Петър Бобев
Заливът на акулите (2)

II

Още два пъти Владо Русев се спуска на дъното да дири изчезналия си другар, но и двата пъти напразно. Лодките на кораба обходиха целия залив, огледаха всяка лагуна под преплетените мангрови коренаци и една по една се завръщаха на борда тихо, без обичайната моряшка глъчка.

Тропическата нощ падаше бързо, без никакъв преход, като метнат върху света черен плащ. Само на запад, зад почернялата планина, все още мъждукаше бледорозово сияние. После и то се разтопи в мастилото на нощта. Звездите обсипаха небосклона.

Прекрасни, но непознати, чужди съзвездия на южното небе.

Русев и капитанът стояха облакътени на фалшборда. Никой още не бе промълвил ужасната дума, но тя напираше в гърдите им, стягаше съзнанието им, разкъсваше ги — до болка, до обезумяване.

Под тях вълните се плакнеха монотонно като далечен звън на камбани… Или само така им се струваше, наведени над черното, разплискано като туш море — това море, което…

— И все пак — пошепна Русев, тихо и беззвучно, сякаш повече на себе си, в неволен опит да снеме поне частица от товара на самообвинението. — Все пак… Такава е нашата работа. Знаем, че има опасности, рискове… Но така е било винаги, някой трябва пръв…

И пак замлъкна.

Бризът вече се бе обърнал и довяваше от джунглата далечната врява на маймуните, които се караха на своя креслив език. Вълните шумяха на прибоя, заглъхваха и отново връхлитаха нататък върху черния тинест бряг, оплетен с жилавите корени на мангровия лес.

Капитанът се обърна. Неговото едро бузесто лице беше почти закрито от сянката на голямата козирка, но под нея очите му неестествено блестяха.

— Толкова години съм капитан… през толкова морета, бури, ледове… Човек не съм загубвал… А сега…

Хидрологът облегна глава върху перилата.

— Сега е друго… Ние сме пионери, в нова, непозната област. Какво има там? Ще видим… А не е празна нашата работа, капитане, не е развлечение, забава… Хората трябва да имат радио, телевизия, автомобили, вярно е, но преди всичко — храна… Повече храна… Толкова хора гладуват по света. А морето е пълно с храна, която не умеем да използуваме… Ние изучаваме езика на рибите — безбройните ултразвуци, които човешкото ухо не може да улови, за които не сме допускали, че съществуват… Нали затова ги смятахме неми… Събираме тези записи, цялата кабина на Богдан е пълна с тях и…

Но не довърши. Всъщност капитанът знаеше не по-зле от него всичко това… Толкова труд и воля, и смелост да проследиш рибния пасаж, да доловиш всяка отсенка на ултразвука му — тези прости по начало, но различни за всеки вид сигнали: за опасност, за храна, за размножаване…

Две години труд, дяволски упорит труд, докато почнеш да разбираш езика им, и сега — човекът, който може да дешифрира тези записи…

Тази проклета акула, низша уродлива твар!

Внезапно капитанът се извърна рязко и с приведени рамена, мълчалив се упъти към кабината си.

Хидрологът се вгледа в морето, където започваше нощното светене. Вълните прииждаха невидими от далечината, но срещнали металния борд, се блъсваха леко в него, разгаряха се, лумваха в бледи, неуловими пламъчета, които го облизваха със студената си жар.

„Времето се разваля — помисли Владо. — Светещите микроорганизми не лъжат. Иде буря. Дано изчака и утре.“

Изведнъж той изтръпна. Плитко под водата, на метър — метър и половина дълбочина, се хлъзна фосфоресциращата сянка на подводен плувец.

Богдан!

Внезапно чудното видение изчезна без следа в черния мрак. На негово място изплува голяма огнена медуза като грейнал полилей.

Русев стисна до болка слепите си очи. Дотам ли стигна — да халюцинира?

Обърна се и се прибра в каютата. Нима можеше да заспи сега? През отворения илюминатор, ведно с нощната глъчка и рева на прибоя, откъм брега нахлуваше на леки вълни дъх на тиня и гнили водорасли.

Без да се съблича, Владо изгаси лампата. Отпусна се върху леглото. Широко отворените му очи се взираха в кръглия къс небе, който се открояваше през илюминатора, а мисълта му се носеше далече на север, през джунгли и пустини, прелитайки десетките паралели, които го отделяха от родината… И там… Може би в същия миг една младолика жена с бели, гладко вчесани коси и тъжна усмивка стои до прозореца и гледа навън… Майката на Богдан чака сина си. Може би за стотен, за хиляден път тя прелиства календара — колко ли дни остават. Брои ги на пръсти. А нейният син…

Владо стисна устни.

Вярно. Историята ни учи недвусмислено, че всяка трошица познание е струвала на човечеството потоци кръв… Струвала е… Но все пак едно е, когато четеш историята — друго, когато ти самият трябва да правиш история, когато сам трябва да понесеш жертвата.

А колко лек ще бъде утрешният риболов. И трябва да бъде! Моряците няма да дебнат дни и нощи рибните пасажи, да разчитат на слепия случай, да чакат рибата сама да се покаже. Няма! Тогава те ще потопят пред трала мощния вибратор, който ще възпроизведе някой Богданов звукозапис, може би сигнала за намерена храна, и целият пасаж ще нахлуе в мрежите…

В съседната кабина се чу някакъв шум.

Богдан!

Забравил жестоката истина, Владо се втурна натам. В същия миг някакво тежко тяло го отхвърли встрани. Главата му се блъсна в стената. Непознатото същество прелетя край него. Насреща му се изпречи капитан Стрезов, който опита да го спре, но получил страшен удар в брадата, се свлече на пода.

Нощният посетител изтича по стълбата, чу се плясък във водата и всичко утихна.

Русев се надигна с мъка, запали лампата. На пет крачки от него се мъчеше да се изправи капитан Стрезов, зашеметен от жестокия удар, с кървяща устна.

Без да види нищо, чул само плясъка на падащото във водата тяло, вахтеният даде тревога. Матросите се разтичаха още неразсънени по своите постове, оправяйки пътем дрехите си.

Капитанът се изкатери с пъшкане на мостика и хвана рупора. Мощният му бас загърмя в отчетливи, ясни команди. Моряците се заловиха да изпълняват тези заповеди с привична увереност. Блесна прожекторът. Светлият му сноп помете мрака по своя път, заискри по накъдрената морска повърхност, хлъзна се зад кърмата, после отскочи през десния борд, опипа дебнешком черния залив и се втурна в гъстака на притихналата джунгла. Сепнати от неочакваната светлина, от това преждевременно утро, маймуните и птиците отново закрещяха.

Още веднъж и още веднъж огненото око на прожектора огледа изпитателно околността, премига и угасна. Над света пак легна черният влажен мрак.

Капитанът и Русев слязоха отново долу към каютите.

— Водолаз безспорно! — процеди хидрологът.

Капитанът докосна неволно с ръка синината на брадата си.

— А може би туземец?

Хидрологът се изправи.

— Как не го хванахме с прожектора?

— О, тези дяволи плуват като риби! По две минути изтрайват под вода.

— Може… Но какво ще дири един туземец тъкмо в Богдановата каюта?

Капитанът сви безпомощно рамене.

— Наистина, какво?

Хидрологът мълчеше замислен. Туземец или бял водолаз? Що дири? Водолаз среднощ, когато на няколко мили наоколо не се мярка никакъв кораб. И то сега, след изчезването на Богдан! Съвпадение, проста случайност или…

Кракът му се спъна в нещо. Русев се наведе и го грабна развълнуван.

— Фотоапаратът на Богдан!

Капитанът бързо съобрази:

— Ясно! Изтървал го е при бягството.

После двамата влязоха в Богдановата каюта. Наглед всичко лежеше на мястото си, в строгия ред, който Богдан влагаше при всяка своя работа. Само фотоапаратът липсваше. Нищо друго.

Нима заради него беше дошъл загадъчният посетител? И защо му е бил нужен?

Въпросите се трупаха един връз друг, преварваха се, объркваха се, тревожни, смутени, изискващи неотложно отговор. Защото засягаха Богдан. И двамата предчувствуваха това.

Владимир Русев се надигна. Всъщност той не очакваше нещо от това, което му хрумна в този миг, но все пак, ако не друго, то дългът на изследователя го налагаше. Трябваше да промие фотолентата, за да я постави там, на мястото й в обширната колекция. А може би…

Той изгаси осветлението и заработи усърдно на мъждукащата червена лампичка. Извади филма, последния филм на Богдан, и го постави в дозата. Наля проявител, проми филма с вода, после насипа фиксажа и запали лампата.

Негативът се оказа ясен, безупречен като всички подводни снимки на приятеля му. Акулата-чук заемаше средата на зрителното поле. Острите й плавници стърчаха заплашително като шипове, настръхнала и зла.

Богдан бе успял да я издебне сполучливо. А това?

Какъв е този плувец в далечината, блед, едва очертан контур, за който можеше да се спори дали е плувец или риба.

Трябваше да извади позитив, и то колкото може по-скоро!

Владо усещаше как от вълнение сърцето му бие до спукване. Страх, безпомощност срещу някаква непозната и неподозирана заплаха и в същото време — надежда, слаба, боязлива, но все пак надежда, бледен лъч сред черното небе на отчаянието!

— Друг плувец! — пошепна капитанът. — А може би същият, нашият гост…

А дали Богдан не се е фотографирал сам? Дали, изплашен от акулата, не е изтървал апарата, който е щракнал при докосването в дъното… Случайно…

Филмът съхнеше бавно, дотегливо бавно. Владо включи вентилатора и когато изпръхна и последната капка от черната лента, бързо нагласи копирния апарат. Проявител, фиксаж и — накрая двамата разтревожени мъже доближиха глави пред мократа снимка.

Акулата-чук ги гледаше от хартията със същия безпощадно лаком поглед, а зад нея, в мъглата на далечината, се очертаваше бледият силует на подводен плувец.

— Виж, още един! — възкликна хидрологът.

Наистина малко по-далеч, вляво, зад опашката на акулата, се долавяха очертанията на второ човешко тяло.

— Един бял и един негър, водолази! — промълви смутен капитанът. — С акваланги, а в поясите — шнорхели!

Владимир Русев се изправи.

— Съмне ли, тръгвам! Отново ще търся. Сега вече имам следа. Не като вчера…