Петър Бобев
Заливът на акулите (13)

XIII

С бързо движение Рикардо дръпна цевта на пушката. Мак Фарен се извърна рязко и с един юмручен удар го хвърли на дъното.

Португалецът се надигна с окървавени зъби. В ръката му лъсна ножът, но при вида на насоченото черно дуло ядът му се укроти.

— Шефе, глупости вършиш! — изръмжа той, като избърса устата си. — Кой ще вади после диаманти? Ами ако е умрял оня, българинът?

Мак Фарен успя да се овладее. Гласът му вече звучеше човешки, очите гледаха по-кротко, без оня зверски израз, който бе ги замъглил при съпротивата на съучастниците му.

— Страхлив водолаз не е водолаз. Такива не ми трябват. — Но все пак отпусна пушката. — А оня долу ни е нужен, той е годен за работа. Кой ще му помогне?

— Ще се оправи сам.

Без да възрази, Мак Фарен притегна каишите на акваланга, захапа мундщука и се спусна във водата. Но веднага изскочи обратно и свали мундщука.

— Рикардо, отдавна се каня да ти го кажа. И на Херкулес… Да не ви изкуси някоя глупава мисъл… В един град, някъде по света, при един нотариус… има една папка с документи… Важни документи… Ако изчезна, този нотариус ще отвори плика пред прокурора…

Рикардо го гледаше от лодката с широко отворени очи, в които проблясваше дива омраза и страх.

— Ясно ли е? — довърши Мак Фарен. — Надявам се, че ще бдиш над мене като ангел-хранител… А сега подай взривния харпун и акваланга си… За Коев…

И се потопи във водата, която се плисна шумно зад него. Отдолу, из резедавата, сякаш безкрайна бездна, извираха ту тук, ту там чести догонващи се рояци въздушни мехури.

Какво ли прави този човек? Полудял ли е?

Отдолу, сред разплисканите водни струи, изплува една медуза, под чийто седефен купол, сякаш изваян от розов кристал, се бяха стълпили стотина-двеста малки рибки, а вътре, в прозрачния стомах, се открояваше ясно една полусмляна риба.

„Странно! — помисли Мак Фарен, като продължи да се тласка с плавниците надолу. — Същинска бавачка на малките рибки, като квачка. Дали иска да откупи някак си престъпленията си към рибешкото племе…“

Медузата се издигна бързо нагоре, към разлюления гълъбов покрив, а водолазът, стиснал харпуна в дясната ръка и запасния дихателен апарат в лявата, потъваше все по-бързо в неусетно позеленяващата и потъмняваща вода.

Внезапно мехурите изчезнаха.

Мак Фарен зашари смутен наоколо. Нищо! Безмълвна, замръзнала синева без признак на живот.

Всъщност защо се тревожи толкова? Да става, каквото ще. Защо се безпокои за някакъв си чужденец, пленник, което значи враг.

Нима пак заговориха отживели чувства? Отново алтруизъм? Той смяташе, че отдавна ги е надраснал, възмъжал, поумнял — а то. Четири години война, четири години — нови нрави, нов морал, трезвен и логичен. Никой нищо не значи — освен тебе! Само ти! Чуждият живот, ха, ха! Безсмислица! Дреболия! Приближаваш под водата, помъкнал безобидната наглед „раковина“, залепваш я за борда на противника и бягаш. След няколко минути — гръм, адски трясък! Взривната вълна те подметва, задушава те, после всичко утихва… Чуждият живот!… Премятат се разкъсани трупове, ранени, издавени, акулите се трупат на орляци, акулите — фаворитите на войната. Който и да победи, при всяка битка все те печелят… А в родината почести, награди, ордени… За какво? За стотици, за хиляди човешки живота!… И изведнъж — алтруизъм! Не, Джордж, момчето ми, опомни се! Къде си тръгнал с този болен стомах, стар водолаз, не знаеш ли?

Отдолу се надигна едра сянка, леопардова акула. Мак Фарен опита да се отбие, да не се срещне с нея. Не че се боеше, та нима това беше първата му среща? Само не искаше да се бави — да губи време. Но хищницата го забеляза, сви към него. Хрилните й цепнатини пулсираха учестено, възбудено. Нима трябва да изхаби взрива напразно?

Изведнъж той полетя насреща й, обърнал харпуна наопаки. Удари я с дръжката му по носа и изкрещя под водата. Старият водолазен трик пак сполучи. Акулата плесна с опашка и побягна, слисана от неочакваната атака.

Мак Фарен продължи да се спуска, а мракът се сгъстяваше все повече, тъмносин, недействителен. И с него заедно в душата му все повече се промъкваше смут, тръпнеща боязън.

Защо се бои, защо почва да трепери? Дали и неговите нерви като на някакъв негър… Октоподът е низше същество, мекотело, малко повече от медуза, мида с пипала. Нима доскоро и акулите не всяваха ужас у всеки моряк… И се чудехме на туземците, че плуват спокойно сред тях… Важното е едно, стратегията… Както и в човешката война… А това е октопод, с прости рефлекси… Той не напада, докато не се е подготвил добре за скока… Нападението е светкавично, защото го тласка водната ракета, фунията — обикновена механика, но подготовката му е бавна… Затова атакувай, преди да се е подготвил… Той не познава твоето слабо място, а ти си изучил цялата му анатомия…

А това? Неговият обучен слух на военен водолаз не го мамеше. Това беше шум на дизел, на не повече от две-три мили оттук. Странно! Какво зачестиха — в този див, винаги отбягван кът?

От синята мастилена бездна се надигна чудновата сянка — електрическо торпедо. И върху него — човек! Какво търси там? Древните римляни отглеждали тази риба в аквариум, за да се лекуват с електричеството й. Да не би и той като тях? Та и сега по брега на Средиземно море някои хора газят боси из плитчините, дано настъпят електрически скат, та да се изцерят от ревматизъм.

Но не! Ето, човекът се сгърчи, преметна се плавно, като бавно завъртян филм, потъна надолу.

Мак Фарен се спусна подире му, хвана го за ръката и помъкна нагоре безволно отпуснатото тяло. Дали е мъртъв? От електричеството или… Дишането беше спряло, апаратът не пропускаше никакъв въздух!

Погледна манометъра — нула!

С ловко движение, не за първи път вършеше това, той смъкна акваланга от раменете на Богдан и му надяна запасния апарат, натика мундщука между зъбите, после притисна с длан гръдния му кош. Отпусна го и вдигна нагоре ръцете му. После пак натисна гърдите…

Някакъв подозрителен шум докосна слуха му в промеждутъците между изпусканите от акваланга мехури. Сякаш далечно бръмчене на разлютени оси. И в този миг, на пет-шест метра над главата му, в синьото горе, премина рояк странни риби, тънки и гъвкави, със стремителни, светкавични движения.

Морски змии!

Мак Фарен усети как цялото му тяло се скова от ужас. Това вече не бяха нито акули, нито мурени, нито октоподи, с които все пак можеш да премериш силите си, да опиташ борбата и в нея или да загубиш, или да победиш.

Не! Сега беше друго — сигурна смърт! Отровните зъби нанасят светкавични удари, стотици, хиляди озъбени уста, които нападат отвред…

Бързо надолу!

Той помъкна подире си безжизнения труп на Богдан, достигна дъното и се спотаи сред водораслите.

Но мехурите, тези предателски въздушни мехури, привлякоха вниманието на неспокойните, търсещи морски гадини.

Рояк змийчета, огъващи се черни мълнии, се стълпиха над главата му като лешояди.

Нима ще се остави така, мърцина, без съпротива, като животно на скотобойна? В него е взривният харпун! Да опита!

Той протегна дългия прът и блъсна върха му в издадената над размътената тиня скала.

Взривната вълна го отхвърли далече назад, смаза гърдите му, оглуши го. От дъното изригна вулкан от тиня, която го обгърна в зловещата си мантия. Тялото на Богдан беше изчезнало.

А сега? Къде са змиите? Побягнали ли са?

И като отговор на този тревожен въпрос някакво студено същество, досегнало леко кожата му, отскочи като стоманена пружина. После второ, трето…

По тялото му при всяко докосване на ужасните люспести тела пробягваха ледени тръпки. Мак Фарен дори спря да диша.

Нещо остро убоде гърдите му. Той се измести леко и го хвана с ръка. Сладостна тръпка полази в края на пръстите му, които алчно опипваха гладките отрези на едрия октаедър.

Мак Фарен въздъхна неволно. Горчива усмивка сгърчи устните му.

Ех, Джордж, алчно момче! Вече няма полза… Дойде и твоят ред…