Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (33)

Братска любов

Най-сетне намерих дома на вуйчо, но това беше жалка гледка! През полурухналите стени се виждаше всичко вътре.

— Моля, извинете! — извиках аз. Вуйна ми подаде глава през една дупка в стената. Когато най-после успях да вляза и да поговоря с нея, тя ми каза, че преди две години къщата била разрушена от тайфун; вуйчо бил премазан от една греда и наскоро умрял. Лицето на вуйна беше изпито от изтощение.

— Ако някой иска само да си напълни корема, по-добре е да се маха, така мисля аз.

Докато говореше, тя печеше в пепелта на огнището нещо, което приличаше на оризова питка.

Без да се срамувам и да ме е грижа какво би си помислила, си признах всичко, което ми се е случило.

— Моля те, подслони ме за известно време — примолих се аз.

Къщата беше толкова разрушена от тайфуна, че тя живееше в една хижа, при това само в една стая.

— Или поне ми позволи да преспя тук.

Пропълзях под парцала, който се използваше за завивка, и се опитах да заспя, но сигурно бях толкова уморена, че не ме хващаше сън. Дори след като вуйна ми вече спеше, дълго лежах будна, хлипах, мислех какво ще стане с мен и копнеех за него.

В просъница усетих, че отвън има някой. Стаята нямаше дървена врата, а само една хартиена преграда. Отместих я тихичко. Я виж ти, отвъд преградата стоеше малкият ми брат, с когото предполагах, вече бях се разделила завинаги.

— Какво, по дяволите, правиш тук по това време? — попитах го аз.

— Мразя живота при зидаря — отвърна той, хлипайки.

Нямаше какво да сторя, освен да го пусна в къщата, и когато го попитах какво се е случило, той каза, че ме е проследил тайно дотук.

— Щом е толкова ужасно, няма да се връщаш. Ще измисля нещо.

Все още живеех с безнадеждно оптимистична представа за този свят. На следващия ден молех вуйна си да подслони, освен мен и него.

— Ще изкарвам за прехраната на момчето и ще ти плащам, става ли?

Накарах я да ме заведе до дъскорезницата, където работеше, и поисках да ми намерят работа. Но вечерта след първия работен ден бях капнала от умора и усещах костите на ръцете и краката си като стрити на прах. Ето го живота, който досега не бих могла и да си представя.

За обяд варяха сладки картофи, но нямаше даже сол, за да ги посолим. За вечеря имаше нещо, което наричаха „печена оризова питка“ (якимочи), но тя дори не беше бяла, от пшенично брашно, каквото имаше в града; това бяха топки от смляно с люспите ечемично брашно. Печаха се в огнището и докато се ядяха, се изтупваха и издухваха от пепелта.

Само допреди три дни в дома на Петльово око винаги имах само добра храна.

— Шаранът мирише на тиня, не мога да го ям, а пък и мирише силно на риба, затова не мога да го ям — глезейки се, казвах аз. Но колкото и да бях гладна, не можех да прокарам тези „оризови питки“ през гърлото си.

За вуйна ни кръглите филии бяла ряпа бяха първокласно меню, но пак нямаше сол или соев сос и затова ги киснехме в остатъци от оцет на дъното на празен буркан от мариновани сливи.

Хората, които работеха в дъскорезницата, носеха в кутиите си за обяд печени оризови питки и тиква. Докато се хранеха, си говореха:

— Дори и да получиш понякога шепа ориз, няма нито сол, нито мисо (соева паста). Ако пък има мисо, не получаваш нито ориз, нито сладки картофи. Колко хубаво би било да си напълниш стомаха с бял ориз и супа от мисо.

— Старците тук разправят, че преди да умрат, биха искали да изядат купичка бял ориз, толкова голяма, че клечките да стоят изправени в нея.

Тези приказки много ме учудваха.

Физически бях в плачевно състояние. Ставите ме боляха ужасно; ако бях права, трябваше да седна, а ако седях, трябваше да се изправя. Макар да ми се виеше свят и почти да колабирах от умора, отивах на работа и вършех това, което вършеше и вуйна ми. Не можех да сложа нищо в устата си и на сутринта на третия ден не бях в състояние дори да стана. Взех си почивен ден. Чувствах се така, сякаш имам и висока температура. Докато лежах и се люшках между съзнание и безсъзнание, малкият ми брат ме събуди.

— Ето, изяж това — и внимателно бутна купичка с каша от бял ориз към леглото.

— Откъде го взе? — попитах, спомняйки си как предната вечер вуйна се оплакваше, че в къщата няма и зрънце ориз.

— Докато живеех с мама, никога нямаше ориз, така че при зидаря, докато миех ориза, прибирах по малко всеки ден с мисълта да й го дам, щом се върне. Ти не ядеш нищо и ще бъде ужасно, ако умреш, затова вчера тайно го донесох тук и го сварих — разказваше малкият ми брат, а очите му бяха плувнали в сълзи.

Като си помислих как това тринайсетгодишно дете със загрубели и подпухнали ръце е мило и скътвало от ориза всеки ден, без да негодува срещу майката, която го е изоставила, се възхитих от добрия му нрав и преглътнах сълзите си.

На следващия ден брат ми не се появи дори и когато се стъмни. Недоумявах какво ли му се е случило? Може би му е дошло до гуша и се е върнал при зидаря? Прибра се късно вечерта и ми подаде нещо с думите:

— Ето, изпий това.

— Какво е то? — поколебах се аз.

— Чай от сушени земни червеи — отвърна той.

Ако държиш парче счупено стъкло над водната повърхност и гледаш през него, можеш ясно да видиш дъното на реката. Макар да беше посред зима, той прекарал деня да измъква по този начин метални парчета от реката. После ги продал за два сена и купил сушените червеи, с които направил чая. А тъй като в близката река не намерил нищо, отишъл на реката в града, затова толкова закъснял, разказа той.

Пропълзя под края на завивката ми и докато лежеше там свит, усетих колко студени са краката му и си помислих, че каквото и да ми струва — дори да трябва да режа парчета от собствената си плът и да ги продавам — ще направя всичко възможно той да бъде щастлив. Твърдо бях решена да го сторя. Образът на малкия ми брат, жадуващ за обич и отчаян, че ще умра и ще го изоставя, се вряза болезнено в сърцето ми.

Друг път, един дъждовен ден, той ми донесе цигари.

— Колко обичам да пуша! — постоянно въздишах аз. Това го накарало да измине почти два километра до близкия град, където събрал три-четири фаса. Навлажнени от дъжда, пожълтели и смачкани, той ги стискаше във вкочанените си от студа ръце и безмълвно ми ги поднесе.