Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (36)

Супата с пелмени

Ресторантът, където работех, се наричаше „Храна от цял свят“. Правехме една супа с пелмени от остатъка от сладките картофи, след като се извлечеше нишестето. Една купа супа струваше 50 сена. Отваряхме в дванайсет на обяд и затваряхме в четири, но някои хора идваха и си купуваха по цели тенджери и обикновено храната свършваше към два. Аз работех от осем до пет и имах три свободни дни месечно.

Всички бяха мили хора, но аз внимавах да не се изпусна нещо за миналото си. Боях се да не разберат, че съм била гейша и нечия наложница, за да не ме презират и унижават. Не си носех храна за обяд, защото бях съвсем близо до вкъщи, но и защото не се осмелявах да пуша пред другите, а исках да се насладя на една спокойна цигара у дома по време на обедната почивка.

Собственикът на ресторанта беше великодушен човек. Изглежда, беше в добри отношения с някой си Шинджиро Ямамура, който по-късно стана член на Камарата на представителите; често ги виждах заедно.

Беше обявено, че обмяната с нови йени ще се осъществи през февруари, затова моят шеф всеки ден старателно събираше всички монети от 50 сена и банкноти от една йена, слагаше ги в кутия от ябълки и ги отнасяше у дома си. В ресторанта бяхме инструктирани да молим клиентите да плащат с най-дребните възможни деноминирани пари, защото нямаме да връщаме.

През април се проведоха първите следвоенни избори и на жените също бе разрешено да гласуват. Първите букви, които написах в живота си, бяха седемте срички на „Шин-джи-ро Я-ма-му-ра“. Накарах брат ми да ме научи и дъвчейки молива през цялото време, вложих цялото си сърце, за да ги запомня.

— Чух го от учителите — каза брат ми. — Според тях не бива да правиш нито една грешка. Те казват, че дори когато пишеш писмо на някого, е по-добре да не се опитваш да изпишеш китайските букви, които не познаваш, а японските, за да създадеш по-добро впечатление, ако ги напишеш ясно и вярно.

Разтревожих се.

— Нали не си казал на учителите си, че по-голямата ти сестра не може да чете?

— Никога няма да кажа, обещавам. Никога няма да кажа на никого нещо, което би могло да ти създаде неприятности.

Моят брат беше много ведро момче, честно и мило. Предполагам, че съм пристрастна, защото съм по-голямата му сестра, но не смятам, че някога съм срещала по-талантливо момче от него.

Този господин Ямамура, човекът, за когото гласувах, преди беше идвал веднъж заедно със служители от общественото хранене и шефът на ресторанта ми каза да им поднеса супа с пелмени. Когато отидох при тях, видях четирима или петима безупречно облечени мъже. „Няма начин такива фини господа като тези да ядат супа с пелмени!“, помислих си аз. Но не можех да върна супата обратно, без да кажа нещо, затова я сервирах и казах:

— Дали ще искате да ядете това? — Стоях пред тях, пламнала от смущение, убедена, че те не са и сънували, че някога ще ядат такава супа.

— Разбира се! За мен ще е удоволствие. И ако ме извините… — каза той и хвана пръчиците си. Бях се втрещила, но той ми се усмихна и продължи: — За мен е важно да приема всяка любезност, която ми окажат хората. — Усетих, че ме е спасил от неловко положение. Какъв приятен човек, помислих си; когато дойдат изборите, ще дам гласа си за него! В деня на изборите накарах брат си да напише сричките на парче хартия, което взех със себе си, и ги преписах.

Синът на собственика на „Храна от цял свят“ беше приятен млад човек на име Козо. Той обичаше чужди филми и първият филм, на който ме заведе, беше „Дъщерята на прислужника“ с Дийна Дърбин. Аз не можех да чета субтитрите и не разбирах какво говорят, затова беше мъчително да се преструвам, че разбирам какво става.

Втория път, когато ме покани на кино, смятах да откажа, но после реших, че е по-добре да приема. Защо някакъв си филм да вгорчи отношенията ми с някого, когото виждам всеки ден? Но няма по-абсурдно и по-глупаво нещо на света от филм без диалог. Този беше озаглавен „Майерлинг“ и на мен ми се стори, че сцената в края е красива — умира някоя, която се казваше… Даниел Дарио ли беше? Когато другите хора плачеха, аз се преструвах, че плача; когато се смееха, и аз се смеех, без да разбирам нито едното, нито другото.

Бяхме във влака на път за вкъщи, когато без всякакви заобикалки той каза:

— Сайо, ще се омъжиш ли за мен?

— Извинявай, но имам по-малък брат.

— Знам. Харесва ми смелостта, с която се грижиш за него. От сега нататък животът ще стане труден. Ти наистина оцеляваш и ти се възхищавам за това. Доведи и брат си! Баща ми е съгласен, той казва, че макар и да имаш допълнителен товар, ние ще се справим. Не трябва да ми отговаряш веднага. В армията съм се научил да се справям с проблемите. Трябва да се омъжиш за мен, Сайо.

Той шепнеше нежно тези неща в ухото ми, сякаш говореше за филма, който току-що бяхме гледали.

Прекарах цялата нощ като в агония от нерешителността си. Не че не харесвах Козо, но ако разбереше, че младоженката, която мисли за смело младо момиче, е всъщност стара лисица? Резултатът щеше да е предрешен. Знаех, че не мога да се преструвам през дългите години на брака. Колкото и да твърди, че ме обича и ме иска, ако веднъж научи, че съм била гейша и наложница, ще се почувства предаден.

Трябваше ми време до зори, за да взема решение. Ако щяха да ме презират, ругаят и карат да плача, по-добре да си поплача още сега и да сложа край на всичко. Брат ми беше единственото възможно извинение да откажа на Козо. Нямаше друг начин. На следващия ден напуснах ресторанта, без да се обадя.