Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (51)

Невинна усмивка

Когато се върнах в Тойошина, размислих над съвета на стареца и се опитах да живея според него. Но какво всъщност можех да направя аз, която не бях способна и на себе си да помогна? При тази мисъл ме заля нова вълна от нещастие, с която нямах сили да се справя.

Един ден на връщане от лекаря забелязах група деца, които разглеждаха книжките си и безкрайно се забавляваха. „Късметлийчета!“, помислих си и тъй като нямах какво да правя, спрях да ги погледам. Вниманието ми привлече едно дете, седнало встрани от останалите.

— Какво ти е? — попитах го аз.

— Аз нямам книга и те не искат да си играят с мен — отвърна то и избяга.

Сцената просто се бе плъзнала покрай мислите ми. Когато вечер си лягах, преди да заспя, винаги казвах „Лека нощ, Масару“ на образа на малкия си брат. И докато автоматично прошепнах „Лека нощ, Масару“, изведнъж си спомних за детето, което нямаше книги. Брат ми, бедният, също е изпадал в подобно положение; и тогава ми хрумна да купя книжка за детето.

На другия ден отивах на мястото, откъдето бях минала вчера, но там нямаше никого. Никога не са ме впечатлявали филмите и книгите, нито съм търсила в тях успокоение за себе си, но тази книжка с картинки увлече дори мен. След като си бях направила труда да купя книжката, на следващия ден отново отидох там, но пак нямаше никого. Едва четири-пет дни по-късно срещнах едно момче на около осем години — то плачеше и сополите му течаха от носа над устните му. Боже господи!, изтрих му носа, после му подадох книгата.

— Заповядай, това е за теб. — Той спря да плаче и направи няколко крачки назад. — Знаеш ли, книгата е интересна. — И когато настоях да я вземе, той отвори изумено очи и най-после се усмихна. Наистина изглеждаше доволен. Докато се прибирах вкъщи, ликувах.

Когато бях бавачка в дома на земевладелците, една монахиня, която случайно минаваше оттам, ми даде нещо квадратно и бяло. Плахо го облизах и открих, че е сладко и вкусно. Сега разбирам, че е било бучка захар, но и след повече от двайсет години ясно си спомням радостта, която изпитах тогава. Не само с децата е така; всички остават развълнувани от неочаквана радост, доставена им от друг, и не могат да я забравят.

Днес това момченце вече отдавна е пораснало и ако не ме е забравило, когато види разплакано дете, ще изпита желание да му каже една мила дума и да му избърше носа. А когато и това дете порасне, и то ще стори същото. Да сториш нещо мило за друг никога не навява лошо чувство; това подхранва духа в грижата му за останалите хора. А и кой знае, след няколкостотин години човешките същества може дори да се научат взаимно да си сътрудничат. Какво прекрасно място за живеене би станал този свят, стига хората да чувстват обич един към друг и да изчезне цялата грозота в човешкото сърце — завистта ни към онези, които са по-добре от нас, и презрението към другите, които са по-зле. Опитвах се да уча децата, че ако се зарадват, когато някой им даде дори едничко бонбонче, те на свой ред ще могат да дадат на други. След като веднъж тази мисъл ме осени, не можех да се спра. Купих три книжки с картинки и ако видех деца, ги виках:

— Елате, елате тук, ще ви покажа една книжка! — давах им нещо сладко и им създавах добро настроение.

Но на децата скоро им омръзнаха все същите три книжки. Нямаше какво друго да сторя, освен да купя още. Но така или иначе това ми струваше сто йени на ден. Инжекцията ми за черния дроб струваше двеста йени. А като сервитьорка в ресторанта изкарвах 2000 йени седмично. Колкото и добре да правех пари, не можех да свържа двата края. Хрумна ми да измислям собствени истории за деца и да им ги разказвам вместо книжки. Всички истории, които бях чувала и знаех обаче, децата познаваха много по-добре.

— Не, лелко, продължава иначе. Ето така! — И накрая те ме поправяха. Разказваха ми и какви ли не истории за деца, които намираха в училищната библиотека. Затова реших да ги изненадам, като сама измисля нещо, което би могло да им хареса. Ето едно от моите несръчни произведения: