Петър Бобев
Заливът на акулите (10)

X

Край масата седяха всички обитатели на пещерата.

Мак Фарен обърна кожената торбичка и шумно пръсна съдържанието й върху масата.

Богдан затаи дъх.

— Диаманти!

Владимир Русев подсвирна.

— Охо! Сега всичко става ясно.

А Богдан все не можеше да откъсне поглед от блестящата купчина, която отразяваше светлината на лампата в ослепителни искри.

Едри, най-едрите диаманти, които съществуват по света, светли, прозрачни като стъкло и матови, покрити с мътнокафява корица, зеленикави, розови, синкави, черни…

Той се облегна смаян назад. Погледът му случайно улови очите на Рикардо. Как горяха те! С каква дива алчност като хищна птица, готова да сграбчи в нокти отдавна дебнатата плячка! Главата му се приведе напред, ноздрите се разшириха, задиша учестено. Но само за миг. После той притвори клепачи, зад които помръкна огънят на зениците му, и върху лицето му отново легна израз на равнодушие.

А другите?

Херкулес дъвчеше тютюн с напрегнато черно лице. Пири сякаш не виждаше приказното съкровище, устремил взор нейде далече отвъд грапавите опушени стени, а Владо поглеждаше ту тоя, ту оня кристал с възхитени младежки очи.

Мак Фарен измъкна от искрящата купчина един огромен диамант.

— Вижте! Октаедър! Три хиляди и двеста карата! Шестстотин и четиридесет грама! А „Кулинан“ е тежал само три хиляди сто и шест карата.

— „Кулинан“! Най-големият диамант на света!

— Да! Най-голям, но досега, преди моя диамант, диаманта „Мак Фарен“. Знаете ли колко струва?

Владо вдигна рамене усмихнат, а Богдан дори не помисли да отговаря, запленен от блясъка на това съкровище.

— „Кулинан“ бил нарязан на отделни късове, понеже нямало кой да го купи. Представяте ли си? Нямало кой да го купи! „Кулинан“ е името на председателя на компанията. Камъкът го обезсмъртил. А дотогава той си седял зад махагоновото бюро и чакал дивидентите… Ако днес намерят друг такъв къс, може да го кръстят „Медуза“.

— Защо пък „Медуза“? — учуди се Богдан.

Мак Фарен махна с ръка.

— Оставете! Мислех си за друг председател… не по-малък негодник.

Очите му се присвиха, тъмни и зли като на звяр, устните се изтеглиха в тънка рязка върху изпънатото сурово лице. Каква дива омраза!

Ръката му, тръпнеща от удоволствие, подметна скъпоценния кристал няколко пъти, да се наслади отново и отново на тежестта му, и го положи върху грубата дъска. После отдели друг диамант, тъмен, почти черен като някакъв неправдоподобен, нереален черен огън.

— Карбонадо! Твърдят, че носи нещастие. Аз знам само, че е много скъп. Вижте каква чистота! Нито една пукнатинка! И блясък — отсега, преди полирането!

Пръстите му изровиха още едно искрящо късче.

— Това е зелен ромбододекаедър, дванадесетостенник с необикновена твърдост дори за диамант. Среща се предимно тук, наблизо, в тръбата Фоорспед. Ние имаме десетина такива… А това пък е борт, черно зрънце от сраснали ситни кристалчета… само като куриоз…

Изведнъж с решително движение той ги подбра с ръка до ръба на масата и ги изсипа в торбата.

— Тук има само чисти, без пукнатини, едри диаманти, повече от хиляда карата. Засега не събираме по-дребни. После, когато застържат драгите, когато забучат промивачните барабани, тогава ще вадим всичко, но сега — само над хиляда карата… В една торбичка — милиони!

И със самодоволна усмивка заключи съкровището в желязната каса, вградена в скалата.

— Да не дразнят очите! — обясни той. — Пораждат луди мисли.

После се извърна рязко към Рикардо, който продължаваше да се взира като хипнотизиран в затворената каса.

Мак Фарен, сякаш незабелязал алчния блясък на очите му, се обърна към двамата българи:

— Половината са мои. Искате ли да участвувате в подялбата на останалите? Впрочем въпросът не се отнася до двама ви.

И се обърна към Богдан:

— Аз вече имам вашето съгласие.

— Принудително!

— Оставете подробностите! Някога ще ми благодарите, че принудително съм ви направил богат.

Богдан заговори тихо, равно, но в гласа му звучеше такава решителност, че Мак Фарен неволно замълча.

— Наистина диамантът е незаменим в короните на сондите, при металорежещите машини, при производството на тъкани от пластмаси. И толкова… Не повече! За нас той няма по-голяма цена. Всъщност диамантът е само въглерод, един прост елемент като въглищата и графита…

— Не съвсем същото! — подметна Пири неочаквано.

— Да! Различава се естествено! При него атомите са подредени другояче.

Мак Фарен се наведе през масата, загледа го в очите.

— Това не е важно! Важното е, че струва милиони! С тези милиони можете да отидете, където искате, да правите, каквото искате, да живеете…

Богдан вдигна глава.

— И да изоставя науката, да прекъсна работата си? Та повечето от научните ми материали са в института, Варна… Без тях работата ми ще бъде непълна, половинчата.

— Млади човече! — потупа го по рамото Мак Фарен. — Та именно така, с пари, с милиони, вие ще можете да се отдадете на науката си. Сам няма да се гмуркате с хидрофона, а ще пратите, ако искате, стотици водолази да ви събират материали. Вие само ще ги групирате, ще обобщавате, ще правите изводи…

— А близките ми, а приятелите? Не, няма да ме разберете… Но знайте, обещал съм ви! Ще работя… Само че не за това…

Мак Фарен дръпна ръката си:

— Хубаво казано! И аз някога… Може би също като вас… Ала не и сега… А вие? — извърна се той към Владо. — Не искате ли вие богатства?

Хидрологът вдигна усмихнатите си очи.

— Какво да ви кажа? Признавам, при вас е много интересно… Такова — особено, романтично…

— Ще се разберем, значи…

— Вижте какво ме смущава. Не ви ли е страх… Такова богатство… То възбужда алчност…

— Страх ви е да не ви го откраднат? — прекъсна го Мак Фарен.

Русев поклати глава:

— Не! Страх ме е от мене самия. Защото преди това аз ще го прахосам.

После внезапно стана сериозен.

— Ако се съгласите да освободите другаря ми от дадената дума, аз ще остана вместо него. Той трябва да се прибере в родината… Има задача, голяма, полезна задача, която трябва да завърши.

— Много важност придавате на работата си — подметна високомерно Мак Фарен. — Блазните се от самочувствието, че сте първите, които ловят риба със звук. А знаете ли какво правят индонезийците? Притискат до гърди потопен във водата бамбуков прът и се провикват напевно: „О-о-ох!“ Строматеусите, дребните вкусни риби, се събират като пиленца. Виждал съм ги, като подскачат чак до лицето на рибаря. Хората само гребат със саковете. Други пък примамват акули, като стържат една в друга черупки на кокосови орехи.

Богдан го прекъсна:

— Никога не съм се смятал за откривател. Един обикновен научен работник. Та и у нас от памти века примамват кефалите с плясъци по водата. Така в Русия привличат сомовете, като удрят с дървени чашки по водната повърхност. А с чукане на два камъка под водата гоним делфините към мрежите. Нашата задача е по-скромна — да усъвършенствуваме отделните налучквания на хората, плод на вековен опит, да ги подпомогнем с достиженията на съвременната техника. Целта е — повече храна за хората. Защото има много гладни… Само това…

Владимир Русев се намеси:

— Освен това Богдан има близки, които го очакват. Пък аз… Най-обикновени измервания…

— Дума да не става! — пресече го буйно Рикардо. — Да го пуснем, че да ни издаде!

Владо се извърна:

— А честната дума?

— Знаем ги ние такива!

Мак Фарен отново прие предишния си суров, заповеднически тон:

— Това естествено няма да стане! Богдан Коев е обвързан от дадената дума, а вие, Владимир Русев, сте наш пленник…

— Докога?

— Докато е нужно!

Русев наклони глава встрани и се усмихна:

— Аз ще избягам!

Рикардо се наведе към Мак Фарен:

— Виждаш ли? Още не е късно. Остави ги на мене!

Англичанинът, сякаш не чул, изгледа със суровите си очи младия хидролог.

— Тогава ще ви убием! И не се съмнявайте в това!

— Не се съмнявам! — потвърди с усмивка Владо, а в същото време потрепера. Огънят в очите на тези хора, запален от блясъка на заключеното съкровище, му подсказваше недвусмислено, че това не бе празна закана.

Мак Фарен се приведе към него:

— Вие опитвате да се шегувате! Уверявам ви, съвсем неуместно! Запомнете — историята на всеки диамант е река от кръв. А тук са заключени стотици диаманти… Какво струва пред тях един човешки живот?

Изведнъж всички замълчаха, смутени от страшната мощ, която сякаш струеше през затворената врата, сатанинска мощ, която ги влечеше безпощадно към нещо страшно, безименно, още неосъзнато, но непреодолимо…

Богдан Коев изправи глава.

— Отношенията ни вече са изяснени. Ясни, откровени! Кажете, какво ни предстои?

Мак Фарен бавно вдигна глава. Но не отговори веднага. Очите му все още стояха широко отворени, смразени от някакво странно видение, тъпи, животински безизразни.

Богдан се взря учуден в тях.

„Като на акула! — мярна се в съзнанието му мисълта. — Когато връхлита с раззинати челюсти.“

Но само за миг. Защото изведнъж Мак Фарен трепна, очите му отново се избистриха, все същите, стоманеносиви, изпитателни, упорити, но вече човешки очи.

— Така! — продължи той. — Хубав въпрос! Делови! Какво ни предстои?

Изправи се и донесе от полицата една малка минералогична сбирка, няколко скални къса, поставени в дървени кутийки, тъй както ги подреждат учениците в гимназията.

— Ето това е кимберлитът!

И посочи един тъмен, почти черен отломък от скала, наръсен със зелени капки, върху който се открояваха два прозрачни кристала с триъгълни блестящи стени.

— Кимберлит, скалата-майка на диамантите! Скалата, която прослави в света неизвестното африканско селище Кимберлей. А това е грикваит. Вижте! Какво съчетание на багри! Среща се само в диамантените находища. Безспорен показател. Ето тези червени капки — това е гранат, прекрасният капрубин на Южна Африка… Ето и оливин… Чистите му кристали се наричат хризолит. Как блести със своята свежа зеленина! Чували ли сте за него? В източните легенди се ползува с лоша слава — набеден е като приятел на търговците и крадците, забележете — едновременно на търговците и крадците…

Той се обърна към двамата българи:

— И досега някои вярват в тайнствената сила, която се крие в тях…

Без да откъсне мътния си поглед от пода, Пири подметна кратко:

— А защо да не вярват?

Богдан и Владо се извърнаха към него. Сериозно ли говореше, или само ги предизвикваше, но Мак Фарен, без да се смути от прекъсването, продължи:

— Червеният рубин например е камъкът на любовта. Дава власт над хората. Затова царските корони са отрупани с рубини. Сапфирът олицетворява невинността, ахатът предпазва от земетресения, смарагдът гони черните мисли…

Изведнъж Мак Фарен махна с ръка.

— Защо ли ви занимавам с това? Да преминем към целта. Тук, пред самия залив, на дълбочина седемдесет-осемдесет метра, се подава богата диамантена тръба с диаметър около един километър. Забележете, един километър! А най-широката тръба в света Дютейспан достига само седемстотин метра. Другите са още по-малки. Цялото дъно е застлано със синята тиня блю граунд, продукт от разпадането на кимберлита.

Ръката му извади от редицата една кутийка, напълнена със засъхнала, напукана небесносиня глина.

— Ръководех водолазна експедиция. Дирехме петрол. В сондата намерих един кристал — бистър, едър. Никой не ме видя. Проверих на стъкло. Реже… Значи, диамант… Спуснах се на дъното. Осемдесет метра. Както знаете, полумрак. А тинята осеяна с кристали, най-различни кристали като чакъл. Сграбчих една шепа. Тогава ме сви язвата. Повърнах кръв. Едва се измъкнах. Отведох катера в съседния залив, а вечерта разгледах плячката си: пироксен, оливин, гранат и… три истински диаманта.

Владимир Русев го изгледа под вежди недоверчиво.

— Как така пръснати по дъното? Кой ги е пръснал?

— Ще се убедите, като слезете. Долу има постоянно придънно течение, подводна река. Студено като в ада. Изровило е цяла урва в синята пръст. Векове, хилядолетия е измивало тинята, бавно, търпеливо, а тежките кристали са оставали на дъното. Безспорно имало е и йелоу граунд, жълтата пръст на африканските рудници, но подводната река е отмила отдавна този пласт.

Изведнъж той се изправи.

— Смятам, че сме на ясно. А сега на работа!

И се обърна към Богдан:

— Пригответе се! Излизаме с лодката. Проверете снаряжението си! С нас ще дойдат Херкулес и Рикардо. Пири, ти оставаш тук с Владимир Русев!

Групата скоро се стъкми. Когато излезе през желязната врата, отливът беше открил отвора на пещерата и лодката с четиримата водолази се измъкна навън под ниския прихлупен свод.

Свикнал с мрака на пещерата, Богдан неволно присви очи, ослепен от блясъка на тропическия ден. Отгоре блестеше бялото нажежено небе, а под лодката се плискаше бистрата синя вода, по която пъплеха едри копринени тръпки. Вълните прииждаха една подир друга, родени нейде далече-далече отвъд кръгозора и увлечени в своята неуморна гонитба, се настигаха към брега, за да изчезнат, да се стопят сред белия хаос на прибоя — една безкрайна, хилядолетна гонитба на недостижимото.

— Трябва да се върнем преди прилива! — обясни Мак Фарен, унесен в своите мисли, без да забелязва красотата на океана. — Иначе ще се наложи да влизаме под водата, а лодката да остане вън.

— Хубаво скривалище! — подметна Богдан, загледан в отстъпващото в блясъка на вълните скалисто островче.

Мак Фарен се обърна назад.

— Пиратско свърталище! Такава е легендата. Все има нещо вярно. Пещерата е доиздълбана от човек — за какво друго? Само алчността може да доведе някого тук.

Лодката се хлъзна край някаква странна риба, безпомощно подмятана от вълните. Богдан се пресегна и я прехвърли в лодката. Другарите му я разгледаха с любопитство. Такава особена риба, с безобразно голяма уста! А коремът й — прозрачен мехур, изтънял, сякаш ще се пукне, изпънат от прегънатата надве погълната риба.

— Жертвата по-голяма от хищника! — подметна Богдан. — Така е там, в дълбините, сред вечната нощ, в царството на глада. Рядко се среща плячка. Затова пък, когато се срещне, тя трябва безусловно да се нагълта — каквато и да бъде.

Дълбокоморската риба лежеше безпомощно на дъното, като от време на време отваряше лениво уста, без да направи опит да се спаси, преситена и безучастна.

Стиснали веслата в жилестите си ръце, Рикардо и Херкулес се привеждаха ритмично напред-назад, а лодката летеше плавно над вълните, сякаш се хлъзгаше върху изумрудено масло.

Седнал на кърмата с устремен поглед напред, нейде отвъд замъгления кръгозор, Богдан неволно се унесе и като че ли забрави къде е, какво върши, какво го очаква.

Напред, додето поглед стигаше, го окръжаваше все същият разлюлян син простор, равнодушен и хладен, еднообразен като пустиня. Някакво добро чудовище с мека тюркоазена плът, което е прегърнало земята отвред и милва материците със своите приливи и отливи — милва ги нежно, без почивка, ден и нощ, от векове и хилядолетия. Отвън то се вълнува, заканва се сърдито, но вътре в дълбините е тихо и спокойно, замислено като мъдрец — стар, престарял милиардгодишен мъдрец. Стар и в същото време млад като юноша, вечно млад. Древните елини в гениално прозрение са въплътили в неговата безкрайност своя прабог Океан, бащата на всички богове и хора, началото на всички начала, твореца на живота, разкъсал булото на незнанието пред очите на човека със своята широта и необхватност, помамил го да даде простор на мисълта и на волята си — бога Океан, най-верния приятел на Прометея, бореца срещу тиранията и застоя, олицетворението на вечното движение…

— Стоп! — заповяда Мак Фарен.

Богдан се опомни от своя унес. Гребците вдигнаха веслата. Лодката забави ход.

— Стигнахме! Сега се пригответе!

Младият зоолог пое ремъците на акваланга, но Мак Фарен го спря:

— Преди това облечете пуловер! Нали ви казах, долу е дяволски студено.

Богдан послушно нахлузи дебелия пуловер, после надяна акваланга и пояса с оловните плочки, закрепи плавниците, нагласи очилата. Преди да захапе мундщука, той внезапно се обърна към англичанина, който привързваше сигналното въже за ръката му:

— И все пак имам чувство за нещо нередно. Нещо подобно на кражба.

Мак Фарен се извърна рязко.

— Аз ще закупя този периметър, когато съберем повече диаманти, толкова диаманти, колкото са необходими за периметъра и… за подкупи… Без това не може… Тогава вече няма да бъде подобно на кражба…

Богдан вдигна вежди.

— Не! Не точно това исках да кажа. И с периметър, и без него, това е все същото. Тези богатства, които трябва да вадя, всъщност не са ничии богатства, които всеки може да граби. Те принадлежат на тази земя…

И посочи с ръка зеления бряг.

— И на този народ, който живее там… На Херкулес, на неговите събратя…

Мак Фарен го изгледа иронично.

— Богатството принадлежи на оня, който успее да го сграбчи — и да го задържи… А събратята на Херкулес не са годни за това — отпуснати, безгрижни, големи черни момчета… Друг път ще говорим повече… Сега бързо! Да преварим прилива!

Богдан прекрачи борда. Но преди да се потопи във водата, Мак Фарен се наведе до ухото му:

— Приятелят ви е в мои ръце… Заложник… Ако избягате, ще го убия…

Богдан вдигна очи. Лицето на англичанина изпълваше цялата рамка на очилата, едро, загоряло, с решително изпънати устни, а в сивите очи се таеше закана. Очи на човек, годен на всичко.

Биологът кимна с глава. Тогава Мак Фарен го потупа с длан по темето — знак, че може да потъне.

Водолазът се потопи под водата да провери работата на апарата със сгъстения въздух. Морето блестеше ослепително като вълшебно хладно огнище, в което припламваха разноцветни пламъчета, угасваха мигновено и отново избухваха, причудлива неспокойна плетеница от спектъра на светлината. И в този танцуващ блясък се носеха, сякаш отвеяни от лек ветрец, милиарди микроорганизми, като прашинките в слънчев лъч. Планктонът, основата на живота в океана, цъфтеше — прашинка до прашинка, облаци бисерен прах, които се виеха в бавни, неуловими вихрушки, понесени от водните течения.

Въздушните мехурчета бълбукаха равномерно. Значи, апаратът беше в пълна изправност.

В този миг на два метра от борда на лодката профуча орляк подплашени кефали, а след тях се стрелна като тъмносиня граната петметрова риба-платноход с изострена мечовидна муцуна. Огромната й гръбна перка стърчеше над водата като ладийно платно, с което попътният вятър усилваше скоростта й. Рибата достигна кефалите, подскочи във въздуха, плесна над тях да ги оглуши, подлудя. Водата кипна.

Богдан се подаде над повърхността с вдигнат нагоре палец, което означаваше: „Всичко в ред!“, после се тласна с гумените плавници в искрящата синя бездна. И въпреки страха от всичко, което му готвеше бъдещето, старото опиянение отново овладя душата му, премахна гнетящите съмнения. Остана само радостта, че е жив, че се движи, че лети из този приказен свят, един от малцината, които разорават с гърдите си безкрайната изумрудена целина.

Радост и гордост.

Ето, човекът пак се връща в своята прародина, там, където е заченат животът, където се е зародило първото същество — нито още материя, нито вече същество, нещо средно — оживяващо вещество. Връща се в далечната прародина, страхливо отбягвана от предците му през милионите години на еволюцията. Отново в безкрайното гълъбово царство. Отново сред бистрите струи, свободен да се гмурка в дълбините, подобен на риба, от каквато е произлязъл някога, но все пак не риба, нещо повече, много повече — човек, счупил оковите на природните закони, освободен от задължението да изплува всяка минута за въздух, по-свободен от делфина, от кита, от кашалота. Като риба и все пак човек!

Еволюция, безкрайна върволица от живи брънки, чието начало се губи в мъглата на изтеклите хилядолетия — червей, ланцетник, риба, все сред тази неспокойна смарагдова стихия. И после — първата риба, изпълзяла страхливо на брега, откривателката на сушата, от която са произлезли земноводните, гущерите, бозайниците и накрай човекът. Сто, сто и двадесет милиона години все по-далеч от водата, като чужденци, отстъпници, забравили родна майка. А сега, колко е прекрасно! Като завръщане в родния дом след дълга раздяла! Всичко е ново, непознато, а в същото време близко, сякаш само забравено, но бързо припомнено.

Отдолу, от помръкващата синева, изплува орляк медузи, големи и малки, една от друга по-великолепни, като едри кристални гъби сред синя морава.

Богдан свърна встрани, да отбегне парливия огън на разветите пипала, и продължи да се спуска към невидимото дъно, а медузите изчезнаха нагоре в синевата, накъдето се бяха устремили мехурчетата от акваланга му, и те подобни на рояк медузи.

Светлината бързо помръкваше, сякаш от дъното изригваше вулкан от берлинско синило.

Петдесет метра — шестдесет!

В мрачносинята тайнствена дълбочина се провидя някакъв призрачен пейзаж — недълбока черна ровина, която пресичаше хълмистото морско дъно, обрасло с мъхнати червени водорасли, а сред тях се провираше едра кафява риба.

Тя се надигна леко нагоре и се застоя пред гмуреца, вперила в него плоските си рибешки очи.

Богдан затаи дъх.

Такава странна, някак уродлива риба! Не беше ли същата, която му се мярна при гонитбата на октопода? Това изгърбено двуметрово тяло, тази тридялна опашка, тези удължени перки като крака! Шестокрака риба!

Внезапна мисъл проряза съзнанието му.

— Латимерия!

Той грабна мигновено харпуна, но рибата, стресната от рязкото му движение, плесна с опашка и се стрелна на юг, над подводната урва. Забравил всичко друго, Богдан се спусна подире й, размахал лудо гумените плавници.

Останало беше само едно — ученият, на когото случайно се е усмихнало щастието. Тази чудата риба, жива вкаменелост, кой знае как оцеляла в жестоката битка на живота, промъкнала се през безпощадните зъби на времето, от оная ера, когато перките на рибите са се превърнали в нозе, съвременница на трилобитите от древното Демонско море. Тази рядка находка, от която досега са уловени само десетина екземпляра, и то мъртви или умрели скоро след изваждането им на повърхността. Нима ще я изпусне — когато я е видял жива, в нейната среда…

Сигналното въже с резки дръпвания предаде неколкократно въпроса: „Какво има?“ За да не му пречи, да не го спъва в устрема напред, Богдан го сряза с един замах на ножа и продължи да гони избледняващата сянка.

Но не успя. Задъхан, изморен, той спря накрая. Скъпоценната риба беше изчезнала, скрила се в тайнствения полумрак.

Сега?

Обърна се и заплува обратно над подводната урва. Вече можеше да изпълни задачата! Наведе се, потъна още по-надолу. И ето — изведнъж водата застудя, сякаш се бе гмурнал в леден поток.

„Студено като в ада“ — тъй каза Мак Фарен. Богдан стисна зъби. Цялото му тяло се разтърси от студ. Дъното се надигна бързо сред гълъбовочерната мъгла, някаква фантастична ливада, разлюляна от напора на дънното течение.

Шестдесет метра, шестдесет и пет, шестдесет и осем…

Той се отпусна плавно върху дъното на мрачната урва. Очите му бързо свикнаха с мрака. Погледна часовника. Десет и четиридесет. След пет минути трябва да изплува. Не повече.

Наоколо блещукаха огънчетата на светещите скариди. Като прилепи в лятна нощ прелитаха черните сенки на едри риби, все по-едри от рибите, които е виждал в други води. Тъй ли му се струва? Или наистина тук, както загатна Мак Фарен, всичко е по-едро.

Богдан легна по корем, приплясквайки с плавници да се придържа към дъното, опипа с ръка меката тиня. Мътилката се надигна бавно нагоре, притъмня още повече. Ето, някакво ръбесто зърно. Той го мушна в торбичката. Напипа второ, трето…

Формата им ги издаваше — диаманти, големи октаедри, причудливо слепени с основите си две по две четиристенни пирамиди.

Такова съкровище!

Някога, в далечните геологически епохи, огромни изригвания на газове пробили земната кора в дълбоки разклонени тръби-некове. Лавата изпълнила тръбите, застинала. Тогава, при това чудовищно налягане, при тези неизвестни условия, за които само се досещаме, простият елемент въглерод вместо в каменни въглища или графит се превърнал в скъпоценния диамант, в неизмеримо множество кристали, тонове кристали, разсеяни из синята скала, която прониква в земните недра.

Богдан продължи да пълни торбичката с тръпнещи ръце. Светещият циферблат показваше, че са изминали вече три минути. Оставаха още две.

Ръката му докосна някаква продълговата купчинка. В същия миг купчинката оживя, изгърби се, настръхна.

Холотурия! Двуметрова морска краставица, тлъста, непохватна, наподобяваща някакъв бодлив салам. В предния край, около устата, шаваше венец от розови пипалца. Изведнъж оттам надникна страхливо една рибка — фиерасфер, врътна се насам-натам, но щом забеляза човека, се вмъкна обратно в живото си скривалище.

Ръцете на Богдан опипваха бързо меката тиня, събираха гладките ръбести кристали, трупаха ги в торбичката, а мисълта му неотклонно се въртеше около това безобидно, незначително, а толкова известно същество.

Трепанг!

Всички океански народи го ценят, най-много китайците. И то не толкова като вкусна храна, деликатес, колкото като лекарство, подобно на жен-шена и младите еленови рога. Особено белите и гълъбовите трепанги. За тях са плащали със злато.

Не е лек животът на гмурците, които са събирали, събират и досега по океанското дъно морските краставици. Както своите другари по участ, ловците на бисери и на сюнгери, колко често плащат те с живота си, ограбвани безмилостно от своите господари и търговци. Някога с тази работа са се занимавали осъдените на смърт. Ако не загинат от кръвоизливи, ако успеят да се измъкнат невредими от морските хищници, отгоре, над водата, ги очакват по-страшни, по-опасни хищници, по-безпощадни акули, от които никога не могат да се отърват.

Внезапно Богдан почувствува как някаква сянка премина над него. Той се извърна рязко и застина от ужас. Отгоре му висеше като чудовищен похлупак гигантският октопод.

Нима е възможно? Такава жизненост? Та нали го видя с очите си след избухването на харпуна, прострян на дъното?

Едното пипало липсваше, а там, на мястото на лявото око, зееше черна сбръчкана рана.

Водолазът запълзя назад, да се потули в сянката на избуялите водорасли.

А отгоре, надвиснал заплашително с размахани пипала, октоподът го следеше с хищния поглед на единственото си око, в което проблясваха зеленикави мълнии.