Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (53)

Напразни мечти

— Лелко! Лелко! — викаха децата, докато обгръщаха шията ми с меките си нежни ръце. Нямам думи да опиша чувствата си. Срамувах се от себе си, от безобразния си начин на живот, от това, че не се замислях, когато вършех нещо лошо. Но сърцето ми бе пречистено от детските прегръдки и аз веднъж завинаги се отказах да пия и да спя с когото ми падне.

Толкова странно беше държанието ми през времето от пристигането ми тук до есента на миналата година. Видех ли някой от градските първенци да седи начело на масата и да командва всички наоколо, усещах как нещо ме кара да сторя някоя гадост, така че да спре да си вири носа. Или пък ако някоя гейша, която още имаше задължения, ми кажеше дори на шега: „По-голяма сестро, толкова съм влюбена в един мъж, че си мисля дали да не избягам с него!“, аз я подстрекавах — „Да, добре, бягай тогава!“ — и й показвах как да го уреди. После тайно злорадствах, като ги слушах как се оплакват от загубите си в дома на гейшите. Това го правех неведнъж!

Този номер го направих един ден и на една разчорлена жена, която се втурна в ресторанта разплакана.

— Съпругът ми тук ли е? — започна тя. — Изчезнал е с всичките ни пари и не се е прибирал от три дена.

— Парите ли си търсите? — жлъчно попитах аз. — Или тичате подир съпруга си?

— У дома няма пари да се купи ориз — изхлипа тя. — А като няма ориз, как ще живеем? Няма да има с какво да нахраня децата!

— Тогава значи търсите парите. Нищо чудно, че вашият съпруг ви мами, след като само за това мислите! Имам достатъчно ум в главата си, за да ви кажа, ако разбера нещо, но нямам здрав стомах, за да преглътна това, за което говорите. Ако не знаете какво да правите, освен да се щурате разплакана като някоя луда, защо не си проветрите леглото, за да не смърди на пикня? Нека вашият старец да заспи в легло, което за разнообразие мирише на слънчева светлина! Нали знаете, слънчевата светлина е безплатна!

— Знаете ли къде е той? Моля ви, кажете ми! Ще съм ви задължена за цял живот.

— Мислите, че знам? Не бъдете такава идиотка! Вървете си вкъщи да си измиете лицето!

Изхвърлих я навън, но след това излязох след нея, за да се опитам да я утеша. Догоних я и казах:

— Не се паникьосвайте! Парите идват и си отиват; ще дойде и вашето време.

Опитах се да й вдъхна надежда и после й давах пари за всичко, от каквото имаше нужда, докато не фалирах.

Заради това ме нарочиха като най-голямата глупачка в Тойошина. Но щом започнах да си играя с децата, умът ми постепенно се успокояваше. Едно детско сърце е празен лист. А когато децата пораснат, ако запазят някакъв спомен от настоящото ми съществуване, сигурно ще е незаличимият образ на една стара курва. Но още не беше твърде късно да се променя. Реших, че докато дори само едно дете идва при мен и обгръща врата ми с ръчички, няма да върша нищо лошо и до деня, когато угасне пламъчето на живота ми, ще измислям хубави детски истории, за да стопля поне едно сърчице. Тези скромни амбиции ме поддържаха.

Ден след ден децата растяха. Тези, които до вчера си играеха с мен, бягаха, като ме видеха днес. Може би защото работех в ресторант или от някого бяха чули нещо за мен, но това не ме разстройваше, нито можеше да ме отклони от целта ми.

Започнах да мисля, че трябва да се откажа от работата, когато трябва да правя компания на пияни клиенти, и да си намеря нещо, което ще е по-полезно за хората. Когато попитах в социалния отдел на префектурата, ми казаха да се обърна към Бюрото за професионална ориентация „Мацумото“, за да усвоя занаят, който повече ми допада. Днес, за да станеш фризьор или бръснар, се полага изпит, имаше изпит и тогава. И за да го вземеш, трябваше да имаш образование поне на равнище предвоенно девическо училище или на новата следвоенна прогимназия. Хората без образование получаваха една книжка, озаглавена „Задължителна учебна програма“, и сами се образоваха до това равнище на знанието. Бях ужасно разочарована.

Можех да опитам да се науча да шия и да работя вкъщи, но когато огледах нещата по-подробно, разбрах, че трябва да си осигуря материалите за около 10 000 йени месечно. Нямаше начин да намеря толкова пари. Ами да стана помощник в детска градина? Това беше последната ми надежда. Оставих ги да ме проучват и макар да не ми заявиха открито, че човек с моето минало е „неподходящ“, ми отказаха с думи, които имаха същия ефект.

Бях опитала всичко. Когато започнах да се чувствам донякъде като човешко същество, се оказа, че е твърде късно. Може да не ми харесва да съм сервитьорка в ресторант, но никой друг не ми даваше прехрана. Нито пък бях единствената, която се бореше. Да изживеят живота си като обикновени хора сигурно е било напразната мечта на голяма част от човечеството.