Петър Бобев
Заливът на акулите (15)

XV

Щом Мак Фарен потъна, Рикардо побутна черния си другар по гърба. Херкулес продължаваше да се гърчи от болките в ставите.

— Хей, приятелю! Я се обърни да поговорим!

Негърът се привдигна.

— Да бягаме! По-далеч от водата! У нас, в джунглата!…

— А после? Ти като че ли забрави шефа.

Херкулес притихна. Очите му се разшириха, бялото им окръжи целите черни ириси.

— Той иска да застреля Херкулес.

Рикардо добави:

— Окото му няма да мигне! Щом рече нещо… Но затова пък имаш приятел като мене…

— Знам, Рикардо, ти си ми приятел… Моля те… Да бягаме… Ще излезе оня, многоръкият…

Лицето му отново се сгърчи, ала не само от страх, а повече от непоносимите болки в колената.

Рикардо поклати глава:

— Преди това ще влезеш във водата… Да изгониш мехурчетата.

— Не! Не!

— Може да умреш. Не е шега.

— По-добре да умра, но не долу! Не!

И отново се прихлупи върху дъното на лодката.

Рикардо плю през борда. Такъв страхливец! И той смята с него да върши работа. Защо все не му върви… Ония двамата, дето изчезнаха тук нейде, из подводната джунгла, бяха други — изпитани, смели, луди глави… Дали и тях октоподът?… Така си е… Все не върви… Откак пипна за първи път картите… Все неуспехи… Проигра си хубавото имение, но не спря… Надяваше се да си го върне. А то… Опита с белязани карти. Партньорът му го хвана. Опозори го. Дон Рикардо Хуан Гонзалес дос Сантос — мошеник… Кой би понесъл такава обида? Застреля го да защити честта си. Не можа да извърши убийството както трябва, та никой да не узнае. Съдиха го и го осъдиха. Според закона — на смърт… Ех, той още имаше приятели, успя да избяга, да отърве кожата. Но живот ли беше това? Да крие името си… Благородния си произход… Да се страхува от него…

А не може да забрави старата дворянска къща, дома на хидалго, където всяка вещ говори за далечните прадеди. Те го следят на всяка крачка, надзъртат зад всяка рамка на портретите, нашепват за величие. От благородника хората чакат благородство, а забравят, че всичките му деди са били главорези. Ето рицаря Алваро дос Сантос, който се е бил с маврите; Фернао дос Сантос, участвувал в ограбването на Западна Африка; Хуан дос Сантос, разграбил двадесет и три испански каравели…

Сигналното въже трепна: „Внимание! Изтегляй!“

Но веднага последва втора заповед: „Дай слабина.“

Той отпусна бързо опънатото въже, докато то отново олекна.

Погледът му се хлъзна над накъдрения океан, далече-далече зад мътната, размазана сянка на кръгозора. Все тъй, все несполуки. Захвърли картите. Опита с честен труд, както казват някои. В Аржентина разнасяше хляб… Един дос Сантос! Но хората плащат малко за честния труд. Как попадна в бандата на Жозе? Дори не си спомня вече. Всички станаха хора, забогатяха, само той, дорде се озърне — хоп в затвора! После пак така — ха, ха — да спечели, а нещо се случи, все нехранимайко — по-лошо, пропаднал аристократ… И в Йоханесбург също — Рикардо го ръгна с ножа, той грабна чантата, а съучастниците му го ограбиха подло, подиграха се… На всичко е годен за пари, а не му върви и туй то… Дали тук…

Херкулес отново се извърна с изкривено от болка лице.

— Рикардо, да бягаме!

Португалецът го стрелна с черните си очи.

— Я стига глупости! Ще бягаме, а диамантите!

— Не ща диаманти, нищо не ща!

— Ако ти си загубил ума си, аз не съм. Тук ще стоим. Ще го принудим да делим, пък после прави каквото щеш.

Внезапно силен гръм разтърси лодката, а след минута на петдесетина крачки избухна фонтан от пара и водни пръски.

В лодката плесна някакво дълго тяло, черно, с жълти петна, което се заогъва и запълзя по дъното. Рикардо натисна главата му с гумения плавник, после го сряза с ножа си на две половини, които продължиха да се гърчат конвулсивно.

Наоколо върху разплисканата повърхност се премятаха още няколко мъртви или оглушени от взрива змии.

„Охо! — подсвирна си Рикардо. — Значи, вече останахме трима, без шеф? С пияния Пири е лесно, а с българина — още по-лесно…“

Но в същия миг въжето предаде от дълбините сигнала: „Всичко е в ред.“

Рикардо вдигна рамене. По дяволите, и сега не му провървя!

До самия борд на лодката плуваше, вперила в него изпъкналите си очи, дебела, надута като детско балонче риба-тетрадон.

Рикардо с един замах я набучи на харпуна си и я вмъкна в лодката. От пробитото тяло изтече цяла кофа вода.

— От гърмежа. Тъй прави тя — уплаши ли се, нагълтва вода, та да стане по-страшна.

Херкулес го погледна учуден.

— Защо ти е? Отровна риба!

— Тъкмо затова! Много работи може да оправи… Аз я познавам от Япония. Къде ли не съм опитвал щастието си… Наричат я фуку. Тровят се и пак я ядат… Страшна отрова. Двадесет минути и — царство ти небесно! С нейната отрова по островите мажат върховете на стрелите си.

Херкулес го гледаше с неразбиращи очи, в които неусетно проникваше ужасът от това, за което щеше да заговори португалецът.

— Какво се уплаши, храбрецо? — усмихна се Рикардо. — Богатство тъй не се печели. Или — или!

— Ще кажа на шефа! — промълви Херкулес.

— Тогава ще те убия! А ако аз не успея, той ще те прати пак долу, при осмокракия…

Негърът се сви към кърмата:

— Не! Не! Херкулес само така, от глупост…

— Знам, знам. Умно момче си ти. Ще ми помогнеш.

— Не, няма да помогна. Само ще си мълча. Не е честно! Пири и Мак Фарен заедно с нас… другари…

— Не говоря за тях. Макар че и те… Другари! А защо ни докара тук Мак Фарен? От любов ли? Защото му трябват отчаяни хора, готови на всичко… Докара ни в това дяволско сборище. Но не за него говоря, не и за пияния. Мисля за новите.

Озъртащ се страхливо, той пошушна:

— Трябва да ги очистим! Защо ще делят с нас? Защо ще намаляват частта ни?

Негърът поклати глава:

— Не! Не искам… Те са добри хора. Ти чу какво каза Коев: „Диамантите са на Херкулес, на неговия народ.“ Това е право.

— Ех, черно момченце! Голямо, но глупаво! Не знаеш ли, че белите говорят едно, а вършат друго?

— Не е само това. Коев ме дръпна, за да не стъпя в тридакната. А знаеш ли колко е яка черупката й?

— Знам. От нея правят брадви и ножове. Но той не за тебе… Ти му трябваше — да отървете другаря му. Не за тебе…

Негърът пак се сгърчи.

— Ти прави каквото искаш! Херкулес не ще!

Португалецът кипна. Мургавото му лице потъмня още повече. Очите му се наляха с кръв.

— Херкулес, ти ще ме слушаш. Иначе няма да дръпна пушката на шефа… И друго… Знам къде е Червенокосия Хари.

Изведнъж лодката подскочи нагоре, тласната от някаква невероятна сила под водата. Двамата едва се задържаха да не паднат.

Херкулес надзърна през борда. После започна бързо да се кръсти и да шепне молитви.

О, какъв ужас!

Лодката се люшкаше сред море от кръв, зловещо червено море. Кървави вълни прииждаха с кървави запенени гребени и се плискаха в бордовете.

Рикардо също пребледня. От алената бездна се надигна огромна сянка, която повторно блъсна дъното на лодката. Дъските заскърцаха, сякаш щяха да се разпаднат.

После трети тласък, четвърти…

Обезумели от страх, двамата се вкопчиха с треперещи ръце в бордовете на лудо подскачащата лодка.