубо мълчаливото му обяснение. Дръпна го.

Бързо!

Смутът го обхващаше.

Започнаха да се издигат нагоре. И отново годишните времена в кораловия лес се смениха като прелистена книжка с картинки по обратен ред — бяла заскрежена зима, огнена есен, свежо зелено лято.

Богдан и Владо стъпиха на стълбата. Мак Фарен се приготви да ги последва, но забеляза някаква сянка, която изчезваше в синевата. Човек?

Без да се обади, той остави бидона върху каменното стъпало и се спусна подире му. Трябваше да го настигне на всяка цена. От това може би зависеше животът им, богатството, всичко. Само враг би бягал така.

Неусетно Мак Фарен настигаше беглеца. Наистина — беглец, човек, не риба. Ведно с възбудата от предстоящата схватка в гърдите му се надигаше и някакво видимо доволство. Все още беше предишният Джордж, недостигнатият кроулист въпреки годините, въпреки всичко.

Ненадейно човекът се извърна. Англичанинът го позна. Рикардо! Махна му с ръка да спре, но португалецът се понесе напред още по-лудо.

Бяга — значи…

Какво държи в ръка?

Сякаш мълния премина по тялото му. Диамантите, богатството му, смисълът на живота му, всичко… И някакъв негодник посяга да го ограби…

Краката му с одесеторена сила го понесоха напред в синия безкрай, в който припламваха синкавите сияния на неспокойната стихия.

Беглецът също напрегна сили, замаха ускорено перки, но личеше, че силите му се изчерпват. Тялото му губеше плавния си устрем, олюляваше се, изоставаше.

Стиснал заплашително харпуна, Мак Фарен връхлетя към него уверено, въплъщение на самата ярост и жажда за мъст. Очите му не виждаха нищо друго, нито струящата отвред седефена синева, нито прелитащите акули, а само кожената торбичка в ръката на беглеца.

Рикардо се пое рязко нагоре, подаде се над водата, след това сви настрана. В следния миг Мак Фарен съгледа в блестящата прозрачност тъмната сянка на водолазния катер.

Нима щеше да го изпусне, да изгуби всичко?

Тялото му се понесе като стрела и когато португалецът се хвана за желязната стълба, Мак Фарен хвана крака му и опита да го дръпне надолу. Но със силен замах Рикардо успя да се откопчи. Под кила се зададе друга човешка сянка. Мак Фарен само я зърна. Видя дългия нож в ръката й и обезумял от страх, че ще загуби съкровището си, пред тази нова опасност замахна с харпуна.

Рикардо се свлече назад сред розовото облаче на бликналата кръв. Ръката му изпусна товара. Мак Фарен повече не го погледна. Спусна се надолу, настигна потъващата торбичка и алчно я сграбчи.

После се понесе обратно към острова, без да се обърне, без да погледне дори премятащото се сред кървавата мъгла тяло на крадеца.