Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (43)

Самоубийството на малкия ми брат

Когато се замисля за миналото, съзнавам, че причината да изживея тези последни няколко години толкова праволинейно и непорочно, въпреки бедността, беше именно подкрепата от страна на брат ми. И сега, когато той се разболя, цялата ми енергия се изпари. Нищо чудно, че прекарвах цялото си време като в мъгла и не напуснах болницата, докато не останах без нито един сен.

Но когато дойдох на себе си, проумях, че няма да ми е лесно да изкарам парите за пеницилина, който струваше 600 йени инжекцията. Дори да работех с всички сили, едва успявах да изкарам за една инжекция на три дена. Накрая, след като бях изчерпала всичките си идеи и си казах, че това е най-лесният начин да се изкарват пари, отидох да работя на едно място, наречено Хасуике, местния квартал на „цветята и върбите“. По това време и гейшите вече не бяха същите като преди войната; бяха се превърнали в най-обикновени проститутки. Работех нощем, а дните прекарвах с брат си в болницата.

— Пари ли? Мацумура сан ще ми даде назаем колкото ми трябват, така че… — Такава история разказвах на брат си. Но той вече не беше дете и… знаеше ли всичко? През нощта на дванайсети октомври, след като си бях тръгнала, за да отида на работа, той се хвърли от покрива на болницата.

Сестричке, повече не искам да съм ти в тежест. Във всеки случай животът ми не може да се спаси. Татко умря от същата болест. Помня жалките опити на майка да се бори с нея навремето и да го излекува. Моля те, сестричке, позволи си да живееш по-щастливо.

Такава бележка остави преди смъртта си.

Втурнах се натам като полудяла и в операционната зала, когато ми показаха обезобразеното тяло на брат ми, имах чувството, че кръвта в собственото ми тяло започна да тече обратно. Главата ми беше празна; усещах само как нещо дребничко вътре в мен постоянно се въртеше ли въртеше. Плачеше ми се, но сълзи не потичаха и накрая започнах да се смея истерично.

Всички казват, че съм била полудяла. Ако наистина бях полудяла, може би щях да съм щастлива, но аз бях в пълно съзнание. Ден след ден седях в стаята си и се взирах в пространството, без да пия и да ям, само плачех и си мърморех: „Все ми е едно дали ще ми откъснете ръцете и краката и ще ме превърнете в кукла Дарума^[1]. Само ми върнете моя брат!“. Крещях и молех, но никого конкретно. По-късно ми го разправяха, но наистина не си го спомням. Знаех, че трябва да мисля, да се съсредоточа върху нещо, но в главата ми зееше дупка и бях неспособна да разсъждавам. Можех само да завиждам на смелостта на брат си да скочи от толкова високо.

— Масару! Наистина ли си мислиш, че бих могла да съм щастлива без теб? Детето не разбира ли как се чувствам?

Госпожа Мацумура, Ясу сан, Ган, всички се тревожеха за мен и ми носеха храна. Но макар да знаех, че това няма да промени нищо, просто не можех да се удържа да не им се разкрещя:

— Да не би да мислите, че ако изям това, брат ми ще се върне?

Зад медицинското училище имаше голямо дърво, което се разклоняваше на две някъде на височината на гърдите ми. Едното разклонение беше отрязано. Всяка нощ, докато се грижех за брат си, полагах ръка на отрязаното място и се молех на дървото да ме направи щастлива като другите хора. Правех това, защото някой веднъж ми бе казал, че големите дървета носят щастие на хората. Сега дори отидох да излея яда си срещу дървото.

— Молех те за щастието, за което копнеех — казах му аз. — Ако наистина имаш божествени сили, защо позволи на брат ми да се самоубие? Мразя те!

Около месец ходех като сомнамбул, не правех нищо, нямах сили да сторя каквото и да било. Семейство Мацумура ме накараха да се върна в тяхната къща.

— Сега си съвсем сама — нежно ми говореха те — можеш дори да станеш наше дете.

Ако излезех навън, изпращаха едно от децата си да ме следва, а ако се заключех в моята къща, оставяха някой да ме наблюдава там — ако трябваше, по цял ден. Няма да ми позволят да извърша някоя глупост, казваха те, и всичките им усилия заради мен, която дори не бях тяхна сънародничка, ме докарваха до сълзи. Веднъж, след като не бях яла нищо два дена, госпожа Мацумура се разплака.

— Щом ти не ядеш, и аз няма да ям. А ако ти е все едно дали ще умреш, тогава и на мен не ми пука!

На моменти ме заплашваше, на моменти ме успокояваше, но ме накара да се храня.

Известно време се чувствах така, сякаш живея в свят без звук и без светлина. Мислех си, че искам да умра; колко щеше да е хубаво, ако можех да умра. Но това бяха само празни мисли — нямах куража да го сторя.