Петър Бобев
Заливът на акулите (17)

XVII

Още по пътя капитан Стрезов изготви целия си план — ще остави кораба на док и докато го закърпят, той ще се свърже с властите, ще организира спасителна експедиция, света ще преобърне, но ще открие какво е станало с двамата му млади приятели…

Радиоапаратът беше вече в ред, но капитанът, когато съобщи в родината за корабокрушението, не посмя да спомене за изчезването на учените. Все се надяваше, не искаше да допусне най-лошото. Той трябваше да разкрие тази мистерия. А ако не успее, тогава… Тогава край и на неговата кариера. Помощникът му е отличен моряк, ще поеме командуването, а запасният капитан първи ранг Стрезов ще се завърне с кораба си като обикновен пасажер.

Корабът „Люлин“ се придвижваше към най-близкото африканско пристанище. Кръпката на пробойната все пак беше само кръпка и непрекъснато пропускаше вода. Затова помпите продължаваха с монотонното си бълбукане да плискат през борда чести пулсиращи струи.

А срещата с водолазния катер се оказа истинско щастие след всичко преживяно. Такава особена, даже подозрителна наглед команда, а колко мили и услужливи хора излязоха! Наистина как може да се заблуди човек, ако се довери на първото си впечатление…

Застанал на мостика, плувнал в пот от екваториалния пек, който лъхаше отвред — от разжареното небе, от нажежената палуба, дори от плискащите се в борда вълни, които отражаваха целия пламък на слънцето, — капитан Стрезов, за стотен път прекрояваше в ума си плана на експедицията, която трябваше да издири двамата учени.

Неусетно от мътната омара, в която се сливаха двете безкрайности — океанът и небето, изплуваха неясни белезникави очертания, които постепенно се уплътниха, приближиха, наедряха.

Капитан Стрезов взе телефона:

— Искай от пристанището да ни приемат!

И щом чу отсечения отговор на радиста: „Слушам“, окачи слушалката.

От сушата ги посрещнаха ята чайки, които се рееха, полюлявайки се плавно на черновърхите си крила, кацаха сред вълните и отново се подемаха във въздуха, щом наближеше параходът.

Помощник-капитанът влезе през безполезно отворената врата, от която не проникваше никакъв полъх на вятър.

Стрезов се обърна:

— Поеми командата! Аз отивам да се приготвя. Щом спрем, ще изтичам до полицейския началник, инспектор ли, как го казват тук… Това като че ли интересува най-много него.

Помощникът козирува и пое телефона.

— Пристанището е препълнено — израпортува радистът в слушалката. — Ще ни преведе лоцман.

Стрезов вдигна рамене в недоумение.

— Странно! Откога с лоцман? Но… на тяхна територия те са стопани… Както кажат…

Лоцманският катер ги пресрещна още в морето, проточил дълга пенлива диря между двата вълнолома.

Лоцманът, чернобрад дребен човек, вместо да се качи на кораба, както е прието, се провикна през рупора:

— Следвайте ме! Бавно!

Зачуден от това необикновено поведение, капитан Стрезов излезе на палубата, като продължаваше да пристяга вратовръзката си и да ругае по обичая си този проклет устав, който държи непременно и навсякъде, дори и на екватора, морският офицер да се мъчи с връзка.

Воден от умелата ръка на помощника, „Люлин“ се хлъзгаше леко по килватера на моторницата, върху чиято кърма с разкрачени нозе лоцманът даваше кратките си заповеди:

— Намали 20!

— Вляво 5?!

— Увеличи 20!

— Стоп!

— Пълен назад!

Корабът плуваше по инерция към някакъв запустял кей. Моряците хвърлиха въжетата, а пристанищните работници ги привързаха към железните дънери.

И в момента, когато мостчето от кораба опря в кея и капитан Стрезов стъпи на него, насреща му се изправи млад мъж с черни очила, придружен от петима чернокожи полицаи с къси панталони и нахлупени тропически шлемове.

Той поздрави с ръка и се провикна отдолу:

— Ще ви моля да не напускате кораба!

Неразбиращ нищо, капитан Стрезов запита, като се мъчеше да изглежда спокоен:

— С какво право? Ние сме корабокрушенци. Нуждаем се от помощ, а вие… Нали и по радиото исках място в дока за поправка?

— Много съжалявам! — отвърна със същата любезност човекът с черните очила. — Но трябва да ви поставя под карантина, да унищожа плъховете и бълхите на кораба ви…

— Карантина! — ахна Стрезов.

Зашумяха и матросите, които, без да знаят английски, се досетиха за какво става дума.

Сякаш целият свят се стовари върху гърдите на капитан Стрезов: нажеженият кей, белите пристанищни постройки, неподвижните кранове, трептящото в мараня тропическо небе.

— Има грешка! — промълви той с пресъхнали устни. — Аз трябва… На всяка цена… Навярно има грешка…

Пристанищният лекар отвърна без колебание:

— Да проверим тогава! Срещнахте ли катера „Старата сирена“?

— Да! Какво общо има това с…

— Помогнаха ли ви водолазите?

— Да! Както се следва — моряци на моряци.

— Капитанът качва ли се на кораба ви?

— Качва се.

— Имаме сведение, че този капитан е в болницата. Чума!

Капитан Стрезов усети как спира дъхът му.

— Чума! В двадесетия век!

Нима и това? Каква проклета случайност!

— Ех, рядко наистина! — вдигна рамене лекарят. — Но понякога… Не забравяйте, ние сме в Африка…

— Колко ще ни държите?

— Колкото е карантинният срок — шест дни.

— Не думайте! — изхриптя Стрезов. — Това е чудовищно! Аз трябва да сляза на всяка цена! Отнася се за живота на двама души. Вие трябва да ме разберете.

Лекарят поклати глава.

— Вие няма да слезете, защото се отнася за живота не само на двама души, а на хиляди… Само с такива чудовищни мерки хората обуздаха тази безпощадна болест… Надявам се, че и вие ще ме разберете.

Капитан Стрезов стисна зъби. Шест дни! Без да помогне — все едно вързан… Но не само това… А чумата?

Не! Невероятно! А болестта е страшна. „Бич божи“ са я наричали… Мъртвите повече от живите… Мъртви градове както Ангкор, огромен град, запустял от чума, обрасъл с баняни, задушен от джунглата… Мъртви кораби, останали без екипаж, подмятани сред вълните… Нима и тук, на неговия кораб?