Петър Бобев
Заливът на акулите (16)

XVI

Богдан отвори очи. Сънува ли? Някакъв тежък кошмар. Задух, неосъзната болка в главата, в гърдите, в цялото тяло! Наоколо — подтискащ мрак, черна мъгла, която бавно, убийствено бавно се разсейва! А тялото му се люлее, носи се, лети.

Не, не е сън! Той опипа маската на лицето си, докосна шланговете. Съзнанието се възвръщаше, а ведно с него и паметта — дъното, синята тиня, диамантите, октоподът, мурените.

Водолазът потръпна. Октоподът! Къде е? Дали го прогониха мурените, или някоя от тях засити глада му…

Черната мътилка се утаяваше надолу, засипвайки водораслите, пълзящите звезди, холотуриите и изровената от взрива яма.

Изведнъж от дъното се надигна друг водолаз, изравни се с него, хвана го за ръка. Богдан приближи очилата си до неговите, погледна очите му. Мак Фарен!

Англичанинът посочи нагоре.

Двамата поеха бавно към повърхността, леко прегъвайки колената си, сякаш се изкачваха по невидима стълба, на някаква друга планета, където телата нямат тегло.

Бавно! Бавно!

Въздушните мехури продължаваха да ги изпреварват, устремени нагоре, в просветващата бездна, а на двамата водолази им се струваше, че самите те потъват надолу. Само стрелките на дълбокомерите, затегнати на китките им, показваха ясно, недвусмислено, че изплуват.

Седемдесет, шестдесет, петдесет метра!

Колко малко оставаше до повърхността, до слънцето, до въздуха, петдесет метра, които на земята можеш да пробягаш за шест секунди, а всъщност колко е далече тук… Ще мине повече от час, докато видиш родното небе, повече от час…

Ето! Мак Фарен даде знак за спиране. Посочи часовника си — десет минути почивка, за освобождаване на всмукания от кръвта азот. Азотът — този приятел и враг… Но утре може би ще открият начин да не се разтваря в кръвта, да не предизвиква ужасните емболии, коварното опиянение… И тогава — каква безгранична възможност за човека! Може би — подводни градове, заводи, най-малкото водолази-пастири на цели стада делфини, моржове и китове… Дали е фантастика това, наивна мечта? Ами аквалангът? Кой можеше преди двадесет години да допусне това, което е постигнато сега…

Времето течеше бавно.

Мак Фарен вдигна пред очилата на Богдан едрия диамант. Погледът му грееше — дали просто от доволство или от нещо друго, някаква неутолима алчност, стръв за притежаване… А може би само сянката от очилата му придаваше този израз?

Богдан му подаде пълната торбичка. Мак Фарен я грабна и зари ръка в нея. Не посмя да ги извади, за да не се разсипят, но пръстите му, тръпнещи, опипваха всеки кристал, определяха стойността му.

После отново нагоре — бавно, търпеливо! Изкачване — почивка! Водата ставаше все по-топла, все по-приятна, като милувка.

Оставаха още шестнадесет-седемнадесет метра!

Богдан пръв забеляза. Сияещата синева, която обикновено цареше на тази дълбочина, непонятно как бе изчезнала. Някакво розово сияние бликаше отвред, странно, неестествено, сякаш бяха попаднали в заревото на невиждан подводен пожар…

Или не! Това всъщност беше кръв, изтичащата кръв на морско животно, обагрила водните простори.

И сякаш да докаже това, над главите им, сред светлеещата розова мъгла, премина огромно тяло.

Кит! Ранен кит!

Но не! Плавникът на кита е хоризонтален, а този стърчеше отвесно, подобен на триметров полумесец, които се блъскаше ту вляво, ту вдясно.

Богдан я позна. Китова акула, гигант, дълъг двадесетина метра, наръсен с бели петна, многобройни по главата и все по-редки и по-големи към опашката, където се подреждаха в три реда като светещите илюминатори на подводен кораб. Край огромната уста, двуметрова бяла пещера, пърхаха дузина пъстри риби-лоцмани, влизаха в устата й, издърпваха някое паразитно раче, впило се в кожата й, и излизаха отново навън. Уплашени от появата на двамата водолази, те мигновено се мушнаха в устата на акулата.

Изведнъж Богдан разбра. Пред очите му се носеха, увлечени в плавни, незабележими вихрушки, милиарди едноклетъчни същества, някакъв невероятен подводен самум, надигнал из морската пустош облаци червени песъчинки.

А китовата акула не беше ранена. Тя чисто и просто се хранеше с гъмжащия планктон, раззинала чудовищната си уста.

Улисан от тази рядка гледка, от това удоволствие за всеки зоолог, Богдан в първия момент не усети докосването. Едва когато Мак Фарен го разтърси здраво за ръката, той се опомни и погледна натам, където сочеше спътникът му.

На розовия небосклон, набразден от прелитащите тъмночервени вълни и разискрен във всички оттенъци на червеното — от оранжа до рубина, — висеше дъното на лодката, отрязано до водната повърхност от пречупването на светлината. И в това черно дъно, леко, но упорито, настойчиво, отъркваше гърба си гигантската риба.

Проумял в миг опасността, която заплашваше хората в лодката, Богдан полетя напред и се изправи пред чудовището.

Такава грозна глава! Най-грозната, която бе виждал някога, като исполинска жаба или по-право изморен, задъхан булдог с два дълги мустака, увиснали от ъглите на устата.

Подтискайки погнусата и неволната тръпка по тялото си, Богдан извика с все сила под водата. Този трик сега излезе неуспешен. Безобидната, тромава грозотия само го погледна с едно око добродушно, някак присмехулно и продължи да се чеше.

Колко особено, чудно око, несъразмерно малко, поставено далече назад към тялото, сякаш не око на акула, а човешко око, което надничаше с любопитство, умно, разбиращо.

Богдан знаеше, това беше кротък, безвреден планктоноядец, който нямаше да му стори нищо зло, но все пак — пред тази планина от месо и спотаена мощ той отскочи назад.

В този миг сигналното въже, привързано за ръката на Мак Фарен, се хлъзна по главата на гиганта, заплете се в зиналата му уста и в хрилете. Англичанинът усети как го повлича някаква непреодолима сила, въжето се впи в китката му, протри кожата. С един замах на ножа той успя да се освободи от него и отплува встрани. А рибата, смутена от неочаквания предмет, който се мотаеше из устата й, най-сетне загуби търпение, размаха по-нервно плавници. Гигантската й сянка потъна в розовата мъгла. Опашката й, размахана ритмично, продължи да се вее още секунда-две, докато накрая и тя се стопи, изчезна без следа.

Двамата водолази изскочиха над водата. Слънцето плисна в очите им всичкия си жар, сякаш ги парна с нажежено желязо. След червения полумрак на водата те ослепяха, стиснаха до болка клепачи.

А когато ги отвориха, двамата видяха как Рикардо и Херкулес, все още вкопчани в бордовете на успокоената лодка, се взираха в тях с изумени очи.

— Живи? — изхриптя Херкулес.

Без да отговорят, двамата се прехвърлиха в лодката.

— Към острова! — заповяда Мак Фарен. — Бързо!

Рикардо хвана веслата. Опита да му помогне и негърът, но скован от непоносимата болка в ставите, отпусна греблото.

Още щом свали акваланга и очилата, Богдан стисна ръката на спасителя си.

— Благодаря ви!

Англичанинът също махна апарата си. Очите му блестяха студено.

— Задето ви измъкнах ли?

Смутен от тази неочаквана студенина, Богдан промълви:

— Та малко ли е? Две години се ровя под водата, толкова ужаси съм преживял, но като това…

— Дяволско сборище! — пошепна Херкулес и се прекръсти.

Мак Фарен го изгледа гневно, сякаш го прониза със своя надменен поглед.

— Слушайте, драги Коев! При нас няма място за сантименталности. Животът е суров. Да се разберем отсега. Смятате ли, че сторих това от християнско милосърдие?

— От алтруизъм! — смутолеви Богдан.

Мак Фарен сгърчи устни в иронична гримаса:

— Алтруизъм — празна измислица на охолни хора!

Изведнъж той се разгорещи, в металносивите му ириси отново пламнаха предишните озлобени огънчета.

— Ако и те бяха унижавани така… Тогава щяха да говорят за омраза, а не…

Наведе се още по-напред и процеди през зъби в неочаквана закана:

— Спасих ви, защото сте ми нужен. Разбирате ли? Не за друго! Нужен сте за моите цели. И ще ви държа, докато имам полза от вас. Не празни емоции, а сметка, добре премерена сметка…

Богдан млъкна, потресен от това непредизвикано избухване на злоба. Дали спрямо него, дали спрямо някой друг или срещу всички хора?

Мак Фарен се отпусна на седалката уморен, със затворени очи. Лицето му прежълтя. Мускулите му се изпънаха в нетърпима болка.

— Какво ви е? — запита Богдан, забравил скорошната обида.

Англичанинът махна с ръка.

— Нищо! Язвата — проклетницата!

И добави през стиснати устни:

— Направи ме негоден. Тъкмо сега, когато… Иначе за какво сте ми и вие?

Приливът настъпваше. В лодката не го усетиха. Познаха го по прибоя, който попълзя върху крайбрежната тиня и заля мангровия лес. Островът сред залива кипна в бяла пяна. Тунелът към пещерата вече се бе потопил под водата.

Лодката се носеше бързо натам, слънцето жареше, пътниците мълчаха.

Внезапно Мак Фарен запита:

— Защо срязахте сигналното въже? Мислехте да бягате или…

Богдан, все още обиден от незаслужения укор, отвърна рязко:

— Аз няма да избягам! Дал съм дума.

— Тогава защо?

— Видях латимерия.

— Какво?

— Риба! — обясни биологът.

По сгърченото от болката лице на Мак Фарен пробягна сянка на неразбиране и насмешка.

— Заради някаква риба зарязахте диамантите, рискувахте да ви застрелям?

Богдан кимна с глава.

— Забравяте, че съм естественик. За мене това не е някаква риба, а нещо рядко, изключително, една жива вкаменелост…

— Динозавър? — подметна жлъчно англичанинът.

— По-стара, прабаба на динозаврите. От преди триста-четиристотин милиона години. Латимерия, потомката на перконогите — замръзнала еволюция. Или не, по-право тръгнала назад.

Очите на Богдан заблестяха, цялото му лице се преобрази, заруменя.

— Някога нейната прапрабаба е видяла как братята й, изтласкани от враговете си, са изпълзели върху тинестите брегове, сред гигантските хвощове и плауни, над които прелитали водни кончета на големина колкото чайки…

— Водни кончета колкото чайки! — възкликна Херкулес.

Богдан се усмихна и продължи:

— Изпълзели, превърнали се на първите земноводни. Ала нейната прабаба не се решила, дострашало я и отстъпила назад, потънала в дълбините. Плавателният й мехур, който в братята й неусетно се развил в бял дроб, у нея закърнял и сега учените едва го намират като малък ненужен остатък…

Лодката достигна острова. Мак Фарен я привърза към ръждясалата халка в тясното заливче, някакъв задънен джоб сред скалите. После заповяда:

— Слагай аквалангите и — след мене!

Групата го последва мълчаливо. След няколко секунди четирмата зашляпаха смешно заднишком с гумените перки по каменната стълба.

Богдан се усмихна тъжно.

Същинска патешка процесия!

Пири отвори начаса.

Едва държащ се на крака, позеленял от изтощение и болка, Мак Фарен се дотътра до леглото.

— Дъг, тръгвай веднага! Наблизо се върти моторна лодка.

По челото му беше избила ситна пот. Задъхан от умора, той прошепна:

— Мисля — отвъд северния нос… Какъв ли дявол дири насам?

Внезапно с глух вик Херкулес се строполи на пода.

Мак Фарен изръмжа:

— Сега и това! Кесонната… Веднага долу, за декомпресия!

Огледа всички поред.

— Пири да не губи време! Най-важното е да узнаем каква е моторницата… Кой ще придружи Херкулес? Рикардо? Не… Богдан Коев? Не! Току-що е излязъл… Вие, Русев?

Хидрологът мигновено скочи на крака, зарадван, че поне за малко ще прекъсне това затворничество…

Додето Владо се обърне, Рикардо му тикна в ръката акваланга. Без да забележи злобния блясък в очите на португалеца, хидрологът се съблече и надяна каишите на рамената си. Хвана припадналия негър за краката. Богдан го пое за рамената, после двамата го изнесоха навън.

Зоологът подаде на приятеля си най-дългия взривен харпун.

— За всеки случай — срещу онова проклето мекотело…

Владо отвърна през рамо:

— Мекотело! Ако някой биолог попадне в прегръдката му, ще престане вече да го нарича така… Сякаш се бях озовал в каменотрошачка…

Нагласи и акваланга на Херкулес, после го повлече след себе си в синия тунел.

Рикардо се извърна да скрие тържествуващата си усмивка. „И това било водолаз! — помисли си той. — Да не провери акваланга! Поне манометъра…“