Петър Бобев
Заливът на акулите (1)

I

Младият биолог Богдан Коев се хвана за водолазната стълбичка и се подаде над водата. На борда го чакаше нетърпеливо приятелят му, хидрологът Владимир Русев.

— За днес толкова! — каза Богдан, като махна от устата си мундщука на акваланга. После остави на палубата мрежата с набраните по дъното морски звезди.

Обзе го познатото чувство на здравото тяло, което отново добива своята тежест — особеното, сладко чувство при всяко излизане от дълбините, като упойка, като замайване от дълъг сън. След чудесата на подводния свят тук пак го посрещаше слънцето, обгръщаше премръзналото му тяло в топла ласка. Вятърът изръсваше капките от косата му. Гърдите вдишваха свободно, без задръжката на сложния дихателен апарат, чистия ухаещ въздух, изчистваха се от тежкия дъх на метал, на гума и машинно масло, наслоен в тях от гумените шлангове и металните бутилки.

В този миг долетя викът на вахтения матрос:

— Акула-чук!

Богдан се извърна рязко.

— Къде?

И докато морякът му сочеше с пръст острата перка, която разсичаше запенените гребени на вълните, той смени лентата на фотоапарата.

— Пак ли? — запита изненадан Владо Русев.

— Само една снимчица. Изпуска ли се такъв случай?

Богдан надяна повторно маската, захапа мундщука и се потопи.

Наведен през борда, с прикачен на гръб акваланг и с гумените плавници на краката, нащрек, младият хидролог се взираше в неспокойната синева, където избледняваше фигурата на другаря му.

Ето и акулата!

Русев грабна с разтреперана ръка изправения до него харпун, готов да го запрати в дълбините.

Хищницата свърна от спиралата, по която се въртеше край кораба, и се стрелна към подводния плувец. Но внезапно се разколеба, после заби надолу. Водолазът я последва начаса с нагласен пред очите фотоапарат.

Усетил дръпването на сигналното въже, Русев го размота бързо.

Постепенно загорялото тяло на приятеля му се превърна в тъмно петно, позеленя от дебелия воден слой, помътня, докато накрай изчезна съвсем, сякаш се стопи в лазура. Само въздушните мехури продължаваха да извират отдолу ритмично в безредни седефени гроздове, издавайки, че там долу, в синята бездна, всичко е спокойно.

С леки подръпвания въжето предаваше заповедта на невидимия плувец: „Още! Отпускай!“

Внезапно Русев се обърна. До него стоеше капитан Стрезов, нисък, набит здравеняк, и го разглеждаше недоволно с присвитите си очи.

— Защо го пусна пак? — запита той с укор.

Русев замълча виновно. Бяха нарушили правилника.

— Смени ли поне акваланга? — добави капитанът.

Хидрологът опита да отклони въпроса.

— Неговият апарат има запас за още половин час.

Капитан Стрезов запали цигара и с недоволно движение хвърли клечката през борда.

Вълните връхлитаха равномерно върху корабния нос, после, разрязани като с нож, продължаваха да се носят към малкия залив, развели белите си гриви. Брегът се зеленееше в далечината, обрасъл с буен мангров гъсталак, зад който се надигаше като друго море, накъдрено море от зеленина, джунглата — тайнствена и примамлива със своите сенки. А още по-далеч, в омарата на тропическите изпарения, се мержелееше невисока планина, странна, неестествено червена, нарязана от вековете с дълбоки, усойни урви. Отгоре, над всичко, виснеше бялото тропическо небе. Спряло се отвесно над главите им, слънцето сипеше огън. Над нажежения кораб трептеше плътна, замайваща погледа мараня.

Стрезов измърмори:

— Да сме на ясно! Това е за последен път! Щом се върне Коев, тръгваме. И вече няма да пусна на борда такива като вас… Такива земноводни…

— Защо, капитане? — усмихна се закачливо хидрологът.

— До гуша ми дойде от вашите жабешки занимания. Толкова години съм капитан, толкова години скитам по моретата, но туй вашето… Ние, изпечени моряци, щом зърнем перка на акула, пръст не топваме във водата. А вие? Снимки ще й правите, на филм ще я давате, киноартистки дирите по дъното…

Изведнъж Русев усети нещо нередно. Въжето олекна. Той подръпна края му, което на техния ням език означаваше: „Как се чувствуваш?“ И изтръпна. После лудо задърпа въжето. Пет, десет, двадесет, петдесет метра и… над водата изскочи празният му край.

Русев се взря в него разтреперан.

Отрязано! Защо го е отрязал? Или пък акулата?

Без да мисли повече, той захапа мундщука на акваланга и грабна харпуна.

Капитан Стрезов се спусна решително насреща му.

— Няма и ти! Забранявам!

Но с рязко дръпване хидрологът се прехвърли през борда. В нормални условия той щеше да изпълни тази заповед, та тя беше заповед на капитана, но сега — не. Сега беше друго, отнасяше се за един човешки живот, за живота на приятеля.

В следния миг водата го обгърна. Въздушните мехури, увлечени с тялото му, закипяха като шампанско. Маската му се замъгли, но той пусна в нея малко вода и продължи да се гмурка надолу с бързи тласъци на гумените перки, насочил напред назъбеното острие на оръжието си.

Стрелката на дълбокомера пълзеше бързо надясно. Светът помръкваше. Отвред настъпваше хладен синьо-зеленикав полумрак, сред който прелитаха рояци риби като черни листа, обрулени от някакъв подводен вятър.

Четиридесет метра!

Ето морското дъно, което се провиждаше под него, надиплено в безброй ситни дюнички. От тинята се надигна с безшумен плясък на черната си мантия огромен скат, прелетя няколко метра и отново се прилепи към дъното, сякаш се сля с него. Само лекото облаче от размътената тиня издаваше мястото, където скатът се бе притаил отново в очакване на плячката си.

Хидрологът се носеше плавно над снишаващото се дъно и оглеждаше с тревожен поглед околността. Насреща му изникна гора от водорасли, същинска подводна джунгла. При неговото приближаване орляк морски кончета се пръснаха из сенчестите храсталаци. Голяма зелена костенурка, размахала плавници като крила на птица, протегна към лицето му сбръчканата си бабешка шия, разгледа го набързо с учудените си очи, после се обърна по гръб и изчезна в далечината.

Русев сви назад. Дъното рязко се сниши, потъна в някаква подводна долина, загладен овраг, изровен от силното придънно течение.

Часовникът тревожно предупреждаваше, че определените двадесет минути за тая дълбочина са изтекли. Повече не можеше да остане безнаказано във водата. Азотът, коварният враг на водолазите, почваше да се просмуква в кръвта му.

А от Богдан нямаше ни следа. Нищо! Зловещо, безнадеждно нищо!

Безконечна, неясна синева бликаше отвред, обгръщаше го в спокойната си хладина — един син свят без посоки и без следи, в който само глухото бълбукане на издишвания въздух нарушаваше мъртвата тишина, а изплаващите към повърхността въздушни мехури издаваха, че в този недействителен свят, в това синьо нищо, все пак има горе и долу, има някаква посока, за която смутеното съзнание може да се улови, да добие увереност.

В този миг хидрологът съзря акулата-чук, увиснала на два-три метра над тинестото дъно. Под нея, полузаровена в тинята, лежеше фотокамерата на Богдан.

Нима това е всичко, което е останало от него?

В бърз, неосъзнат порив Владо връхлетя с харпуна, сякаш със своето отмъщение можеше да притъпи болката от тежката загуба, но акулата отскочи пъргаво встрани, плесна с несиметричната си опашка и изчезна в синята дрезгавина.

Достигнал дъното, водолазът хвана апарата. После се издигна нагоре бавно, като едва поклащаше с пръстите на краката си гумените перки. В гърдите му напираше непозната тежест. Това не бяха само петте атмосфери, които ги притискаха. Не! Имаше и друго, неосъзнато още и неизразимо, някаква мъжка болка — и срам, и мъка, и безсилна ярост.

И все пак добрата подготовка на водолаза, дълбоко вкорененият навик упорито диктуваха на безволните мускули своите неотменими правила.

По-бавно! Спри! Не изпреварвай мехурите! Бавно! Бавно!

Нагоре, по-право там, накъдето се носеха въздушните гроздове, през просветващия воден покрив неусетно изплува, уплътни се като неподвижен цепелин корпусът на закотвения кораб.

Сякаш това не беше познатата водна повърхност, по която преминаваха в неспирен бяг изумрудените вълни, а невероятна елмазена ливада и сред нея пасеше грозно, уродливо чудовище, от чиято глава се спускаха към дълбините като опънати юзди двете котвени вериги.

Спри! Още две минути престой!

Часовникът на ръката му бавно отмерваше хода на времето. Отгоре вълните бърчеха водното огледало с дълги неспокойни тръпки.

И отново в неясната далечина, сред синята мъгла, изплува акулата-чук, чуден хибрид на изящество и грозота, споил в едно прекрасното хидродинамично тяло и уродливата глава.

Акулата се насочи към него, изправила като корабно платно тръбния си плавник и вперила в очите му безизразния поглед на жълтите си тигрови очи, които се взираха от странните чукообразни издатъци на главата й алчно и зло.

Хищницата отвори уста, в която блеснаха грозните нанизи на острите зъби, но в този миг плувецът я посрещна с харпуна. Желязното острие изтрака в роговата й броня. Смаяна от неочакваната съпротива, акулата се хлъзна край човека и дори ожули рамото му с грапавата си кожа, отмина го, сетне плесна с опашка и закръжи наоколо в стесняваща се спирала.

Русев продължи да се издига към повърхността, стиснал с изтръпнали ръце оръжието си. Корабният корпус постепенно доби истинския си цвят, от тъмнозелен, както изглеждаше от дълбочините — в мръснокафяв до керемиденочервен, облепен със ситни раковини и водорасли. Открои се ясно огромното витло и плоското кормило.

Акулата наближи повторно. Хрилните й отвори се плакнеха лениво като кървави нарези. Щракането на зъбите й изтрещя като изстрел в подводната тишина.

Хидрологът я превари. С внезапен тласък на гумените перки той се спусна насреща й, но тя отново отскочи ловко назад, разтегли дебнещата си спирала.

Русев се залови за грапавото желязо на стълбата, по което бяха сварили да се налепят няколко бодливи морски жълъда. Но се отпусна повторно. Раздразнената хищница го нападна още веднъж в своя безразсъден порив.

Водолазът едва свари да насочи напред оръжието си, замахна и го заби в алчно раззинатата триъгълна уста. Назъбеното острие се подаде от тила на акулата. Тя се стрелна встрани и скоро изчезна в далечината, ръсейки подире си розовата мъгла на изтичащата кръв.