Петър Бобев
Заливът на акулите (22)

XXII

Някой заблъска нетърпеливо по желязната врата. Рикардо се надигна да отвори. Херкулес го проследи с изплашен поглед и пошепна:

— Не яжте хайвер!

— Защо? — запита Богдан.

— Фуку! — промълви негърът, но млъкна уплашен, защото в това време през вратата се вмъкна Пири, прежълтял от умора и вълнение.

От съседното помещение се чу гласът на Мак Фарен:

— Дъг, ела!

Водолазът влезе при него, а Рикардо отиде да занесе акваланга и перките в склада.

Владо, нечул забележката на Херкулес, запита с очи другаря си.

— Пак мръсотия! — отвърна шепнешком Богдан. — Фуку, тъй наричат японците отровния тетрадон.

Владо подсвирна с уста, после се приведе към него:

— Бързай, додето не е станало късно! Да бягаме!

Но преди биологът да отговори, Рикардо се върна. Като минаваше край вратата на Мак Фарен, той се застоя, нададе ухо.

Неочаквано една чиния издрънча на каменния под, а хайверът се пръсна наоколо. Рикардо се извърна. В очите му блесна яростно, нескрито разочарование.

Владо обясни виновно:

— Колко съм несръчен!

После скочи да почисти пода от размазания хайвер. Докато той се суетеше, клекнал с парцала и поглеждаше под око португалеца, Дъглас Пири седна на масата. Всички го наобиколиха, жадни да научат какво е станало.

Той си наля чаша ром.

— Нас търсят.

Взе една риба и почна да се храни.

— Кой? — запита Рикардо.

— Контрабандистът Мохамед бен Юсеф.

Рикардо се замисли. Мохамед! Някога работиха заедно. Скараха се, но малко. Може пак да се разберат, ако стане нужда.

Разбира се, не издаде мисълта си.

— А кои са с него? — запита той отново.

Пири спря да яде.

— Навярно цялата банда. Но аз видях само него и помощника му, негъра.

— Те усетиха ли те?

— Да! — отговори той с пълна уста.

— А не те ли гониха?

— Гониха ме. С бомби.

— Как се измъкна? — запита Рикардо, раздразнен от неохотата му за разговор. Такъв тежък характер! Трябва да му измъкваш с мъка всяка дума. И като се напие, пак такъв, дори още по-мълчалив.

Пири го изгледа сърдито.

— Стига си ме разпитвал! Виждаш, че ям… Измъкнах се, ето ме! Зададе се кашалот. Може би той изплаши преследвачите. Но за проклетия му хрумна да ме нагълта.

Всички затаиха дъх.

— И? — възкликна Херкулес.

— Аз щракнах с чадъра. Кашалотът се сепна от този шум. Кой знае за какво го взе и сви опашка. Това е всичко.

Внезапно от другата стая долетя гласът на Мак Фарен:

— Елате всички!

Когато четиримата се изправиха пред него, той заговори тихо, но решително:

— Чака ни тежка борба. Противникът е опасен. Познаваме го добре. Ще вземем всички мерки. Ще дежурим. Рикардо да застане веднага на стълбата. На пост. Оттам при отлив се вижда носът, зад който е пуснал котва катерът. Ще следи да не се яви някой под вода.

Млъкна за малко и след кратко замисляне добави:

— А Дъг и Богдан Коев да отидат веднага за вода! Муниции имаме, храна — също. Я колко риба наоколо! Но без прясна вода…

— Нека аз! — изправи се Владо.

Мак Фарен го спря.

— Вие още не сте ми обещали. Не искам да ви създавам излишни изкушения.

Сетне се обърна към Пири и Богдан:

— Тръгвайте веднага! Вземете пушки, бомби. Насреща си имаме един истински негодник. Аз ще полежа още малко. После ще стана. Сега нямам право да се излежавам. Отнася се за нещо важно, по-важно от живота ми. Отнася се за диамантите…

Двамата участници в експедицията нарамиха пушките, препасаха патрондашите, окачиха бомбите и излязоха навън.

Отливът беше открил облепения с миди и зелени водорасли каменен тунел, по който играеше светлата мрежа на слънчевите отражения.

Пири легна в дъното на лодката.

— Гребете сега вие! Аз съм изморен.

Богдан хвана веслата. Лодката изскочи от тунела и вълните в миг я поеха, дълги, загладени мъртви вълни, които се плакнеха в скалистия остров, без рев и грохот, надигаха се, обливаха каменната стена и пак се отдръпваха, сякаш дълбоко долу, в брилянтената синева, дишаше заспало чудовище.

Слънцето се спускаше към върха на червената планина, самото то червено като пламнал рубин. Неусетно синевата на небето се стопяваше, близната от слънчевия пожар, докато запламтя целият небосклон. Върху нагънатия океан заискри огнена пътека като пръсната жар, раздухвана от невидим исполински мях.

Богдан сви уста в горчива самонасмешка.

Значи, тъй го увлякоха събитията! Ето го сега на страната на една банда срещу друга! И няма власт да се откъсне, да тръгне по свой път. Дори нещо повече, още по-лошо — тази странна авантюра почва да го увлича, да го уплита в сложната си плетеница. Какво ли го чака още, как ще свърши всичко? Не е ли по-прав всъщност Владо? Не е ли бил винаги по-прав със своя лек практицизъм, с трезвия си поглед на човек, който от дете е свикнал да премерва силите си с живота?

Постепенно мангровият гъсталак наближи, открои се в цялото великолепие на тъмната си зеленина, някак странно подпрян върху безбройните въздушни корени, като чудна наколна градина.

Оголеното от скорошния отлив дъно, мокро, лъснало като полиран метал, се беше проснало навътре в морето, дотам, дето се плакнеха разредените, но нараснали тласъци от прибоя.

Отвред лъхаше на тежки, задушливи вълни отвратителната миризма на тинята, из която се валяха морски звезди и стриди, пълзяха по криволичещи пътечки дълги пясъчни червеи, трептяха в седефен блясък медузи, наподобили обърнати купички желе.

Притичваха цели пълчища крабове, малки и големи, ровеха из мидените черупки, ръфаха умрелите риби, боричкаха се по двадесет-тридесет, цели шаващи купчинки, от които не можеше да се види плячката им.

Несвикнал на такова мълчание, Богдан опита да заговори:

— Странно явление — приливи и отливи! Влюбени в луната, следващи я в неспирен бяг, устремени към нея, сякаш прострели подире й ръце, без да имат сила да се откъснат от земните окови…

— Поет! — подметна Пири.

В гласа му нямаше никаква насмешка, само малко умора и повече желание за покой.

Лодката заора в меката тиня до някакъв груб кей, изграден от натрупани коралови късове.

Дъглас Пири се изправи.

— Аз ще ида до извора. А вие пазете лодката! При най-малко съмнение стреляйте!

Богдан го изгледа с укор.

— Аз няма да стрелям. Това е ваша работа, в която не искам да ме замесвате.

Англичанинът се спря на самия кей, както държеше двата бидона.

— През време на война никой не ви пита искате ли, или не. Бутват ви пушката в ръка и ви натирват. При нас е същото. Ако вие не преварите врага, той ще ви убие.

И тръгна по кораловата пътека, която се губеше в лабиринта на безбройните мангрови корени, нейде подредени като ограда, нейде преплетени в непроходими жилави мрежи над вонещата черна тиня. През листата се виждаха дългите остри корени, поникнали от семената още по клоните. Тук-там такива прораснали семена се бяха забили като стрели в тинята, готови вече да устоят на следващия прилив, да вплетат своите клонаци с майчините, да ги заместят, когато старостта и бурите ги повалят.

А това?

Върху един разчатален клон, подпрян от цяла китка въздушни корени, пълзеше риба.

Скокливото попче! Периофталмус шлосерии! Такова особено, приплеснато, с крива глава, нескопосно на вид, но колко уверено се придвижваше по хлъзгавия клон. То отвори уста и лапна кацналата муха, след което спря да си почине.

Богдан приклекна предпазливо на няколко крачки от него. Загледа го възхитен. Рибата също не откъсваше поглед от него, блещеше се с ококорените си червени очи, следеше го зорко — такова непознато животно! Може би за пръв път виждаше човек…

„Браво, храбрец! — усмихна се Богдан. — Опитваш да напуснеш родината, водата, дириш нещо ново, непознато. Не ти се завръща назад, нали? Там може би те дебнат коварните скатове, хиляди опасности. Но водата те е привързала здраво. Не те изпуска. Все трябва от време на време да се гмурнеш в нея, да освежиш изсъхналата кожа, да изплакнеш задъханите хриле…“

Внезапен изстрел стресна леса. Орляци птици излетяха от шумата. От недрата на джунглата закрякаха маймуните. Скокливото попче се метна от клона и побягна нанякъде със смешни сгърчени скокове.

Последва втори гърмеж, трети. В следния миг от мрака на мангровия лес по пътечката се зададе тичешком Дъглас Пири с пълните бидони с вода. Чу се още един изстрел. Пири се простря по очи. Водата се разля.

Съобразил бързо, Богдан се затече към него, грабна го и го повлече към брега. Вмъкна го в лодката, отблъсна я от грубия кей, натисна веслата.

И когато лодката се вряза в неспокойната ивица на прибоя, из храсталака изскочи Мохамед бен Юсеф. Той спря на кея и изпразни още веднаж пушката.

Заехтяха гърмежи и откъм скалистия нос. Ту тук, ту там куршумите изпръскваха малки водни фонтанчета. Един проби лодката, малко под ватерлинията, и оттам при всяка нова вълна цръкваше тънка струйка. Дъното взе да се пълни, при люлеенето водата почна да се плиска ту към носа, ту към кърмата.

Накрай нападателите прекратиха стрелбата. Едва тогава Богдан отпусна греблата, за да помогне на другаря си. Пири лежеше по лице, тъй както го бе положил върху седалката, с притворени очи, дишаше тежко, учестено. Върху бялата риза под дясното рамо набъбваше алено петно.

Зоологът измъкна превързочния пакет от санитарното сандъче, превърза раната, след това отново хвана лопатите.

Ето най-сетне и острова, тунела, стълбата.

Рикардо му помогна да внесат ранения върху леглото и повторно зае поста си.

За пръв път Богдан видя Мак Фарен тъй разтревожен. Като истински лекар, със сръчността на милосърдна сестра, англичанинът проми раната и поднови превръзката.

— Мръсни акули! — процеди той през зъби. — Но ще ми платят скъпо!

— Кои? Контрабандистите ли? — запита Богдан.

— Не! Контрабандистите са обикновени наемници. Друг, друг стои зад гърба им — синдикатът, Диамантеният синдикат… Но аз ще го срина с моето находище, най-богатото находище в света.

— Трудно ще бъде само с една диамантена тръба — подметна Владо.

— А те колко експлоатират? Само пет. Останалите са заградени с телени мрежи, по които тече електрически ток, пазят ги въоръжени пазачи и кучета, същински крепости. Не ги използуват, защото не искат да пуснат на пазара повече диаманти. Така поддържат цените. Трупат милиони над милионите.

— А вие? — неволно се изпусна Владо. — За какво ви са на вас тези диаманти?

Очите на Мак Фарен блеснаха враждебно.

— Аз ли? Аз не ща милиони! Ще продавам без печалби, ще задръстя пазара, дъмпинг на диаманти, какъвто светът не познава, но ще ги съсипя. Само това искам — да ги съсипя!

От злоба лицето му се бе зачервило, устните пресъхнали.

— Ще натикам в праха цялата им шайка… И Медузата.

— Но всъщност каква е тази медуза? — запита Богдан. — И друг път сте я споменавал.

Мак Фарен изведнъж се сепна. Лицето му доби своето надменно изражение. От него отново полъхна неприкрита студенина, отчужденост, дори нещо повече — някаква неподозирана омраза.

— Вижте, това вече е лично моя работа! — отсече той грубо. После добави: — Напуснете стаята да не тревожите ранения.

Смутени, обидени, двамата българи излязоха в преддверието. Там завариха Херкулес, клекнал до компресора, който пълнеше с въздух аквалангите.

Богдан стисна ръката му:

— Благодаря ти, приятелю!

Негърът сложи пръст на устните си.

— Да не чуе Рикардо! Ще ме заколи!

Владо поклати глава:

— Ясно! Значи, той — Рикардо!

После, решил изведнъж, както винаги при първия порив, пошушна на ухото му:

— Херкулес, ти си добър човек. Хайде да избягаме заедно оттук! Ще се отървеш и от Рикардо, и от Мак Фарен, и от октопода, от всичко…

Негърът се озърна уплашен:

— Не! Херкулес няма да бяга! На сушата го чака полицаят Хари… Червенокосия. А другаде не може… Няма пари…

— Ела с нас!

— О! Не може! Херкулес е черен. Без пари не може при белите.

— Ще дойдеш с нас. За нас няма значение цветът на кожата. По-важно е сърцето — дали то е бяло или черно…

— Сърцето, наистина ли? — загледа ги смаян негърът, но се сепна, замълча, защото в този миг в пещерата влезе Рикардо.

— Хайде, Херкулес! — обърна се португалецът към негъра, като се тръшна на пейката.

Херкулес нарами пушката и излезе навън.

Тримата замълчаха. В настъпилата тишина се дочуваха само болезнените стенания на ранения.

С леки стъпки, на пръсти, Мак Фарен излезе от стаята и седна на пейката до Богдан.

— Е? — запита кратко той, навел глава.

Богдан обясни с няколко думи какво се бе случило. Накрай запита загрижен:

— Как е?

— Ех, не знаете какъв човек е Дъг! За вас той е само един пияница, безделник… Не отричайте! А защо е станал пияница — замисляли ли сте се?… Някога Дъглас Пири беше млад, преуспяващ адвокат, с жена, с две дечица… Живееше в Ковънтри, знаете ли го?

— Ковънтри! — сети се Владо. — Бомбардировките!

— Да, бомбардировките… Луфтвафе срина града, опожари го… Пътят на човечеството е белязан с кървави жалони, жалони на безчовечност. Такъв жалон е Ковънтри… Там Дъг загуби близките си… Остана сам… Банална история във войната, ще речете… Някои устояват. Той не можа… Дойде при нас доброволец-водолаз. Търсеше най-опасното… Смелчага. Ако нареди ордените си, ще бронира гърдите си. Признавал ми е, че го е страх да свърши сам със себе си. Затова диреше немците — да отмъсти или да го убият… А то колко други не се върнаха, други, които трябваше да живеят… Той оцеля… Свърши войната… От всичко му остана ромът…

Мак Фарен преглътна. Лицето му се бе отпуснало, по-кротко, по-човешко:

— И все пак дори пиян, той беше човекът, на когото можеш да възложиш и най-опасната задача. А сега… Тъкмо сега…

Внезапно от другата стая, през открехнатата врата, долетя болезнен вик, бърз говор, несвързан, трескав. Постепенно думите станаха по-разбираеми.

— Касата… Касата…

Мак Фарен се изправи.

— Шифърът! — хъркаше раненият в своя трескав унес. — Елизабет… Елизабет… Шифърът… Джордж, не издавай шифъра… Елизабет.

Богдан видя как потъмня лицето на Мак Фарен. Англичанинът се озърна смутен и притича към болния.

— Дъг — заговори той. — Успокой се, Дъг! Ще ти мине.

Неволно биологът погледна към Рикардо. Също станал, забравил да се прикрива, португалецът се бе привел напред да чуе по-добре.

Какво бе развълнувало и него така? Едно обикновено английско име. Защо слухтеше, наострил уши като рис?

Мак Фарен затвори вратата, след това седна на старото си място.

— Нещастник! Все жена си бълнува. Не може да я забрави.

Богдан усети в гласа му някаква неувереност, нещо повече — едва сдържано безпокойство, смут и страх. А в същото време, при това ненужно обяснение, по лицето на Рикардо като че ли се мярна едва доловима насмешка…

— Сега? — обърна се Мак Фарен към тримата. — Какво ще правим? Вода няма. Мохамед ще пази извора. А наблизо не се намира друг. Разучил съм.

— Да делим! — изтърва се Рикардо. — И всеки по своя път!

Мак Фарен го изслуша търпеливо. Сега той не избухна както друг път, когато португалецът предложеше делба. Само обърна глава към Богдан.

— А вие?

Зоологът сви устни.

— Нямам думата. Нали съм ваш пленник?

— Ако успее Мохамед, участта ви ще бъде като нашата.

— Предполагам — отвърна Богдан.

— Тогава?

— Както изглежда, най-много ви смущава липсата на вода за пиене?

— Муниции имам достатъчно — отвърна англичанинът. — А островът е цяла крепост. Може да издържи дълга обсада. Но без вода…

Богдан предложи неуверено:

— Да опитаме с дестилация — от морска вода…

— Нямам гориво! — отсече Мак Фарен. — Нямам и инсталации.

— А сок от риба?

— Като доктор Бомбар, който прекоси Аталантика с гумена лодка?

— Същият.

— Опитвал съм. Не става. Може би само за корабокрушенци, които трябва някак да издържат, докато бъдат спасени… А ние ще работим, ще се бием…

— Да се бием? — ахна Владо.

— Да! Безусловно! Затова ли съм дошъл тук, за да побягна, щом се покаже първият нехранимайко. Не само това. А ще продължа да събирам диаманти. Няма да спра на средата и вие също. Смятах, че имам насреща си мъже. По-добре да измрем от куршуми или от жажда, отколкото…

Богдан го измери с поглед. Наистина този човек беше готов на всичко. За тези диаманти! Готов за подвиг и за престъпление. Очите му — такива непостоянни, опасно променливи очи — отново бяха придобили своя зъл израз, като вълк, обграден от нетърпелива хайка.

Е, добре! Този вълк се готви да хапе, да се бие, да мре за своята плячка. Но Богдан? Владо? Как се случи, че и те трябва да споделят неговата участ, ей тъй, напразно, безсмислено, за някаква чужда кауза? Да умрат нейде си, на пуст остров сред океана, простреляни в схватка между две разбойнически шайки или пък с нацепени от жажда устни, с изсушени тела да се гърчат в последен опит за живот, умиращи за вода сред цял океан вода…