Петър Бобев
Заливът на акулите (24)

XXIV

Владимир Русев не мигна цяла нощ. Тялото му гореше навред, където се бяха докоснали пипалата на физалията. Той ги чувствуваше под пръстите си като едри парещи мехури.

Не можеше да си намери място. Ни по гръб, ни по корем. Само на лявата страна, случайно пощадена от опасните опарвания, можеше да лежи по-дълго време.

„Като ужилване от пчели“ — беше казал Богдан. Безспорно само за успокоение. Това беше много по-сериозно. Главата го болеше, гадеше му се, виеше му се свят.

Съседният нар изскърца и в тъмното се чу гласът на Богдан:

— Защо не спиш?

— От физалията. Цялото ми тяло гори…

— Ще мине! — успокои го Богдан. — Това ще мине, но другото, другото…

Владо облиза пресъхналите си устни. Пиеше му се, а нямаше вода.

— Как се заплетохме! — въздъхна Богдан.

Но Русев не губеше дух тъй лесно. Макар и измъчен от досадните оплаквания, бодростта му не го напускаше.

— Аз ще опитам да избягам.

— Ще бягаш? Къде? В джунглата или при този разбойник Мохамед?

— Къде да е — все ще се оправя! От първия телеграф ще търся Стрезов.

Богдан си представи в тъмното познатата жизнерадостна усмивка на приятеля си.

— Все същият Владо! — прошепна той.

— Защо не? — отвърна Владо. — Та нали винаги сме се измъквали от всякакви каши!

— Сега е друго!

— Все същото! Все има някакъв изход — важното е да се сетиш. Риба във винтер — горе-долу тъй сме ние сега. Влязла веднъж, блъска се, лута се. А може да се измъкне, но като не се сеща как…

— Добре де! — прекъсна го внезапно раздразнен от този неуместен оптимизъм Богдан. — Сети се ти, намери поне вода!

Отвън през дебелата каменна стена долиташе равномерният шум на океана, който блъскаше разпенените си вълни в самотния остров. Плясък след плясък — сякаш отмерваха като часовник безначалното и безкрайно време.

Вода!

Владо се изправи на нара. Дъските под него изскърцаха рязко.

— Вода! — изкрещя радостно той. — Казах ли ти, че има изход? Всичко ще се нареди… Само да се сетиш.

Богдан прекъсна самохвалството му:

— Какво да се сетиш?

— Ето какво! Вода! Цял извор, цяла река…

— Къде?

— Къде! Сто крачки от острова, на морското дъно…

Богдан се надигна. Фенерчето щракна и сноп светлина обля лицето на Владо.

— Бълнуваш ли? — запита тревожно биологът.

Владо се разсмя:

— Какво ти бълнуване! Истинска сладка вода! Видях извора, когато спуснах Херкулес за декомпресия… Една особена мараня, трептене на водата, а наоколо — пусто, само пясък, който ври. Ни корал, ни друго морско животно. Значи, сладка вода!

От съседното помещение се чу нервен глас:

— Тихо! Има болен човек!

Викаше Мак Фарен, който не бе мигнал цяла нощ в грижи по ранения.

Заразен от бодростта на приятеля си, Богдан отговори:

— Владо е открил вода, подводен извор!

При тази вест англичанинът дотича при тях.

— Къде? Кажете!

И когато изслуша подробно разказа на хидролога, той се отпусна на нара.

— Сега вече да му мисли Мохамед бен Юсеф!

Скоро малкото общежитие се разбуди. Дори раненият, успял да дойде за малко в съзнание, прошепна с измъчена полуусмивка:

— Вода! Тъй ми се пие!…

Мак Фарен посочи часовника си.

— Шест часът! Съмва се. Ще тръгнем тутакси — аз, двамата българи и Рикардо. Херкулес остава на пост пред пещерата.

— Добре! — зарадва се негърът, като разбра, че няма да влиза отново в морето.

— Ще стреляш срещу всеки непознат без колебание! И ще удариш подводната камбана да се върнем!

После изведнъж повиши глас, а очите му заблестяха диво:

— Щом се върнем, ще нападнем! Най-сигурната отбрана е атаката. Трима ще излязат на брега и ще открият огън по катера. Военна хитрост! Да отвлекат вниманието им. В това време пък аз ще го минирам. Поне това зная да правя.

Двамата българи се спогледаха: нима и тях смята да въвлече в авантюрата си?

Ала той не ги остави да продумат:

— Сега водата! После всичко друго!

След пет минути малката група водолази със съдовете за вода и с преметнати харпуни през рамо излезе от пещерата. В тъмната рамка на каменния тунел, оголен от настъпилия отлив, сияеше притихналият океан, сив, ослепително бляскав, ширнал се до далечния хоризонт, над който висеше просветващото теменужено небе. Внезапно там, в мъглата между небето и водата, светна една кървава точка, надигна се, наедря. Слънцето се разгоря като раздухан въглен и запали света. Толкова огън, ослепяващ блясък! Сякаш не вода и въздух, а течна, разплискана стомана!

Един подир друг водолазите потъваха в мрака на неразсънения океан. Отдясно ги посрещаха причудливите изваяния на кораловия остров, някак зловещи, недействителни, като наплискани с туш, а вляво се ширеше безжизнено и пусто морето, печално, неприветливо, обгърнато в безцветна мрачина.

Но скоро слънчевите лъчи пронизаха водните слоеве, разтвориха се в трептящи копринени сияния, които преливаха от розово в гълъбово, в тъмносиньо, докато накрай засияха с великолепието на смарагда.

Зората изгряваше в цялото си тропическо могъщество. Нейният огън изми туша от кораловите грамади, свлече го надолу като мръсна утайка, за да ги покаже във всичките им краски. Сякаш под хората се надигна някаква древна крепост, напукана и порутена, обрасла с мъх и бръшлян.

Надолу-надолу!

В странна процесия един зад друг, размахали гумените плавници, водолазите се спускаха към дъното. Само водните мехури извираха от изпускателните клапи и се устремяваха в кипнали облачета към повърхността.

Надолу! Още по-надолу!

Така се сменят и сезоните, когато алпинистът слиза от висока планина. Под снежните върхове цъфти пролетта, а в долината вече е настъпило лятото. Също и тук. Или не, тук тъкмо обратното. Горе, по повърхността, цареше лятото, замайваше погледа със свежата зеленина на морската растителност. И изведнъж, толкова рязко, без преход като на филм, настана есента, една прекрасна есен — с червени водорасли, червени корали, червени мъхове. А после — зима, безкрайна заскрежена гора от бели корали. Само за няколко минути, три сезона за няколко минути!

Ето и дъното!

Богдан затаи дъх. Дори да живееше сто живота, пак нямаше да се насити на тази красота, на разкошния килим, който застила морското дъно. Как е могла природата в своя несъзнателен, сляп подбор, в неразумното налучкване да създаде такава хубост, такова богатство на форми и колорит.

Навред корали! С най-невероятни форми, с най-неприемливи багри! Наподобили чудновати тръби на орган, пурпурен орган в разкошна подводна катедрала или японски градинки, тъй както ги знаем от гравюрите, с пъстри камъчета и дървета-джуджета. До тях — същински цветарски магазини с разкошни цветни букети, ваза до ваза. Красиво и в същото време ужасяващо безчувствено. Каменна гора, застинала в мъртвешка неподвижност. Този странен свят, някакъв сън, каменен кошмар, а може би намек за оная невероятна метаморфоза, зачената преди милиард години и непрекъсната до днес, метаморфозата на мъртвия минерал в живо същество. Корали, загадъчни твари, считани най-първо кристали, после растения и най-сетне признати за животни. Корали — лекарства в древността, украшения в съвременността, а всъщност строители на нови острови, основа може би на нови континенти, които изникват милиметър по милиметър пред очите ни. Такава нереална гора, израснала в безреда — ту с клоните нагоре, ту настрана, ту надолу, — уплетена с изящните лиани на виолетовите морски пера. Над тях се изправят отвесните гранки на каменните водорасли — литотамниите, единственият компас за горе и долу сред този фантастичен безпосочен свят. Отдолу, навред, додето поглед стига, цъфти разкошният губер на актиниите, сред които се подават зелени сюнгери и стъклени морски гъби, подобни на кристални вази; стърчат гигантските гугли на нептуновите чаши. И сред този приказен лес пълзят стотици, хиляди същества. Морски звезди се катерят една връз друга, изправени на пръсти. Офиурите се промушват като червени възли през нацъфтелите коралови вейки. Плакнат черупките си бисерни миди, стриди, патели, гигантски пини. Безброй таралежи шават с острите си шипове. Красиви и опасни. Често по-опасни от всички хищници на океана. Коварни, невидими, понявга отровни, те проникват дълбоко в тялото, чупят се, остават вътре. Природата се е погрижила добре да ги защити…

Погрижила?

Уви! Еднакво безучастна, равнодушна, същата природа, която така щедро ги е надарила с това опасно оръжие, коварно е пошушнала на враговете им как да се справят с тях. Ето, едър морски костур оронва с уста еднометровите шипове на някакъв таралеж — бавно, търпеливо, докато го оголи съвсем, за да го погълне безнаказано…

Плувците отминаха надолу сред сгъстяващия се синкав здрач, в който помръкнаха разкошните краски на подводния свят.

Опиянен от този шемет на очертания и цветове, от богатството на тържествуващия живот, Богдан сякаш бе забравил, че има и друг свят, нейде далече, свят със синьо небе и далечен кръгозор, незаличен от гъстите водни маси; че има родна земя, с ниви, поляни и свежи гори, с пеперуди и пеещи птици; бе забравил, че е пленник на един ненаситен авантюрист и над неговата глава, както над главите на всичките му неволни спътници, висеше страшна заплаха.

Сега той беше само един естественик, попаднал в царството на мечтите си, един художник сред своите блянове, един човешки дух сред своите дръзновения. Това сладостно чувство — да се носиш сред синия простор в този мир, където тялото не тежи, където всяко движение е грация, където земята не привлича, а, напротив — отблъсква, където без оловни плочки на колана не можеш да се задържиш на дъното…

Все по-надолу!

Каква прекрасна актиния. Изведнъж от пурпурното тяло, нагиздено с безброй развявани ресни, се измъкна пъстра рибка, озърна се и изпърха нагоре.

„Амфиприон! — определи я по навик младият биолог. — Единственият приятел на опасната актиния.“

Рибката се застоя миг-два, увиснала неподвижно, после се стрелна надолу, подгонена от друга риба, и се зарови сред пипалата на актинията. Жестоко измамена от изкусната й маневра, преследвачката не свари да спре, блъсна се в пипалата и замря, парализирана от изстреляната отрова. Върху нежните бежови ресни сякаш премина буря. Те се разлюляха настървено и уплетоха непредпазливата жертва.

Загледан в тази малка проста драма, Богдан щеше още дълго да стои над изящния хищник, ако Мак Фарен не бе го дръпнал за ръката. Сепнат, биологът догони отминалата дружина.

Внезапно пейзажът се смени, като че ли някакъв вълшебник бе замахнал с жезъла си. Коралите издребняха, сгушиха се към дъното, изчезнаха без следа. Изгубиха се и животните. Стана по-светло. Откъм дъното заблестя единствен голият бял пясък. Мъртва пустиня! Бял пясък и течно тъмносиньо небе! И както в пустиня над голия пясък трептеше измамна мараня, в която телата на плувците се гърчеха, изкривяваха се гротескни и неестествени.

Владо достигна дъното там, където кораловият пясък вреше като кипнало мляко от бликащата из земните недра сладка вода.

Всички го последваха, развинтиха капачките на бидоните. Водата нахлу вътре. Изтласка въздуха. Забълбука звънливо.

Ето, и последните мехури отлетяха към невидимата повърхност, стопиха се в тъмната трептяща синева. Бидоните бяха пълни. Вода имаше. Под маската очите на Мак Фарен засветиха по-бодро.

В този миг над главите им прелетя голяма риба с тъпа, печално отпусната уста и шест удължени перки. Шестокраката риба!

Богдан я позна.

Латимерията!

Дори извика от радост. Мундщукът изскочи от устата му. Той побърза да го захапе пак и се хвърли подир скъпоценната риба, забравил всяка предпазливост. Уплашена от неочакваното нападение, латимерията се стрелна напред.

Когато избяга на двадесетина метра, тя се спря и обърна към него безизразното си плоско око. Биологът бе успял да се овладее и вече я догонваше с леки тласъци на плавниците си.

Тогава Мак Фарен го настигна.

Значи, тази е рядката риба. Добре. Беше обещал и щеше да му помогне.

Той се понесе вдясно. Владо заобиколи вляво. Само Рикардо изостана зад тях, неразбрал защо толкова ги развълнува някаква си риба.

Подушила опасността, латимерията отскочи още двадесетина метра. Хората пак я догониха. После отново…

Увлечени от тази гонитба, водолазите се озоваха в основата на кораловия остров. И там изведнъж рибата изчезна в някаква пещера.

Без да се замисля, младият биолог остави бидона и се намъкна подире й. Но мигновено се дръпна назад. От зиналата дупка изскочи морска змиорка, триметрова жива греда, някаква невероятна гъвкава греда, нашарена в зелено и черно. Изскочи и връхлетя към неволните нападатели.

След нея се измъкна втора, от съседната пукнатина — трета, четвърта… Размятаха се лудо като черни мълнии, които се носеха бясно из водата, извиваха се, отскачаха и отново налитаха, раззинали стръвно зъбатите си челюсти.

Хората отстъпиха до скалата, опряха гърбове в нея, с протегнати напред харпуни. А разлютените хищници налитаха все по-ожесточено. Случайно Богдан успя да забие оръжието си в едната змиорка. Рукна кръв, гъсто тъмнозелено облаче, което размъти водата.

Зелена кръв!

Нима има гръбначно животно със зелена кръв? Тази мисъл едва се мярна в съзнанието на биолога, докато издърпваше обратно харпуна. Но рибата, макар и смъртно ранена, не се даде. С рязък тласък тя изтръгна от тялото си харпуна и повторно налетя с още по-неудържима стръв.

Зелена кръв! Не! Богдан поклати глава. Тя е червена, както неговата — но тук, в дълбочините, попила синината на морските маси, изглежда зелена.

Привлечени от мириса на кръвта, отнякъде доплуваха цяло стадо тъпоноси кафяви акули и разперили плавници, закръжиха над главите им с грозните заплашителни контури на ракетни самолети.