Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (30)

Истинска любов

Когато погледите ни само се срещаха във фабриката, аз усещах цялото си тяло окъпано в топлината на неговата любов. Чакахме се един друг по бреговете на езерото всяка вечер между седем и осем часа. Докато се взираше в светлините на града, отразени по повърхността на водата, той ми разказваше красиви легенди за звездите в небето или историите на „Малкият лорд Фаунтлерой“ и „Малката принцеса“^[1]. Учеше ме и на „морала“, който се предполага, че съществува в човешкото общество. Обясни ми защо „нещастието може да се окаже маскиран късмет“ и как, ако просто вярваме в съдбата подобно на стареца от историята, никога няма да изпитаме болката на тревогите и мъките^[2].

— Преди да се запозная с теб, се опитвах да живея по този начин. Но като се замисля за бъдещото ти щастие, се притеснявам. Ако можех сега да разкажа на родителите си за теб и да помоля за тяхното разбиране, сигурен съм, че те щяха да ни позволят да се оженим. Но като се върна на фронта, това ще ти създаде само допълнителни страдания, след като нямаш никаква представа за света. Това би те направило по-нещастна, отколкото си сега. Но ако точно това искаш, от моя страна няма да има проблеми, обаче…

Що за абсурдна идея! Той не биваше да знае, че около врата ми бе вързано въже, а другия му край държеше Петльово око. Ако бях свободна, колко щеше да ми е приятно да се наричам негова съпруга, пък дори и само за три дни, мислех си аз.

От деня, в който съм била родена, и досега бях научила само две неща: изкуствата на гейшите и как да спя с мъже. Не знаех нищо друго, освен как да бъда желана за секс. Затова когато се срещахме, горе-долу в един от всеки три случая предлагах:

— Да отидем ли в някой хан?

Що се отнася до отношенията между мъжете и жените, за мен това беше всичко в тях; не можех да си представя нещо друго. Но той ми възразяваше съвсем сериозно:

— Не бива да говориш такива неща!

Отнасяше се с мен с такова уважение, че то чак ме измъчваше.

Петльово око идваше веднъж на три дни. Но дори когато бях с него, между седем и осем вечерта мислите ми отлитаха към брега на езерото и аз ставах потисната и раздразнителна. Когато камбаните удареха осем часа, с всички сили се опитвах да забравя, но чувството на неудовлетворение и самота продължаваше.

— Обичаш ли ме? — попитах един ден Петльово око.

— Кой идиот би похарчил такива огромни суми пари, за да има някого, когото не смята за привлекателен?!

— И все пак какво е любовта?

— Това е, когато просто не можеш да се успокоиш, докато нещо не стане цялото твое.

— А не е ли, когато се надяваш, че другият ще бъде щастлив?

— Нали по тази причина ти откупих свободата? — отвръщаше той, доволен от себе си.

Беше безнадеждно. Нямаше начин да го накарам да проумее. Една изплъзнала се от езика дума и той щеше да се нахвърли върху мен. Ако Петльово око някога разбереше за него, всичко щеше да свърши.

Мотояма сан ме учеше, че „да обичаш някого няма нищо общо с твоето физическо «аз»; това е душевен копнеж, доверие един към друг, желание другият да бъде щастлив, излизане извън себе си; ето това е истинската любов“.

Щях да бъда еднакво разстроена както ако Мотояма сан разбереше за онази жаба, така и ако Петльово око разбереше за него. Накарах го да повярва, че не мога всяка вечер да оставам навън до късно, защото живея в чужда къща. Когато бях с него, постоянно се тормозех, че ще ни види някой, когото познавам. Напрежението беше ужасно, бях неспособна да го понасям, изпадах в кризи и плачех съвсем без причина, а той постоянно се притесняваше за мен.

— Не плачи! Нека се опитаме да помислим как ще се справиш в бъдеще.

Нямах кой знае какви мечти или надежди за бъдещето си. Исках само да прекарам колкото е възможно повече време с него. Но тайните ни срещи не продължиха дори и месец: приключиха, щом задухаха есенните ветрове. А аз си навлякох гнева на Петльово око.