Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
debora(2022)
Допълнителна корекция
Karel(2022)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Заливът на акулите

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1963

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Илиева

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Михаил Руев

Коректор: Йорданка Киркова; Малина Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14827

История

  1. —Добавяне

XII

Холотурията се изгърби още повече, настръхна. Внезапно тя се сви, а от устата й изскочи къс месо.

„Изхвърля вътрешностите си“ — помисли Богдан.

Живият салам се сгърчи повторно, изплю стомаха си ведно с три рибки-квартиранти и замря неподвижно.

Беззащитно създание! За да се спаси, принася в жертва част от себе си, да омилостиви някак врага, да го залъже. Сетне вътрешностите пак ще израснат. Проста регенерация…

Защо и хората не могат така — да залисват хищниците както тази безпомощна твар, както гущера, който откъсва опашката си, както морската звезда…

Богдан лежеше, прилепен до тинестото дъно. Някакви остри кристали дращеха гърдите му, може би диаманти, хиляди карати, горе, над водата, приказно богатство, а тук — досаден, бодлив чакъл. Той лежеше до притихналата морска краставица, опитвайки като нея да стои незабележим сред водораслите.

Напразно!

Мехурите от издишвания въздух бълбукаха шумно и издайнически. Грозното чудовище поприбра разперения чадър на брадавчестите си пипала и се отпусна на дъното.

Като паяк! Гигантски паяк с тлъсто туловище и петметрови крака, който дебне да се метне върху уплетената в паяжина муха. Здравото му око се взираше в треперещия водолаз с някаква сатанинска наслада, зло и жестоко.

После пипалата се свиха, тялото се прилепи към дъното, настръхнало, грозно, заплашително.

Готви се за скок.

Но тази мисъл като по чудо сега не смути водолаза. Дори като че ли го разведри. Нещо ставаше с него. Треперенето престана, мускулите добиха предишната пъргавина, мозъкът се проясни, сякаш бе изпил бутилка старо вино.

Трябва да нападне той пръв, да превари! Та всъщност това е една низша твар, мекотело, малко по-съвършена мида, по-бърз охлюв. Няма разум, само прости рефлекси.

Трябва да го превари, да прекъсне нормалния ред на рефлексите, да го обърка и накрай — удар с харпуна между здравото око и изваденото — там е мозъкът му, нервният ганглий на живота!

А това? Тези странни риби, ни риба, ни змия, двуметрови гъвкави тела, които се гънат като огромни пиявици сред водораслите. Една от тях доближи водолаза, прилепи плоските си рибешки очи до маската му. Устата й, осеяна с остри зъби, зееше глупаво жестока като зъл булдог.

Аха! Мурени! Зловещите риби, които всеки римски патриций с добър вкус е отглеждал в басейните на мраморните зали за пиршества. На благородните гости след опиянението от гладиаторските кланета са се полагали още по-изтънчени развлечения, достойни за аристократи. А каква по-висша наслада от тази — някоя целомъдрена робиня или твърдоглав роб в басейна? Как се стопява гордостта, когато глутницата хищни риби заръфат плътта, когато кръвта обагри водата… Гледката на кръвта опиянява, калява душата, укрепва властта. А робът да не забравя, че е роб… При това хранените с хора мурени имат по-вкусно месо…

Богдан изтръпна.

Нима и той като римските роби? Ето, втора мурена се нарежда пред стъклото, трета…

Като в аквариум… през стъкло…

Но не, не е същото — сега и Богдан е в аквариума, като римските роби…

Всъщност наоколо не е вода, а кипящо шампанско, което опиянява, замъглява разума…

Изведнъж октоподът връхлетя напред, разгневен от неочакваните съперници, дошли изневиделица да оспорят плячката му. Със светкавичен скок той се метна върху най-близката риба, уплете я в пипалата си. Сграбчи втора, трета. Тинята се надигна от дъното в бухлат черен облак, който скри от очите на водолаза дивата битка.

Богдан лежеше на дъното опиянен, обхванат от някакво неземно блаженство. В гърдите му напираха неподозирани сили, порив за подвизи, за неизвършени от никой друг дела.

Какво трябваше да стори? Къде се намираше? Кой беше той? Не ли самият Посейдон в своето подводно царство? А октоподът е неговият слуга, незаменим, многорък слуга. И ето, сега ще долети каляската му, огромна седефена раковина, обсипана с перли и елмази, с впряг от неудържими делфини…

Или не, всъщност той е демон, всемогъщ дух, гений на злото… Размахал криле на прилеп, той се носи над спящия свят, гонен от своето проклятие — безсмъртието, запокитен от някакъв непрощаващ бог в бездната на вечността… Там, където времето не тече, където Хронос е спрял своето махало.

Бездна, в която времето е спряло своя ход… Космос и скорост на светлината… И не демон, а човек — по-властен, по-непокорен дух. Той се рее из нищото, в света на безтегловността, лек, безплътен като сянка — и всемогъщ… Черната бездна е осеяна с безброй светила, рояци немигащи звезди, звездни купове, безкрайни галактики, понесени от вихъра на вечното движение. Звездни роеве, разноцветни, искрящи спирали, мъглявини… И сред тях — той, човекът, неуморимият, свободният, необвързан от веригите на земната тяга, освободен, без горе и долу… Ето и неговата ракета… Тя приближава леко, послушно, той ляга отгоре й…

Двестата волта от живите батерии на електрическото торпедо пронизаха зашеметения водолаз. Тялото му се сгърчи конвулсивно и се отпусна безжизнено сред призрачномрачната вода. Наоколо продължаваха да блещукат фенерчетата на рояка светещи скариди.