Петър Бобев
Заливът на акулите (11)

XI

Мак Фарен усети олекването на сигналната връв и я издърпа набърже. Краят беше отрязан с нож.

Значи — избягал!

Възможно ли е? Такъв искрен, честен поглед, а всъщност обикновен мерзавец като Рикардо, като него самия, Мак Фарен.

Как можа да му се довери тъй лекомислено?

Впрочем всички хора са измамници — зависи само от едно: дали в момента имат нужда от измамата.

Но този няма да му се изплъзне, не! Недосетлив, глупав измамник! Нали мехурите издават пътя му!

Ето, те се насочиха на юг, към острова, едри, клокочещи, свърнаха вляво, после пак поеха напред. Защо натам? Дали само да го заблуди?

Изправен в лодката с пушка в ръка, той се взираше в блестящата водна повърхност, по която избухваха ослепителните взривове на слънчевите отражения. На равни промеждутъци от време из синята бездна изригваха кичури въздушни мехури, които кипваха сред разиграните дюнички на вълните, сочейки издайнически подводните криволичения на далечния плувец.

Няма да ми избягаш, пиленце! Не! Мак Фарен не ще те изпусне! Защото за него ти си по-скъп от всичко друго, за него ти означаваш повече, неизмеримо повече диаманти — купища диаманти…

Океанът лежеше отвред, загърнат от бледия воал на хоризонта, величествен, необичайно притихнал. Пуст. И само една лодка сред него. Само един плувец под водата… Плувец-пленник, който се опитва да избяга… А някога… Може би след месеци, най-много година, тук ще забоботи цяла ескадра кораби-драги, които ще измъкват от дъното скъпоценната тиня… И на всеки кораб на кърмата ще блести името „Мак Фарен“… Тогава няма да се крие като гонен звяр, като престъпник в някаква мухлясала пиратска пещера… Тогава той ще се разхожда с бялата си яхта, а до него ще бъде неговата Джейн. Тогава, когато ще натика Медузата в праха… Мак Фарен, собственикът на най-богатата тръба-нек в света… Но не, не само една тръба… Където има една, там дири още десет — не е празна поговорката на старите миньори… Наоколо, наблизо под синьото водно покривало, лежат може би още много некове, може би по-големи, по-богати…

Внезапно от далечината се понесе стадо делфини, черни, метално лъскави животни, пъргави, неуморими.

Въздушните мехури, единствената връзка с беглеца, изчезнаха сред кипналите гейзери от премятащите се тела.

Разгневен, Мак Фарен изпразни пушката в лудуващото стадо. Един улучен делфин се преметна по гръб. Водата порозовя. Двама негови другари го поеха с гърбовете си и понесоха.

Втори гърмеж! Друг делфин, забавил бяга си, проточи назад розова следа.

Стадото отмина. Минута след това три остри перки разсякоха вълните. Акулите бяха уловили мириса на кръв и като душещи вълци бързаха да настигнат ранените.

Озлобен, със святкащ поглед, Мак Фарен оглеждаше морето. Нима ще му се изплъзне? Заради проклетите делфини?

Херкулес извика и посочи с пръст назад. На стотина метра зад кърмата кипнаха няколко едри мехура. После пак — и пак.

Мак Фарен даде знак на лодкарите да свият натам.

Мехурите излитаха из кристалната бездна все от една невидима точка. Рояк след рояк, учестено, някак тревожно.

Англичанинът остави пушката:

— Има нещо нередно! Момъкът не бяга. Случило се е нещо.

— Да, случило се е! — кимна с глава Херкулес.

Само по лицето на Рикардо пробягна неуловима усмивка. Но той не каза нищо, а продължи да стиска дръжките на отпуснатите весла.

— Готови за спускане! — нареди Мак Фарен. — Няма време!

Херкулес постави очилата мълчаливо, послушен както винаги. Плавниците и ремъците на акваланга бяха надянати още преди влизането в лодката. Само Рикардо се засуети.

— Нищо не се е случило — подметна той, — ами хитрува, да се изплъзне.

— Скачай във водата! — извика рязко Мак Фарен. — Не ни бави!

При този глас двамата се прехвърлиха през борда и потънаха в дълбочината сред облак сребристи мехурчета.

Отначало те се спускаха заедно, почти един до друг, насочили напред харпуните си. Спускаха се отвесно срещу извиращите от дълбочините въздушни мехури на невидимия водолаз. Но на двадесет метра Рикардо спря със знак другаря си. Херкулес го изгледа през очилата озадачен.

Другарят му правеше знак с ръка да спрат, повече да не слизат. Нека оня долу се оправя, както знае.

„А ако му се е случило нещо?“ — запита с поглед Херкулес.

„Още по-добре! — отвърна с вдигане на рамене Рикардо. — Тогава само аз и ти ще делим.“

Ръката му представи движението, с което се броят монети.

Но този мълчалив разговор, разговор на глухонеми, не продължи много.

Негърът поклати глава и посочи надолу с пръст, след това продължи да се спуска. Той видя, че другарят му отказва решително да го последва, увиснал над него в синьото сияние, едва помръдващ плавници да се задържи на едно място, сякаш се възнасяше към някакво далечно небе. За нещо подобно говореше някога мисионерът, като сбереше децата край себе си в малкия краал сред джунглата. Но това сега беше особено възнесение, с тези жабешки плавници, невероятно жабешко възнесение сред блестящ изумруден ореол.

Отдолу се надигна тъмна сянка — едра синя акула. Херкулес застана неподвижно в синята пропаст. Така се спасяват ловците на бисери. А всъщност то е най-хубавото — да не те забележи. Той знаеше всичко, което се върши при такава среща. Знаеше от рибарите, че ако размаха лента във водата, акулата ще се уплаши. Помнеше и това, което бе научил от Мак Фарен: вик под водата, смела атака. Известно му беше, че акулата обикновено не напада аквалангисти, може би се плаши от мехурите. Не напада и в дълбочината, а предпочита горе, до повърхността. Но все пак — по-добре е да не те забележи! Никога не се знае как ще постъпи срещнатата акула.

Готов за всичко, стиснал харпуна, негърът я изчака вцепенен. Но акулата само го погледна мимоходом със злото си око и отмина по своя невидим път, безучастна, сгърчила устни в някаква старческа, уморена гримаса.

Херкулес отпусна конвулсивно стиснатия харпун. Краката го тласнаха отново към дълбините, сред сгъстяващите се сини сенки. Прелетя стадо кефали, а след тях, размахала опасното си острие, се втурна едра риба-меч. Тя налапа, без да спре, една ранена риба и се загуби в далечината.

Все по-синьо и по-мрачно!

Отвред извираше грозно тъмно индиго, сред което се стрелкаха черните силуети на безброй риби, малки и големи, забулваше погледа, стесняваше кръгозора. Водата застудя, уплътни се, сякаш тялото му се врязваше в черен кристал. Отдолу с глухо бълбукане се носеха въздушните мехури на Богдан.

А това?

Той задържа плавниците, изви тялото си нагоре. Каква е тази сянка, която приближава, нараства? Огромна, безформена! Краищата й се вият като змии…

Гмурецът изведнъж забърза нагоре, размахал крака, сякаш се изкачваше по някаква невидима стълба.

Бързо! Бързо!

Тялото му излиташе към повърхността — настигаше издишваните въздушни мехури, пръсваше ги настрани, изоставяше ги зад себе си.

Нейде дълбоко в подсъзнанието му проблясваше неясна мисъл, искрица на благоразумие, далечен спомен за основното правило на всеки водолаз, но избликналият ужас я изтласкваше встрани, както залепеният океан покрива спасителната плитчина.

Не по-бързо от мехурите!

Той опитваше да се овладее, опитваше да задържи устрема си нагоре, но нещо неразумно, по-силно от него го тласкаше към родната стихия, където може да се диша, където има слънце, където…

Ето и Рикардо, застоял се като едноока жаба в синия лазур!

Херкулес прелетя край него, размахал длан пред лицето си, което в езика на водолазите значи: „Опасност!“ Рикардо го последва уплашен и доволен в същото време. Слава богу! Връща се сам, без оня проклет чужденец!

Когато Рикардо изскочи над водата, Херкулес вече се бе прехвърлил в лодката и трепереше от страх, свит на дъното.

Мак Фарен измъкна Рикардо от водата, после седна до уплашения негър.

— Е?

— До… до… долу е сатаната! — заекна Херкулес.

— Какви дяволи бълнуваш! — сопна му се Мак Фарен.

— Октоподът! Старият! Дето го убихме.

Англичанинът го наблюдаваше с присвити очи. Лъжеше ли и той? А негърът продължи да пелтечи:

— Дявол е… Защото не умира… Убихме го… Той — пак жив… Не умира!

— А българинът? — прекъсна го Мак Фарен.

— Не… Не го видях… Нямаше го…

— Как да го няма! Я виж, още диша!

Изведнъж Мак Фарен се извърна към Рикардо:

— А ти? Защо го остави сам?

Смаян от въпроса, португалецът излъга:

— Не съм го оставял.

Англичанинът стисна ръката му в клещите на своите пръсти.

— Ти си стар водолаз, аз — още по-стар. Нима не мога да позная по дишането на каква дълбочина стоиш?

В този миг Херкулес изохка. Лицето му почерня още повече.

— Какво има?

— Боли… Коляното…

Мак Фарен прехапа устни.

— Веднага във водата!

Негърът се дръпна ужасен.

— Не! Не във водата!

— Това е кесонната болест. Кръвта ти ври от разтворения азот, който сега се освобождава. Мехурчетата ще запушат артериите.

— Не! Не!

— Може да умреш.

— Нека! — изхриптя от болка и страх Херкулес. — По-добре! Само не долу!

Мак Фарен се метна отгоре му да го изхвърли насила през борда, но не успя. Изплашеният негър, прострян по очи, се бе впил като гигантска черна пиявица в дъното на лодката. По-лесно изглеждаше да се откъснат ръцете му от тялото, отколкото от дървената скара.

Що да стори?

Минутите летяха бързо, сякаш часовникът бе тръгнал без махало, все по-бързо, неудържимо, а човекът долу, в бездната, навярно довършваше и резервния бидон.

Мак Фарен опря цевта на пушката в тила на прострения негър.

— Херкулес, слушай! Страхлив водолаз не е водолаз. Не ми трябва! Чуваш ли? Не ми е нужен! Истинският водолаз е долу, струва купчина диаманти, струва милиони. Трябва да го спасим!

Той замълча, после извика нетърпеливо:

— Трябва да изгоним мехурчетата от кръвта ти. Затова ще слезеш до дъното. Да се разтворят отново и после ще изплуваш правилно, бавно! Ще броя до три. Ако не станеш, ще стрелям!

Херкулес продължаваше да се гърчи в краката му.

— Чу ли? — изкрещя Мак Фарен. — Едно, две, три…