Петър Бобев
Заливът на акулите (18)

XVIII

Помъкнал безчувственото тяло на черния гигант, Владо се тласкаше уверено към дълбините. Отгоре, през невидимия воден небосклон, продължаваше да струи кървавото зарево на червения планктон.

Отдясно се надигаше стръмният масив на кораловия остров, който извираше от копринената мъгла на бездната — някакъв кръгъл екран без рамки, разтопяващ се в мрака. И в този странен екран изплуваха едни над други кораловите храсталаци, като японски дървета-джуджета, бухнали в цвят — хиляди бели, розови, жълти цветове, които потрепкваха с живите си венчелистчета-пипала. И когато сред тях пробегнеше по-едра риба, цветчетата се сгърчваха, както повяхват при допир клонките на срамежливата мимоза, в миг приказната цъфнала градина се превръщаше в някакъв мъртвешки, застинал лес, обсипан със скреж.

Такова дивно разнообразие на форми и багри! Такава пищна, разточителна красота!

Всеки път, когато се гмурнеше в морските дълбини, сред синия простор, младият хидролог откриваше нещо ново, невидяно досега, нова прелест, която го опияняваше, замайваше погледа…

Ненапразно древните гърци са населили морската шир с толкова божества, прекрасни и сурови. Пълчища богове и богини, които се реят из лазурния безкрай, улисани в своите дребнави грижи, по-дребнави от грижите на кой да е човек.

И сякаш всеки миг там, иззад сплетените водорасли, ще изплуват опасните сирени, девойките-полуриби с вълшебните мамещи песни, ще полетят край него във вихъра на своя танц. Ще се мерне в подводните си пасища сред стадо охранени тюлени морският пастир Протей — гадателят, за когото бъдещето е по-прозрачно от морската вода. Ще доплува намръщеният Тритон и ще плесне с рибешката си опашка, недоволен, че простосмъртните дръзко навлизат в бащиното му царство. А сирените ще го увличат надолу, все надолу в неудържим водовъртеж. И там нейде, на някакъв подводен остров, ще срещне Калипсо, прелестната нимфа-похитителка, която още тъгува за своя Одисей…

Незабравима, вечно млада поезия на древен народ, влюбен в своето море, одухотворил всяка негова проява, заселил го с чудните видения на неизчерпаемото си въображение…

Владо се спускаше надолу, сякаш бог сред боговете, дори по-могъщ от тях — човек сред измислените от него богове…

Наоколо, с всеки тласък на плавниците, ставаше по-мрачно. Зелените водорасли, които се вееха по накъдрените коралови корнизи, горе, близо до светлината, сега побледняха, изтласкани от кафявите водорасли, по които искряха кислородните мехурчета като капчици роса по листата на млада дъбрава пред листопад. Сред тях пърхаха рояци морски кончета, ровеха се таралежи, причудливи виолетови бодливци — живи кактуси сред мъртвите неподвижни храсталаци. Тук-там висеха като окачени черни чантички ръбестите яйца на акули.

По кораловите вейки се провираха пъстри сплитъци гъвкави офиури; отваряха и затваряха плисираните си черупки бисерни миди и стриди, в които се гушеха голи рачета; прелитаха рояци рибки, замайващи погледа с пъстротата си: бели, нашарени с черно и жълто риби-камшичета, жълти дългоносци, черни морски ангели, риби-пеперуди, по-разкошни от всяка земна пеперуда, сини риби-мишени, изписани с бели концентрични пръстени. Отдолу лазеха морски звезди, хоботни охлюви, щапукаха върху начупените си нозе плашливи крабове.

Ей там, под голямата актиния, подобна на скъсена палма, два рака-пустинници, повлекли голите си коремчета, се боричкаха за празна охлювена черупка. Но докато те се блъскаха и дърпаха сред водораслите, трети рак, примъкнал се неусетно отнейде, измъкна коремчето от старото си отесняло жилище и го вкара бързо в спорната черупка. Без да усетят нищо, двамата противници продължиха борбата, докато отгоре им връхлетя като мълния малък червен октопод, омота в пипалата си единия рак и пак със скок се скри в дупката си.

Владо усети нещо нередно в акваланга. Въздухът с привичния вкус на метал продължаваше да нахлува на свежи, живителни глътки в дробовете му. Издишваните мехури бълбукаха равномерно, ободрително зад тила му, сякаш нечии грижливи пръсти го галеха, и все пак…

Погледна манометъра — нищо. Налягането беше достатъчно. Въздухът щеше да стигне.

И пак продължи надолу в потъмняващата кристална пропаст, помъкнал все тъй отпуснатото тяло на Херкулес.

Като гумена кукла.

Отдолу, през синьото було, се провидя равното бяло дъно, уплътни се, надигна се, стана по-отчетливо и релефно. Водата просветна с отразената в кораловия пясък слънчева светлина. Изплува просторна градина, обрасла с морски лилии, които се полюляваха леко, като че ли облъхнати от някакъв подводен зефир, а над тях извишаваха правите си червени тръби органовите корали, осеяни със зелени цветчета.

Четиридесет метра.

Не! Недостатъчно!

Трябваше да слезе още по-надолу, на по-голяма дълбочина, където налягането щеше да успокои кипналата кръв на негъра.

Едра петниста акула дремеше над една скала от мъртъв корал, а наоколо се въртяха рояк риби. Познаваха, че е сита, и не се бояха. Под нея, на самото дъно, се движеше голяма сянка, пъстър облак, полузаровен в пясъка. Изведнъж чудовищният скат се изплаши от нещо и изчезна сред пясъка и кораловите късчета.

Дъното продължаваше да се снижава към север в леки наклонени тераси, върху които кораловите храсталаци се редуваха с водораслови джунгли. Над главата му преминаха, подредени като ескадра реактивни самолети, стадо кафяви акули, които изчезнаха в далечината, без да го погледнат. Две едри мурени, подобни на гъвкави пъстри ленти, изведнъж се вкопчиха в жестока битка, затъркаляха се по дъното, загризаха настървено опашките си. Уплашени от тази схватка, пъстроцветните рибки се пръснаха като врабчета.

А там, колко странно! Коралите отстъпват, отдръпват се встрани и сред тях, сред сплетените каменни храсталаци, се откроява неширока площадка, бял харман, засипан с коралов пясък и натрошени раковини. Пуст пясък — никакъв корал, нито една звезда, нито една мида! Чудна миниатюрна пустиня, над която водата трепти, прелива се, премрежва погледа в призрачна опалова мараня, а в нея се люлеят, чупят се в причудливи форми преминаващите риби.

После кораловата джунгла отново се пронесе под него, пъстра, все тъй неприемлива за човешкото око, както при първото виждане. И толкова много благородни корали, бели, розови, червени, изплетени от майсторската ръка на природата в невероятни дантели! И толкова много морски пера, като щраусови пера, набодени в пясъка! А над тях — рояци риби! Риби, стотици, хиляди, цели облаци! Ето, отдолу се надига някакъв розов облак, трепти, блести, обгръща го и отминава, изпарява се в синия здрач. Насреща се задава друг, синкав, по-нататък се спуска трети, разсейва се, пръснат от връхлетялата морска лисица, която размята опашка, шиба с нея по обезумелите риби и после настървено почва да ги гълта, една след друга, една след друга — такава черна, плоска, а сякаш вълшебна бездънна уста!

Шестдесет метра! Седемдесет!

Чак сега Владо усети недостиг на въздух. Вдигна пак манометъра пред очите си. Нима е възможно? Стрелката сочеше все там, на крайното деление, както горе при тръгването.

Страхът пропълзя в гърдите, стисна гърлото му. Нагоре оставаше повече от един час път — щеше ли да стигне въздухът?

Бавно, едва подтиснал избликналия ужас, той се обърна надире. Тялото на Херкулес се мъкнеше зад него все тъй безчувствено като труп.

Бавно!

А въздухът все повече не достигаше, гърдите се издуваха и свиваха в мъчителни спазми, незадоволени, смазани от намалялото вътрешно налягане, което не можеше да преодолее тежестта на водните маси.

С глух, пеещ шум мехурите се устремяваха отвесно нагоре, там, където грееше слънце, където имаше въздух, където имаше живот. Но той беше длъжен да спира, да изчаква, за да изтласка разтворения азот от кръвта. Беше длъжен, защото въпросът сега се отнасяше не само за неговия живот, а за нещо повече — и за чуждия живот, който му бе поверен.

Главата му се замайваше, прилошаваше му, струваше му се, че водата потъмнява неестествено. А трябваше да бъде по-светло, защото дълбокомерът сочеше само двадесет метра. Вече можеше…

Владо усети как потръпна тялото на негъра, после се дръпна рязко. Хидрологът се извърна и съзря под маската две разширени от ужас очи.

Владо опита да го успокои със знаци, но не успя. Негърът почна да се мята лудо, да рита, да блъска, като опитваше да се отскубне от ръцете на Владо. А беше нужно да почака още малко, още десетина минути, после можеше да изплува безнаказано.

Задъхан, отпаднал, хидрологът се тласкаше надолу с плавници да възпре дивия порив на обезумелия от уплаха човек. Напразно! Ето, ръцете му вече почваха да изпускат, изплъзваха се.

Последното нещо, което усети, преди да загуби съзнание, беше някаква нетърпима болка като докосване до нажежено желязо. Той отвори с мъка очи и видя как го уплитаха в своя огнен възел цяла гора от пипала, дълги прозрачни въжета, които се спускаха нейде отгоре, от искрящата синева.

Тъй разправят хората — удавникът набързо изживява целия си живот повторно. В миг… Ето сиропиталището, сините дрешки, начумерените надзиратели — неговото детство. И все пак весело: лудории — смях, немирства — смях, наказания — пак смях… После училището, гимназията, университетът, работата — такава приятна, увличаща работа… Понякога му е идвало до сълзи от самотата, а ето че сега това е най-хубавото… Никой няма да плаче за него… Целият му живот беше хубав — и краят се оказа все тъй хубав… Пак късмет…

После падна мракът.